професор Жил Руе,  обяснявайки какво не е Болонският процес по време на лекцията си „Политически и икономически инструментализации на Болонския процес” на 21 март
даде пример с това как българските философи, ако трябва да се класифицират според критериите на френските университети, са всъщност социолози, а пък техните колеги социолози са... политолози.
вк Култура

техните колеги социолози са политолози, това със сигурност е така.

професор Жил Руе,  обяснявайки какво не е Болонският процес по време на лекцията си „Политически и икономически инструментализации на Болонския процес”, организирана от културния център на Софийския университет „Климент Охридски” (на 21 март),
даде пример с това как българските философи, ако трябва да се класифицират според критериите на френските университети, са всъщност социолози, а пък техните колеги социолози са... политолози.
вк Култура

Доста странно изказване ... и, естествено, типично по френски :-), неподкрепено с примери или аргументи. Така, че дори не можем да разберем какво (и най-вече кого) има предвид, като ги говори тези неща. Защото едва ли има впечатления от ВСИЧКИ БГ философи :-)).

the University of Nevada, Las Vegas College of Liberal Arts, has decided to eliminate the Philosophy Department,.

(това е за утеха)

И тук специално, нарочно обърнах нещата от гледна точка на преподавателите, защото ми се стори по-смислено. Все пак сме големи хора, едва ли трябва да убеждаваме ученици или студенти, дори четящи тук, колко е важно сами да си правят стъпките.

О, важно е , МНОГО Е ВАЖНО дори! Не всички стъпки, разбира се, но НЯКОИ трябва да направят сами - иначе няма да има развитие, прогрес - ако учениците правеха само това, на което са били научени от учителите си.

но през цялото време надеждата може само да ме усмихне, вярата да ми даде увереност и сила, за да постигна нещо , а ... остана ли нещо? не май. :)
Поздрави.

МНОГО  е това, което остава, но не е по темата :-)

Неосъзната свобода е, когато имаш капацитет и съвсем инстинктивно на моменти се развиваш интелектуално- получаваш знания, научаваш и разбираш методи през които да се справяш с живота и да се колоборираш/не се сетих друга дума... може би -взаимодействаш / с околните и така в един момент да установяваш, че се развиваш. През цялото време си бил свободен. Идва един момент, когато много често започваш да си мислиш- това го знам; това и аз го мисля; това го писах в предния си доклад; това преди десет години още ми беше ясно ...- и в един момент не изпитваш това усещане на вълнение и изненада, че научаваш нещо ново, което /по-важното/ може да ти послужи за нещо. И спираш да се интересуваш от текстове, автори ... спираш да мислиш-в развитие. И започваш само да тъпчеш интерпретираш и повтаряш едно и също докато не срещнеш някой по млад/а (и), който все още нямат твоите знания. Но какво се получава? Ти им предаваш чисто педадогигически тези знания и ги оставяш да си ги `проверяват в опита` самички- да си чупят главите- но ако може да са ти благодарни и да те помнят, защото ти си ги научил на толкова много неща. Мисля че, ако беше осъзнал свободата да ги научиш на нещо повече от сухата теория, можеше и да те помнят. Това не означава, че забравата е защото не си притежавал някой от тях- или не си имал власт над тях.
Няма как да не сме зависещи от обстоятелствата, защото те са част от живота ни. Те са `фон` на база на който ние осъществяваме това което си осъществяваме.
Бъдещето е ...аз имам надежда.

Румбурак, този текст ме впечатли, признавам. Не зная на основата на какъв личен опит си го написал, и дали изобщо зад тези ти разсъждения стои някакъв собствен опит, но се почувствах изведнъж почти длъжна да споделя с теб следното.

Най-напред, една история - тя е доста известна и вероятността да си я чувал е голяма, но ще ти я припомня, защото ми е нужна за "контекст" на това, което искам да ти кажа.

Историята е за големия изобретател Томас Едисън. Когато вече бил станал известен, много млади хора отивали при него с молба да ги приеме за свои ученици. На един такъв ентусиазиран младеж Едисън казал следното: "Не мога да приема всички, желаещи да работят с мен, затова съм организирал нещо като приемен изпит. Ето, за теб съм приготвил този проблем (подал му някакво листче с текст). Като го решиш, ела пак и тогава ще решим какво ще правим". Младежът, както казах, бил силно мотивиран, а и, оказало се, доста интелигентен, защото само след няколко дни (и безсънни нощи) се върнал при Едисън с готовото решение и гордо заявил: "Реших проблема, каква ще е следващата задача?" За негово най-голямо изумление, Едисън отговорил по следния начин: "Да, виждам, че добре си се справил с проблема, който ти дадох. Но няма да те взема за мой ученик". И виждайки обърканата и неразбираща физиономия на младежа, продължил: " След като решението на този проблем, не е породило у теб въпроси и достатъчно силно желание да потърсиш отговорите на тези въпроси, а вместо това очакваш аз да ти поставя "следващата задача", определено не ставаш за мой ученик".

Това е свободен преразказ, разбира се, дори не се знае дали историята е истинска, но дори да не е такава, е доста поучителна.

Поуката е, че един "учител", дори от ранга на Едисън, няма свободата, както ти смяташ, да научи своите ученици на всичко. Ученето е двустранен процес, и за да е успешно, определени стъпки се очакват и от желаещия да се учи. Тук е много важно да не ме разбереш неправилно. Това, което се опитвам да ти кажа е, че не трябва да очакваш от учителите си повече от това, което могат да ти дадат. Има стъпки, които човек трябва да направи сам, без да очаква помощ от учители. И ако не успее да се справи с това, трябва да потърси причината (и) в себе си.
И повярвай, мечтата на всеки учител не е толкова да го помнят или да са му благодарни (не че това не го радва :-)), най-щастлив би бил ако ученикът му успее да направи онези няколко стъпки, които той самият не е могъл да направи и, следователно, не би могъл да го "научи" как да измине сам този път. (Както е изпял Висоцки в една от известните си песни за алпинисти, надеждата ни е че "Другие придут сменив уют на риск и непомерный труд, пройдут не нами пройденный маршрут" :-).

Що се отнася до оптимизма по отношение на бъдещето той е хубаво нещо, но да не забравяме, че това "днес", тук и сега, което не харесваме е  бъдещето, на което се е надявал някой оптимист вчера. Само оптимизъм, т.е., не е достатъчен.

...имаме зададени /от Вас/ "роли". Дядо Ники е Хитлер, аз съм Сталин, а Лилия Александра Колонтай :)
...И обясних на преподавателя, че предпочитам да ми пише по-слаба оценка, но мисля, че нещо написано от руснак е по-автентично и му вярвам повече, отколкото на американец или англичанин, ...ще отбележа, че хората със собственост не ме притесняват, а тези с неосъзнатата си свобода.

Първото изречение е много смешно :-)
Второто-дали има значение кой пише, ако пише истината? За мен-не.
Третото-харесва ми. Но би ли го разяснил малко-за мен тези с неосъзнатата си свобода са онези, които още не са придобили собственост (т.е. ресурс, даващ им възможност да се съпротивляват срещу "инвазии" връз тялото, ума, словот и печата, поведението им).
Аз направих една конкретна теза-защо положението на ф-ята е такова-дадох и два линка с допълнително инфо за асоциация-говорим за причините.  Контра-примерът на Лилия с унгарците не ми е достатъчен.
Досега не съм убеден че тук имаме по-достоверен отговор...защо не дадете вие вариант?
Не ви ли прави впечатление как в България няма приемственост-всеки се срамува от учителите си-философите-от Тодор Павлов, литераторите-от Пантелей Зарев (а сигурно-и от Динеков), питам се къде изчезна онази малка групичка "интелектуалци", която едно време се скъсваше от гъзолиз около Живков и къде са учениците и школите им-на Ангел Балевски, на Бл. Сендов, какво стана с Левчев и поетиката му (скоро видях избрани негови стихове с положителен цитат отзад на западен марксист...като че сме 1974 г.), всичките ловно-рибарски "писатели" от дружинката на Диктатора, всичките соц-величия с огромни тиражи като Караславов и т.н., с обкръжилите Людмила художници и историци като Светлин Русев и Фол, какво стана със социалистическите правници, интерпретиращи дори "Закон за съдене на хората" в духа на Маркс и Енгелс?
Къде са духовните им наследници на всички тези претендирали за величие фигури?
Или наследиха само имоти, подарени като идеологически задатък?
Как е възможно всичко да изчезне така-буквално за няколко години?
Как е възможно да сме толкова рутинни и зависещи от обстоятелствата?
Да няма самостоятелна култура тук в "тази страна"?
Не мислите ли че това има общо с въпроса тук в "тази тема"?

Все пак това ми направи впечатление от статията:

Честно казано, предвид горното "бъдещето" в заглавието е най-проблематично, но не и задължително обвързано само с философите и философията. Мисля, че последните винаги ще ги има, въпросът е какво ни помага /грее/ нас българите и самата ни България?