Общество и свобода
Защо човек живее в общество? Възможно ли е човек да придобие достатъчно познание за света около него и по този начин да се отдели от обществото?
Защо трябва да има закони, морал и власт, когато може да има абсолютна свобода?
Можете да поставите оценка с кратък коментар. Оценката е за въпроса и отговора (отговорите) към него.
Функционалността е достъпна ако се присъедините към приятелите на сайта -- отнема само минута и поддържа логин през акаунта ви в Гугъл, Яху или всеки друг доставчик на OpenID.
Коментарите се модерират. Моля пишете на кирилица.
Отговор на Константин Янакиев
май 17th, 2009 в 19:18
Възможно ли е човек да придобие достатъчно познание за света около него и по този начин да се отдели от обществото?
Не е възможно. Просто оцеляването не е въпрос само на познание, а и на труд. За да летите със самолет не е достатъчно само да знаете как да го управлявате. Междувременно трудът на милиони хора пряко или косвено допринася да можете да летите: диспечери, инженери, техници, шофьори, пожарникари, производители (и на самолети, и на гориво, и на безброй неща, които са необходими за самолетите и летенето), и какви ли още не, за които не се сещам в момента. А и познанията на всички тези хора са твърде много за един човек.
Но нека да допуснем, че е възможно, защото тъкмо тук въпросът започва да става все по-интересен.
Защо трябва да има закони, морал и власт, когато може да има абсолютна свобода?
Да допуснем, че мога да мина без всички тези хора, че цялата цивилизация е нагласена на автопилот и на мен само ми остава да натискам копчета и да получавам автоматично всичко, което ми трябва. Тогава няма да има нужда да се съобразявам със закони, правилници, обичаи и задължения. Можем да си представим, че обществото е възникнало поради липсата на такава автоматика. Отделните атоми-хора са имали интереси, потребности, но не са можели да ги удовлетворят самостоятелно. Тогава е бил сключен общественият договор: ти ще ми даваш назаем магарето си и няма да ми крадеш козите, аз ще ти давам круши от градината си и засега няма да ти пусна стрела в гърба. Така атомите са се наредили в сложна кристална решетка. Те са се свързали помежду си чрез свободните валенции на интересите си.
Е, работата е там, че човекът не е атом. Т. е. работата е там, че има свобода. Атомът не е свободен да промени валенциите си, да иска друго, не това, което е искал досега. А ние непрестанно се променяме. Като деца сме искали бонбони и возене на въртележка. После сме искали да имаме шестици и да вкарваме голове. После започваме да искаме достойнство, Интернет, фланелка с „Найтуиш”, образование и т. н.
Но няма абсолютна свобода. Защото ако е абсолютна, вече няма да е свобода. Може да се каже, че атомите на радиоактивните елементи имат „абсолютна свобода”. Урановото ядро може да се разпадне, когато си поиска, и никой не може да предвиди кога ще стане това. Но това не е свобода, а случайност. Свободните действия имат смисъл. А смисълът идва от това, че сме се обвързали с други хора, и от работите, в които участваме заедно с тях.
Може би не във всички случаи е уместно това да се нарече любов, но категорично любовта е един такъв случай, когато връзката ни с друг човек или други хора не е средство за удовлетворяване на определени интереси, а определя самите тези интереси. Според мен никой не може да опише това по-добре от Чехов в разказа „Душичка”. Докато Оленка е щастлива с първия си мъж, театрален предприемач, интересите й се изчерпват с представленията, продажбите на билети, невежеството на публиката и т. н. С втория й мъж, търговец на дървен материал, светът на Олечка се върти около гредите, летвите, дъските, талпите и т. н. Но останала за пореден път сама, Оленка няма никакво мнение за нищо: „Виждаш например — стои бутилка на масата или вали дъжд, или пък селянин на каруца, но за какво е тая бутилка или дъждът, или пък селянинът, какъв смисъл има в тях, не можеш да кажеш, и пари да ти дават, пак нищо не би казал.” Освен с обич, Чехов се отнася към героинята си и с известно снизхождение, но всъщност, сигурен съм, той вижда в нея себе си, защото всички сме като нея. Ако я нямаше връзката ни с другите, нищо не би имало смисъл и ние нямаше да сме абсолютно свободни, а абсолютно безразлични като уранови ядра. Можем да направим, каквото поискаме когато поискаме, но какъв смисъл има в това? Може би това преживяват хората, принудени да живеят години на самотен остров.
Да кажем, че в един момент някаква катастрофа прекъсне всички социални връзки. Предполагам, че за такава въображаема ситуация важи фикцията на обществения договор. Тъй като в този момент всички хора ще имат някакви интереси, тези асоциални атоми незабавно ще се свържат отново в някакъв вид общество. Но преди това обществото неминуемо трябва да е формирало и променяло тези интереси, които в дадения момент ще възстановят социалната връзка. И след това тези интереси ще продължат да се формират от съжителството на хората със себеподобните си.
И така, смятам, че няма такова нещо като „абсолютна свобода”, а за да имаме просто свобода, се нуждаем от другите, с които да се съобразяваме.