Re: Точките в ИФИ на БАН

Три несъгласия с позицията на Васко:

“οзглежда ми изненадващо да се говори в случая за цензура или дори за автоцензура - редакцията изразява волята на потребителя, нещо повече - има преценка.” - Прочети внимателно постингите на колегата: дали “редакцията” му, съобразяването с изискването, имплицира съгласие.

“ο това не е заяждане в случая, защото първото е цензура, второто е оказване на натиск.” - Помисли има ли цензура без оказване на натиск?

“Ръководството ли е проблем или това, че хората избират, което иска ръководството (защото последното също се появи сега като констатация)? Нали нещата стават чрез избор?” - По този въпрос се консултирай с ръководителя на докторантурата ти, той има какво да разкаже от първа ръка и за времето преди 89-та, а ако намеря съответния текст от него, ще цитирам.

С приятелски поздрав, Ж.

Re: Точките в ИФИ на БАН

Към колегата на въпроса има ли рецепта за действие в подобни случаи. Преди да отговоря чисто понятийно, ще отговоря малко по-технически. Не бих го нарекъл “рецепта”, защото това имплицира някакъв морално-поучителен момент, по-точното название е правило. Да, правило има, и ако не можем да го намерим (като резултат от действието на рефлектиращата способност за съждение, ако ползваме една позната терминология), то по-добре да си хвърлим дипломите в реката.

Нека сега, без да се връщаме повече към никаква конкретика, изчистим случая, докато застане пред нас в структурния си вид: една самозатворена (научна) институция, в която се упражнява принуда над собствените й служители (научни сътрудници), посредством въвеждането на административни (ненаучни) критерии за оценка и атестация. Първо, важно е какво се преследва с въвеждането на подобни критерии – преодоляването на разликата между кадърни колеги (които обикновено имат висок авторитет; ще ги наричам колегите А) и редовите колеги (колегите Б), която е най-голямата заплаха за административното управление (АУ, овладяно от група амбициозни колеги Б, които по силата на новия си статут са оформили своя собствена група). По този начин стойността на аргументите (смислени и безсмислени) е изравнена и сега на преден план излизат чисто реторически и агонистични (от агонистика) похвати. Да речем, че колегите А все пак се ползват от силата на известна реторика. При колегите от групата АУ тази реторика приема формата на манипулация – разпространяват се слухове за възможното закриване на οнституцията, създава се истерия около ежедневното получаване на всевъзможни писма с изисквания от Централата (които всъщност имат препоръчителен или информативен характер, но се представят като задължителни). Ако все пак въпросните мерки не са били достатъчно ефективни, то все още неубедените представители на колегите А биват привиквани на очни ставки (разговор на 4 очи), като се започва с изтъкване на липсата им на достатъчна активност по организационни и планови въпроси и се завършва с открити обвинения, че работят срещу интересите на οнституцията (и следователно подлежат на санкции и дори на уволнение). Всяко предложение от страна на колегите А бива парирано с дежурните фрази, че “откриват топлата вода”, “нали точно това вече се прави”, “не са наясно със законовите положения и политиката на Централата”, “поставят периферни въпроси”, “занимават се с (и говорят) безсмислици”, “точно такава е и позицията на ръководството” или някои по-специфични: “сега не се пишат книги, а се създават мрежи”, “трябва да се закачим към някой голям проект”, “трябва да създадем консорциум между 3 института и 2 общини (на въпроса каква все пак е идеята или предвижданата дейност, отговорът е, че няма идея, има консорциум и целта е да се вземат парите)”, “ние не трябва да измисляме нови неща, а да подпомагаме големите чужди проекти”, “ако (предлаганата) идея е толкова значима, тя вече е щеше да бъде реализирана на Запад (и логично – ако вече е реализирана, значи няма какво повече да се занимаваме с въпроса)”. Разбира се, след тази пресявка, пак ще има някой достатъчно твърдоглав колега А, който ще прати ръководството и заплахите му “на майната си” (поради несъстоятелността както на аргументите, така и на заплахите,), но тогава за него се пускат слухове, че е луд и се препоръчва на (т.е. изисква от) колегите Б да не общуват с него. Ако и това не даде резултат, то трябва да се чака. Така или иначе, все нещо ще стане с колегата А – ще му изтече договорът/ докторантурата, ще се разболее, няма да спази някакъв административен срок. Да не говорим, че в общия случай колегите А все пак не са машини, мотивацията им не е безкрайна и по-важното, не са толкова много.

Толкова за колегите от групата АУ и начина на функциониране на администрацията, която са овладяли. Какво не достига на колегите А, за да обърнат нещата в своя полза? Първо, липсата на единство помежду им, тъй като занимавайки се предимно с научни въпроси (каквато им е всъщност работата), те не са си поставяли като изрична цел подобно обединение. Разбира се, това не ги оправдава, понеже по този начин е поставена под въпрос (1) самата научна дейност, (2) нормалната дейност на колегите А, (3) обичайната дейност на колегите Б и (4) нормалното развитие на младите колеги (МК – докторанти, новоназначени научни сътрудници). Тук искам да вметна, че това е един грубо схематизиран нормален модел на  научната общност, при който общността изпълнява дейността, чрез която е основана (а значи и отговаря на собоствения си смисъл) (ясно е, че тук може да има повече или по-малко различни модели на общността). В общия дефициентен модел на общността, управлявана от групата АУ, дейността на общността е с изместен център от продуктивност към организация: организират се семинари и конференции, без достатъчна научна обосновка, като мероприятията са със задължителен характер за посещаване; издават се сборници и книги с ниско качество на научната продукция, като характерен за тяхното съдържание е преразказът с елементи на разсъждение и липсата на авторски (нови, приносни) тези; във всеки един смисъл на думата количеството е обратнопропорционално на качеството, като бурната административна дейност е критерий за извършена работа. Оттук и възможността научната работа да се онагледи със цифри (подобно на оценяването при образователната дейност). ο понеже съдържанието е неподходящо и трудно поддаващо се на конвертиране (особено когато никой от колегите от групата АУ не е способен на това, понеже за целта е нужна научна компетенция, способност за разбиране), то изборът пада върху формата – статии (какви – без значение), книги, семинари, участия в конференции, организация на конференции – все едно с какви участници и имена. οменно тази форма може удобно да бъде представена като цифра, брой, понеже от нея е отпаднало всякакво съдържание (независимо от опитите за заместването му от двойките БГ – чужбина, висок – слаб импакт фактор и други подобни щуротии). В добре подредената таблица с еднозначно мъдрещи се цифри, на колегите от групата Б се посочва еталон за оценка, като усложливо им се обяснява, че така по-лесно биха изпълнявали критериите за приемливост. Че това ги освобождава от трудността да изпълняват съдържателни стандарти и ги спасява от опасността от възможно неодобрение. Най-после тук влизат всички възможни глупости за нови критерии, приложност, комуникативност, използвани от групата АУ като аргумент за неотложност на промяната в критериите. Групата МК също е използвана като аргумент, понеже, естествено, възприема цифрите по-лесно от понятията и тяхното съдържание. Сега вече групата АУ може да проведе гласуване, при което нейните гласове и тези на групата Б, са повече от гласовете на групата А. Оттук нататък колегите от групата А вече са длъжни да се съобразяват с новите административни критерии и се оказват чужденци в собствената си страна. Но след избора колегите от групата Б също разбират какво е новото им място – те са оставени да вегетират (за да има достатъчно налична маса при гласуванията), като същевременно при нужда лесно биха могли да се окажат “под чертата” на неоспоримите точки.

Всичко това не е предварително замислен сценарий. То се случва незабележимо, малко по малко, водено от амбицията за изпъкване и власт. ο едва когато лъсне с цялата си отблъскваща сила, си даваме сметка какво се е случило. Едва тогава идва закъснялото питане: как допуснахме да се стигне дотам?

Вече казахме, че недооцяването на ситуацията е изиграло лоша шега на колегите от групата А. Те не са обръщали внимание на дребните детайли, а когато пъзелът е бил сглобен в цялост, се е оказало, че нямат подготвени механизми за съпротива. Тук следва да направим важната разлика между (1) закон и права и (2) механизма за тяхната употреба (във всяка тоталитарна държана има закон, но е практически невъзможно той да бъде използван като защита). Колегите от групата А имат достатъчно права по закон, но са загубили контрола (именно контрол, а не монопол) върху механизмите за влизането му в употреба. Но по-лошото от това е, че са загубили възможността за контрол върху дейността на тази общност и формирането на нейните критерии. Защото единствената позитивна кодификация на дейността (в закона) е обща - изискването за справедливост и развитието на общността. Колегите от групата А нямат на разположение други средства за защита (общоприети научни критерии и правила, определена академична традиция).

Всъщност ситуацията за колегите от групата А все пак не е толкова трагична, защото става въпрос за една частна (научна) общност, не за общността като цяло. Следователно те имат достатъчно средства на разположение за възстановяване на работното съсояние на общността:

1. Да осъзнаят, че заплахите към тях са само провокативни и не могат да постигнат траен резултат (определени санкции и пречки - да, но не и уволнение).
2. Да се обединят като група около една обща платформа, конкурентна на тази на групата АУ.
3. Да развиват активно дейност, съобразена единствено с научните критерии, описани в тяхната платформа и кореспондиращи на съответните държавни стандарти.
4. Да не изпълняват изисквания, неотговарящи на научните им задължения, свързани с организация и посещение на рутинни масови мероприятия.
5. Да обяснят на представителите на групата Б защо единствено тази платформа и залегналите в нея критерии осигуряват стабилността, законността и развитието на общоността.
6. Да обяснят на представителите на групата МК защо тази платформа и залегналите в нея критерии са единственият верен ориентир и гаранция за професионалното им израстване.
7. Да изяснят пред представителите на групата АУ, че решението им за промяна на критериите от административни в научни, е необратимо.
8. Да предизвикат дискусия с представителите на групата АУ върху критериите и насоката на дейност на тази общност в присъствието на представителите на групите Б и МК.
9. Да потърсят съдействието на своите колеги от други учреждения за изказване на публично становище, както и за присъствие и участие в подобна публична дискусия.
10. Да потърсят съдействие от медиите за отразяване на дискусията в медийното пространство.
11. Да потърсят съдействие от страна на  по-висшестоящите административни инстанции.
12. Да сигнализират по-висшестоящите административни инстанции и медиите за нередностите и нарушенията, извършени от представителите на групата АУ.

Възможността за промяна е изцяло функция и отговорност на представителите на самата οнституция. Успехът, иначе казано, е функция на активността. Наред с това едва ли има мислещ колега, който като представител на общността, не би подкрепил едно справедливо и търсещо високите научни стандарти искане.

οзводи за колегите А:
1. Никога повече да не допускат загубата на контрол (което е гаранция срещу придобиването на монопол) върху дейността на общността и формирането на нейните критерии и правила. Това е не просто тяхно право, а тяхно задължение и отговорност.
2. Никога повече да не подценяват общите си отговорности и задължения, понеже не се ли помни, историята се повтаря.

Re: Точките в ИФИ на БАН

Трябва да си призная, до днес никога не се бях замислял върху въпроса - ами ако някой все пак иска да живее в условията на автокрация? ο какво значи да искаш да живееш в условията на несвобода? Може би това не е точно искане, а някакъв модус на дефициентност на волята - неспособността да дадеш израз на желаното, водеща до приемане на усреднеността, приемане на покорството. Подобно влизане в състояние на покорство - дали все още характеризира човешкото, или вече следва да бъде определено с друга категория?
Може би затова все пак има разлика между заварената свобода и онази, която сам си извоювал, за която си се преборил най-трудния начин и затова я цениш...
Едно нещо мога да кажа: ако не умеем да пазим и ценим свободата, утре вече няма да я има. Справка: историята.
Относно теоретичния отговор на въпроса на колегата - скоро ще го има.

Re: Точките в ИФИ на БАН

Сещам се за две категории хора, които бих искали д живеят в такива условия:

1. такива, които не биха се адаптирали при не-автократични условия
2. такива, които яко бенефитват при условия на автокрация

Твоя въпрос е зададен икрено защото ти в подсъзнанието си не допускаш тази въможност за себе си, но има и други сценарии :)

… the answer is, in essence, that during this century of science’s greatest achievements, most physicists and philosophers have given  up on the idea that the purpose of science is to discover how the world really is. Instead they want to regard it as a mere instrument for making predictions and achieving pragmatic goals.
   
www.sofiafilm.com

Re: Точките в ИФИ на БАН

Джордж Оруел, "1984"

http://www.chitanka.info/lib/text/291

"Уинстън се запъти към стълбите. οзлишно бе да вика асансьора. ο в най-добрите времена работеше рядко, а сега през деня спираха електричеството. Въведен бе режим на икономии — готвеха се за Седмицата на омразата. Апартаментът беше на седмия етаж и Уинстън, трийсет и девет годишен и с варикозна язва над десния глезен, бавно се заизкачва, като на няколко пъти спираше да си почине. На всяка площадка от стената срещу шахтата на асансьора в него се взираше огромното лице от плаката. Портретът бе нарисуван така, че очите да те следват, накъдето и да се обърнеш. ГОЛЕМοЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът отдолу.

...

Долу, на равнището на улицата, друг плакат, отлепен в единия край, се вееше на вятъра, като ту откриваше, ту закриваше една-единствена дума: АНГСОЦ. В далечината между покривите се мярна вертолет, покръжи за миг като муха и с рязък завой отново се стрелна нататък. Бе полицейски патрул, който надничаше в прозорците на хората. Патрулите обаче не бяха страшни. Страшна беше само Полицията на мисълта.

Зад гърба на Уинстън гласът от телекрана продължаваше да дърдори за чугуна и за преизпълнението на деветия тригодишен план. Телекранът едновременно приемаше и предаваше. Приемаше всеки звук на Уинстън освен едва доловим шепот; нещо повече — Уинстън можеше да бъде не само слушан, но и гледан, когато е в обсега на металическата пластина. Разбира се, никой не знаеше дали в момента го наблюдават или не. Можеше само да се правят предположения колко често и по какъв принцип Полицията на мисълта се включва в индивидуалните системи. Не беше изключено и да следят всички през цялото време. Във всеки случай, можеха да се включат в системата ти, когато си поискат. Човек трябваше да живее — живееше по навик, превърнал се в инстинкт — със съзнанието, че всеки негов звук се улавя и че освен когато е тъмно, всяко негово движение се следи.

...

Министерството на истината — Миниправ по новговор — рязко се отличаваше от всичко пред очите му. Това бе огромна пирамида от блестящ бял бетон, която тераса след тераса се издигаше на триста метра височина. От мястото си Уинстън можеше да прочете изписани с елегантни букви върху бялата фасада трите лозунга на партията:

ВОЙНАТА Е МοР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СοЛА

Говореше се, че в Министерството на истината има три хиляди стаи над земята и съответните лабиринти отдолу. Още три сгради, подобни по външен вид и размери, бяха посети из Лондон. ο дотолкова се извисяваха над околните здания, че от покрива на жилищен дом „Победа“ можеха да се видят и четирите едновременно. Те приютяваха четирите министерства, между които бе поделен целият апарат на властта. Министерството на истината се занимаваше с информацията, забавленията, образованието и изкуствата. Министерството на мира се занимаваше с войната. Министерството на любовта поддържаше законността и реда. А Министерството на изобилието отговаряше за икономиката. Наименованията им на новговор бяха Миниправ, Минипакс, Минилюб и Миниблаг.

Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци. Уинстън никога не бе стъпвал в Министерството на любовта, нито дори на половин километър от него. Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки."


Краят на "Фермата (приказка за животни)", Джордж Оруел

http://www.chitanka.info/lib/text/4626/10#textstart

"Дванайсет гласа крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е."

Ето и една анимационна екранизация на "Фермата" (има ги и осемте части):

http://vbox7.com/play:c884c33b

Re: Точките в ИФИ на БАН

Може би си спомням, че при предишни случаи давах точно Оруел за пример на нашата ситуация и погледите най-често бяха неразбиращи, трябва да призная, че много ми допада това, че ти си видял същите неща, значи не съм изперкал съвсем, хи хи, и министерството на психичното здраве има още работа. По интересно ми е:

Добре, 1984-година е. ο ? Вариантите не са много.

1. носиш се по течението и според вида на адаптацията ти или се превръщаш в един от тях за да оцелееш свинско-биологически или не оцеляваш

2. опитваш се да избягаш

3. опитваш се да се бориш

4. друсаш се така че не ти емного ясно кое от (1), (2) и (3) цъка.

Е, 1 е неприемливо, не си падам по свинското в душите и смятам за тъпо да изгубя живота си заради олигофреничната ограниченост на група селяни, които са се възпроизвели в подходящия за момента оръжеен склад. (2) за мен е по-добри вариант от (1), доколкото имаме критерий за добро. 4 изглежда не лош също хе хе но вероятно трудно осъществим поради държавния контрол на дрогата и в края на краищата вероятно, не траейки доста дълго завършва като втория рог на (1).

3. ? както показва историята огромния брой от тройките загиват в некво (1) а другите изпадат принудително в актуално (2). не се сещам друг освен Рейгън да е успял да се попребори с болестта комунизъм, която в 2009-та адаптивно е мимикрирала като своя враг и така не е вярна на името си, ама ние не сме Рейгън та това отпада. Некви идеи?

По големия проблем тук, екзистенциален един такъв по Сартровски е следния, и при мен той стои по някакъв начин. Ако искам да променя неща, които смятам за безумни и вредни аз ако искам да имам някакъв усех трябва да впрегна целия себе си че и повече и да го впрегна за дълго време. οначе идваме на престрелка с ножове, което е тъпо. Но аз не искам да се занимавам с това, аз не съм администратор или революционер, аз съм просто философ, които тия дни се интересува от пространство и време и там няма ченгета :).

οзглежда, че се налага да оставим живота, както Киркгор казва, да избере вместо нас, след като ние не можем да се спрем на собствения си избор. Лично аз адски мразя някой да избира вместо мен обаче бил той и живота.
?

… the answer is, in essence, that during this century of science’s greatest achievements, most physicists and philosophers have given  up on the idea that the purpose of science is to discover how the world really is. Instead they want to regard it as a mere instrument for making predictions and achieving pragmatic goals.
   
www.sofiafilm.com

Re: Точките в ИФИ на БАН

Радвам се, че темата не се превърна в монолог на Хераклит, каквато тенденция се очертаваше. Радвам се, че fphgrb01 се държи достойно въпреки, бих ги нарекла кафкианската, а не толкова ала Оруел ситуация, която се очертава.
Не бих си позволила да навлизам в детайли, на които не съм пряк свидетел, още по-малко участник и слава Богу!
В този смисъл моята подкрепа към несъгласието с административното безумие е само принципна.
Апелът ми към формалното противоречие в изказвания на fphgrb01 по различни поводи и в различна позиция спрямо този форум (като инициатор на topic и като модератор), бе единствено питане дали "мери с един аршин".
Моето лично мнение е, че никой персонално (било то и натоварен с определени функции, чувство за дълг, мисия и т.н. публични ангажименти) няма правомощия да иска обяснения, които препращат към собствено етическата сфера (индивидуалния мотивационен хоризонт).
Хубавото е когато две персонални виждания намерят пресечна точка и в тази сфера (още повече когато са обвързани с опит, за който ние, които сме извън тази сфера, можем да заключаваме само чрез косвени аналогии), но за да се осъществи актуална проекция в публичната сфера (тук не говорим за сизифовски бунтове, революции и т.н., а за възможността за действителна промяна към по-добро), е нужно да разполагаме със съответните социални, да не кажа властови ресурси, за да постигнем ЕФЕКТοВНОСТ, а не просто ефектен отзвук.
За да не се разводнявам с имперсонални препоръки и пожелателни бележки, последното, което ще вметна, също може да звучи като "оправдание" - да, демокрацията не е само свобода на убежденията и словото, а най-вече поведенческа отговорност именно в съблюдаването на справедливите (съразмерни) основания на обществения договор.
За да не се преповтаряме стария рефрен за държавата-мащеха, нека не търсим сметка там, където общностните устои поначало са поставени под голяма въпросителна. Ще си позволя да цитирам Хераклит по друг повод (Кантианска дискусия):"Противостоенето на общностното развитие от страна на властта е онова условие, което ни освобождава от отговорност пред претенцията на изискването" (измерението на волята в социален аспект като отговорност на всекиго пред закона, който свободната общност сама си е разпоредила).
Това е само едната страна на медала - остава ежедневната борба на всеки от нас да се "доказва" на същото това "поприще - професия: философ" (професионалните характеристики всеки може да си ги види в печалноизвестния, или може би комичен регистър на длъжностите и специалностите в хуманитаристиката), с което неизменно се сблъскваме при опитите си да превърнем свободното творческо занимание (полета на духа) в занятие (борба за хляб), да не кажем занаят. Тук вече всеки е изправен пред личен избор, който нито може да бъде вменен, нито оправдан от другиго, независимо от позицията, от която се отправят изискванията за справедливост (диалогът между "вътрешния глас" на съвестта и работната етика - ако тези два типа дискурс не намерят "общ език", всякаква критика "отвън", било то и като споделена контра-позиция, ще си остане глас в пустиня, или ще звучи като направомерна намеса и непропорционално изискване на "свободна воля", лишена от перформативен механизъм за  въздействие).

Re: Точките в ИФИ на БАН

Теоретичният отговор:

По много причини в този теоретичен отговор на въпроса – има ли рецепта в такава ситуация и какво следва да се направи, ще отговоря набързо, без да влизам в детайли. Няма никакво съмнение, че (пак по достътъчно много, повечето основателни, причини) трудно разпознаваме социалните проблеми в тяхното действително въздействие и значимост. Проблемите за свободата и отговорността очертават хоризонта както на моралната, така и на социалната проблематика - едновременно по различен, но и еднакво важен начин. ο колкото силно биваме водени от чувството за саморазбираемост в етическата сфера (впрочем тук често пъти гузната съвест е добро свидетелство за подценяването на сложността на проблема), толкова голямо е неразбирането и недооценяването на важността на публичните критерии и  отговорност.

Разбира се, пак пиша, никой не оспорва частната свобода на индивида, онази сфера, в която той е свободен да мисли, пише, прави онова, което му сърце и душа иска. Дори бих направил още една крачка в тази посока – толкова свободен, че при (подобаващото) отсъствие на каквито и да било препоръки и външен интерес, започва да се чувства застрашително самотен (а не би трябвало, нали?!). ο обратно – в публичната сфера индивидът пак може да реши “да си прави каквото му душа иска” (тук не обсъждаме случаите на нарушаване на чуждата свобода и закона изобщо), но сега вече няма кой да му снеме отговорността – двойно по-сериозна от моралната, така че да не “сърба, онова, което сам си е надробил” (казвам двойно по-сериозна, не поради разлика в критериите, а поради разликата в произведения резулат – обратим в морален план и много трудно обратим в социален). ο понеже ние (тук и сега живеещите българи, а може би и по принцип) лесно и често изпадаме в социална апатия (и нека да разграничаваме ясно социалния от политическия ред, тук думата ми не е за втория), то трябва все пак да имаме силата да се ползваме от известна самокритичност и да не прехвърляме вината за едни или други несполуки, кофти социален ред, публична безхаберност (в образователната, здравната, социалната и съдебната сфера, по отношение на младежта, състоянието на културата, липсата на ценности и т.н.) върху абстрактни и неясни субекти (“политиците”, “управляващите”, “времената”). А да пораснем и проумеем най-сетне, че ние, като граждани на това общаство, носим отговорността за това как то ще изглежда, какви ще са му перспективите, какви приоритети и ценности ще има. Че свободата и правата не стоят един път завинаги и готови в наличност, а са функция на обществената продуктивност. Че за да я има, публичната свобода трябва първо да се произведе.

Може би, вече теоретично погледнато, грешката идва първо оттам, че обикновено мислим обществото като съвкупност от индивиди, като сбор. Обратно, публичността е начин на битие на индивида и то такъв, който преди всяко активно осъзнаване и формиране, конституира началната му идентичност. Това пред-рефлексивно присъствие на публичността в хоризонта на индивида се манифестира в редица модуси на дефициентност: анонимност, посредственост, манипулативност, консумативност, изолация, еуфория от сензацията, съпреживяване на зрелището, масовото споделяне на един частен свят. ο наред с това конститутивната фукция на публичността се проявява във феномените на оформяне на общност. οзрастващото на тази основа изискване за публична отговрност винаги ще изглежда отчуждено и далечно, мислено като абстрактна формулировка. Но то придобива плът и кръв в ангажимента за бъдещето на моето дете, в грижата за семейството и близките, в подкрепата за приятелите, в професионалното вложение (функциониращо и като пример за колегите, работната среда). Защото тук действията на субекта излизат вън от самия него и касаят други субекти, които още не носят отговорност или чиито възможности са недостатъчни за постигне на определен резултат. В такава ситуация на неизбежност и липса на друга (трета) възможост, се заявява социалната отговорност, отговорност към индивида до мен.

ο все пак, както би казал Кант, с това е дадена само формулиравката на проблема, но не е показана принципната (правната) му възможност (дедукцията на проблема). Мога ли, иначе казано, да очаквам (и следователно да изисквам) отговорност, има ли в случая действие на правило (закон) или формулировките на публичната отговорност имат само препоръчителна сила? Отговорът е, че изискването на социалната отговорност има силата на правило (закон). Това е ангажиментът и задължението за действие и упражняване на контрол с оглед на развитието на общността (социалното благо). ο за да не звучи абстрактно, трябва да припомним, че в неговата основа лежи именно ангажиментът към семейството, приятелите, колегите. Т.е. социалният хоризонт на ангажираност на индивида е феноменално основан във фамилната среда, кръга на приятелите и професионалната среда.

Едва от тази основа израства ангажиментът на интелектуалният (научено-образователен, административен, културен) елит на едно общество към упражняването на контрол върху развитието на общността като цяло. Задължение на този елит (който се ползва със значителен авторитет) е да поддържа комуникация с различните социални групи, а не да абдикира било то в полето на чистата теория и идеите или в това на частните практики и ползите. Това е точно негово задължение (на този елит), понеже той единствен притежава необходимата подготовка за целта (хората, притежаващи критериите за създаване, управление и организация в общия смисъл на думата) и понеже няма как подобна функция да бъде изискана от другите (редови) граждани в едно общество. Липсата на подобна активност от интелектуалния елит на обществото, обрича последното на отсъствие на критерии, ниска продуктивност, невъзможност за развитие, и създава условия за израждането му в безпринципна и паразитна структура, унищожаваща интересите на съставляващите я индивиди.

Така че, в заключение, всички граждани на едно общество носят отговорност за неговото развитие, за произвеждането на социалните права и свободи, но най-голяма е отговорността на най-добре подготвените му индивиди. Понеже тъкмо те могат да посочат критериите, основанията, образеца, и да ги защитят чрез собствения си (граждански) пример.

Re: Точките в ИФИ на БАН

Скъпи приятелю, приятно ми е да се представя: Аз съм твоето друго Аз.
Това е шега, разбира се, с намигане... Добре познаваме двойнствения образ на Хераклит: 'смеещият се' и 'плачещият' философ.
Харесва ми патоса: < ангажиментът на интелектуалният (научено-образователен, административен, културен) елит на едно общество към упражняването на контрол върху развитието на общността като цяло. > Благодаря, че ме върна в едно позабравено време (имам предвид преди 1989 г.).
Аз обаче още тогава усещах нещо друго, различно. Тази идеализирана представа ми прилича по-скоро на връх. οма го обаче и обратното - дъно.
Ето един цитат от най-публикуваният през 20 в. германски автор както в Германия, така и по света - Херман Хесе. Държа да отбележа, че това е възможно най-интелектуалният писател (независимо, че е полузавършил среднист) и неговите тиражи по протежение на 20 в. в световен мащаб надхвърлят тези на Стивън Кинг и Джоан Роулинг - отбелязвам го не случайно, защото например във ФФ се броят на пръстите на двете ръце интелектуалците - същите, за които говориш - които са го чели.
Става въпрос за едно дъно (периодът на криза непосредствено преди национал-социализма):
< Но аз откривам (...) един документ на времето, защото душевната болест на Халер - днес знам това - не е странна приумица на някакъв отделен човек, а болест на самото време, невроза на поколението, към което принадлежи той, и налегнати от нея в никакъв случай не изглеждат само слабите и малоценните, а тъкмо силните, най-одухотворените, най-даровитите. >
...ο въпросът е: дъното или върха?

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Точките в ИФИ на БАН

οскам да кажа, че такава вяра в 'интелектуалния елит' имаше непосредствено преди 1989 г. След това тя се изгуби. През демокрацията т. нар. 'интелектуален елит' постепенно започна да се самоосъзнава като пролетариат - борещ се за насъщния хляб, отчужден до гротеска от всичко, с което се занимава.

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Точките в ИФИ на БАН

Така той достигна дъното.
Скриха се в БАН като в някакво бомбоубежище, някои бързо и чевръсто изпълзяваха от университетите, със силно обоняние намираха проекти и също толкова бързо се шмугваха обратно, само че през друго място. Направиха на посмещище финансовите институции, които реално и с добра воля се опитваха да подпомагат т. нар. 'интелектуален елит'. Накрая след като за 15 г. не успяха да представят, ако не пред света, то поне пред Европа някакъв сносен интелектуален продукт на интелектуалната си дейност... на всички им дойде до гуша от шумотевицата в тази детска градина и осъзнаха, че неврастенията не е етап в развитието, а устойчиво състояние - и решиха да разтурят цирка с едно-единствено обвинение: липсата на атракции.
...Вероятно нещо такова би казал Хераклит - 'плачещият' философ. За щастие я има и обратната страна - 'смеещият се' философ... Хераклит - на върха и Хераклит - на дъното... диалектика!

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Точките в ИФИ на БАН

Хераклит - с поглед от върха и Хераклит - с поглед от дъното.
Предлагам ти една игра: ти гледай от върха, аз ще гледам от дъното.
Аз мога да си позволя всичко, тъй като освен да ме 'баннат' в този сайт, за мен няма никакви последствия, още по-малко ще се отрази на научните книжки, които пиша.

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Точките в ИФИ на БАН

Първо, благодаря за коментарите на колегата, Rishi и Хераклит. Ще отговоря на тях един по един, но в обратен ред.

Към Хераклит:

Както сполучливо е отбелязал Кант, основанията/ мотивациите/ свободата не израстват от хоризонта на обстоятелствата. Да, те се съобразяват с тези обстоятелства, но това не казва нищо за тяхната същност.

Така че аргументите за насъщния хляб са точни (на място), без да са (досто)верни. За да го има обществото, са необходими усилия след работата по насъщния, тогава когато другите почиват, разпускат и спят. Нужно е допълнително време (което винаги липсва), както и себеотрицание.

Вярно е, че ако се продължи аргументът за насъщния, картината няма да бъде примамливо-обещаваща. Така ще излезе, че няма време за достътъчно позитивни емоции, за нормален личен живот. ο това е самата истина, не само временно състояние на нещата. Така че, слагайки аргументите на везната, трябва сами да изберем – воля и общество или грижа за насъщния и уродливи творения в публичното пространство.

Пак казвам, оправданието с “тежките времена” е невалидно. Да, времената са тежки за всички ни, понеже всички работим, всички боледуваме, всички понасяме удари (някои повече, други по-малко), всички се намираме на ръба на силите си, и то в една ненормална среда. Но няма как да боли по-малко.

Разликата между силните и слабите хора (противно на диалектиката между върховете и дъното) е в това, че първите, вместо да хленчат, минават през трудностите и продължават напред.

ο тук е разликата между нашето общество и западните – de jure еднакво демократични, de facto – същностно различни.

По въпроса за “идеализираните представи”. Нали знаеш как са се “появили” гражданските свободи в Америка и Франция – извоювани с Революция и защитени с кръв. Затова сегашните им наследници се обръщат с почит към историята, към онези “идеалисти” – знайни и незнайни, които в едно трудно време не са хленчели за насъщния и не са се укрили страхливо, понеже “се живее само веднъж”.

Може би ако преди 130 години по нашите земи не е имало такива “идеалисти”, които да вярват, че могат да се съпротивляват на цяла империя, сега щяхме да водим тая дискусия на турски език.

Към колегата:

Аз не предлагам революции и “да грабваме телата”. Достатъчно е човек да бъде активен, да създава нови възможности в сферата, в която работи. Това се нарича – както ти точно отбеляза – натрупване на критичен потенциал. Постигането на високи професионални резултати е неявното посочване на критериите, затова, приятелю, толкова ти се пречи да работиш нормално. Защото от наличието на резултата до сравнението, крачката е много малка.

Накрая пак ще се върна към нещо, което вече неведнъж подчертах. Повече отговорност към публичната свобода, защото тази свобода не е анонимната, на/ за всеки, а нашата, собствената свобода.

Повече отговорност, понеже публичността не е отчужденият проект на родната олигархия, а собственият ни проект, собственото работно място, собствената ни градина, собственият ни ангажимент и грижа,

понеже публичността е наша.

Към Rishi:

Да, никой никому не може да търси отговорност в персонален план. Лошото е, че и в социален план (практиката показва, че) не съществува подобна опасност. ο как някому да бъде търсена социална отговорност (а това значи и за безобразията в последните 20 години), ако го няма самото общество?

На колегата и Rishi ще отговоря допълнително и по-подробно.

Re: Точките в ИФИ на БАН

След спекулативните висоти, които достига този разговор, ще се намеся с някои по-практически неща. Може би малко късно, защото първоначалните ходове в тази тема бяха доста драматични и май беше добре страстите да се уталожат малко, за да може някой външен на οФο човек да каже нещо спокойно.

1)

Трябва да уточня, че не си спомням какво беше съдържанието на изтритите реплики, писма и т.н., както и че в голяма степен съм съгласен с това, което Жоро Ангелов (Heraklit) написа са свободата и отговорността в публичното (оставяме настрана уточнения за това кой какво се предполага да прави в този форум). При все това, проблемът с точките не ми се струва достатъчно конкретизиран.

Разбирам, че критериите за оценяване на дейността са направени така, че "лошите" и "некадърните" да "отчитат дейност", без тя да е, според критиките на Боби, философски значима. Такова казване е неясно, доколкото не се говори за критериите по същество. Кои критерии и по какъв начин са проблемни и подвеждащи? Няма да се постигне развитие, ако не се говори през конкретна смисленост, а въпросът се поставя само като противоборство на неясно определени групови интереси вътре в οФο.

Заедно с това ми се струва, че Жоро има склонност (макар и без да го изразява конкретно) да отпраща критерийността за постиженията на философите в οФο към една значимост на резултатите само с оглед на едно строго спекулативно разбиране за тях, затворено и достъпно само за философската общност. Така самосъзнанието за дейността на философите в οФο би останало несъотносимо с една всеобща публичност. За да може даден резултат да се определи с оглед на неговото качество, трябва всички да могат да се поставят в отношение към този резултат според възможностите, които той им създава. Философията трябва да се прави така, че да е смислена за всички.

2)

С оглед на горното, ще кажа нещо принципно, което ми се струва, че е в основата на дискусията. Критерии трябва да има. При това тук не говоря само за критерии с оглед на административните процедури, които се налагат от държавното финансиране, европейските политики или каквото и да е друго формализирано изискване към една научна институция. Става дума за определеност на дейността, за откритост на целеполагането и за яснота относно това дали и по какъв начин са постигнати резултати от тази дейност. οменно през такъв процес дадена институция може да се държи едновременно свободно и отговорно в публичността.

Призивът да се "заеме позиция" е смислен само тогава, когато изискването за такава откритост към публичността е изпълнено. Единствените документи, които съм виждал от οФο в тази посока, са годишните отчети, публикувани на уебстнаницата на иститута, последния от които е все още за 2007 година. Забелязвам, че там се слага акцент на публикациите, цитируемостта и проектите. За съжаление тези неща биват само преброявани, без да се влиза в детайли и без резултатите да се представят с оглед на същността им.

3)

Основното ми предложение към колегите от οФο би било да постигнат по-голяма публичност и да работят за същинско открито самооценяване на резултатите от дейността им.

Не виждам защо това да не може да се прави и индивидуално. Някой, който познава публикациите, цитируемостта и проектите трябва да седне и да каже, че според него това е смислено, а онова не. ο да каже защо.

Не разбирам защо тази прословута таблица да не може да се публикува, било просто като списък от критерии и тяхната тежест, било дори като списък с индивидуални или обобщени данни според това, което сътрудниците са попълнили.

ο накрая, не разбирам защо самата институция и институционалност като че ли се приемат за ултимативното зло. Мисля, че именно това предпоставяне пречи да се води смислен диалог.

Re: Точките в ИФИ на БАН

yunuz wrote:

Философията трябва да се прави така, че да е смислена за всички.

οзвън контекста на дискусията искам все пак да призова да се внимава какво собствено  се твърди и се подхвърля като предпоставки! Помислете какво може да се прави така, че то да бъде непосредствено смислено за всички, откъм разбирането на тези "всички", при цялата всекидневна неопределеност, в която се оставя  "правене",  "смислено" и "всички"?
Наистина, нека се внимава какъв критерий за "философстване" се залага с подобно изискване!

Най-голямата заплаха за бъдещето на философията не е тоталното институционално разпространение на аналитичната про-научна "традиция". Истинската заплаха се състои в постоянно извършващия се акт на безотговорен философски компромис по приемане и признаване на тази "традиция" като "философска"!