В началото, насред невинната игра на дъщерите на Рейн, Алберих (уродливо пръкналото се от Бездната съзнание за порок) проклина във всичко любовта, зачевайки и пласирайки (и заразявайки с) ресентименталното властолюбие; но в края Брунхилда (благородното съзнание за спасение) жертва всичко за любовта. Т. е. любовта (чувствено) довежда смърт, но и извежда (пречистващо) от смърт.
<Пръстенът на нибелунга> - за никого не е тайна - представлява един расово-героичен (антисемитски и прогермански) и натурообожествителен вариант към библейския разказ; а Христовата любов е модифицирана с романтичната. Старозаветният и скрижален Вотан отпраща Ерда (богинята на земята) и поражда новозаветния (и преодолелия го впоследствие) Зигфрид. Ала самият Зигфрид, Вагнеровият изкупител на света, няма общо с висшата осъзнатост на Христа, бидейки в съществуването си нищо повече, освен безостатъчно доблестен и чистосърдечно чувствен безгрижен наивник, прекрасното дете на природата, сиреч бидейки действеният идеал, огледалният мираж, идилията запред шовинистичното родолюбие (а то - антиномичният брат на космополитизма).
Та - за да обоснове парадокса на спасението (ето перформативния гений!) - Вагнер, черпейки от Шопенхауер, обвързва със солидна верига от поведенчески мотиви драматургичното действие и подплатява с убедителен набор от музикални мотиви драматургичното явяване, като при все това съумява да внуши измамната, ирационалната мотивова същност и гибелната светова обреченост.
Свещената история същевременно се херметизира в полза на еснафска вечност, тържество на изродилата се природа: Алберих, тук, на Новата земя, остава единствен от старите жив - събитие, което Ницше, сродявайки (презрително) във възгледите си национализма и космополитизма, припознава трезвително в смъртта на Чезаре Борджия. (Знаменателна тук - а и като предварително опровержение срещу <Парсифал> - е книгата на Сервантес.)
]]>Затова философстването е обратното на мита - като опит да се огледат всички контексти, да се схванат и подредят.
Изкуството е същото - опит да се направи многоконтекстно изображение на множествената в множествеността си субектност, само тогава човека отсреща в камъка "оживява".
Същото е и в християнското изкуство. Оставяме настрана отчитането, че става въпрос за техническо бездарие. Какво има там? Моносубектност - това има. Една гола воля да се вярва и служи, заобиколена отвън с някакви абстракции на добродетели. Еми то прилича на детска драсканица. Как изглежда средновековната Богородица? Бледа, неодушевена, мумифицирана. С надменно и просташко излъчване: родих Бог! Ами то същото излъчване го имат и българските професорки по философия от ФФ на пенсионна възраст: надменно, празно, нагло и засрамено-агресивно. "Богородица" започва да оживява през Ренесанса, когато я изобразяват в повече контексти - като всяка майка, която е родила дете, като всяка майка която ще загуби дете и в предчувствието си знае защо, като всяка майка, която в обичта си скърби и в скръбта си обича и т.н. - всичко това изразява множествеността на субекта във вътрешната множественост на неговите контексти. А не само това, че държи Бога в ръце, седи с безизразната си воля и гледа напред в ступор.
По същия начин българската професорка по философия, от един да не уточнявам точно кой софийски университет, ще се одухотвори - кога? Когато настъпи Ренесанс, завали дъжд и изгрее слънце в мрачните полета на нейния климакс ли? Не. Когато разбере, че това да седиш и да заемаш позиция, да изнасяш лекции, да философстваш и пишеш книги - са РАЗЛИЧНИ неща, различни контексти и всеки път вътре ти си различен субект в диалог със самия себе си. Тогава.
* Визирам конкретна дама от да не казвам кой ФФ, която беше обсъдена и в този Форум, навлече си всеобщо възмущение от публичното си поведение. Тогава това ми направи впечатление: не ти говори учен, не говори философ, дори ежедневен човек не споделя четено или мислено, а ти говори бъдещ професор, т.е. седят пред теб 4 буквички с точка и всичко това подскача неравномерно: "проф."
Ако се замислим, какво представлява Илиадата по същество - ами изображение на моносубектността, представен чрез волята (това, което в старата Теория на литературата се наричаше характер - мономан, такива са например героите на Димитър Димов), който субект освен че вътрешно не се и не може да се самоконтекстуализира в множествеността на своите вътрешни контексти като субектна множественост (затова е моносубектност) и търчи през всички външни контексти на челото си с една-единствена воля и не гледа, не вижда, не може да разбере, не мисли, само рие, гази, мачка.
Богатството (пълнотата) на Илиада е в това, че около една проста линия на фабулата (фабула е фактическото действие, като махнеш развитието на характерите) се накачат като разклонения голям брой сюжети (сюжет е развитието на характерите). Това създава впечатление за пищност, пълнота, сочност - като общото очертание на панаира с големия брой различни атракции вътре.
Примитива на Илиада е в това, че аналитично по отделно взети, всеки за себе си, героите до един са мономани - с 1 контекст и 1 интенция, воля. Което е и върха на психопатията. Защото ако застанем на гледната точка на всеки от героите се вижда едно и също: 1/ Не се вижда сложността на света, неговата многоконтекстуалност, 2/ Не се виждат останалите играчи в техните собствени жизнено-сюжетни линии, 3/ Отношението е само към онзи, който стои на пътя на собствената ти самозатворена в мономания субектност и волята напред. През нито един от героите не можеш да видиш света.
Което какво означава? Означава, че през гледната точка на героя света е изравнен, плосък, безличен - без лице и бездушен - без душа, въобще свят не се вижда. Там си само ти и отпред е това което пречи или помага на твоята мономания, воля. Ужасяващо затворено единство от недораслост и неврастения!
И цялото това нещо за да се чувстваш важен и значим в света е на фона на едно безлично море от лицата без черти на войниците, които са там за да воюват за твоята Елена.
Ами всички войници от армията, нали всеки си има също някакви свои си контексти - семейство, поминък, родина, приятели и т.н. Ами тези хора от армията няма да еб'т твоята Елена. Откъде на къде трябва да стоят пред някаква си крепост и да въртят оръжие и да викат "ура!" заради твоите топки? Еми в края на краищата ако си толкова печен отиди пред каменната стена, завърти се и си удари топките там, ако са като гюлета може да пропукаш камъка и сам да си направиш вход, а не да чакаш другите да водят цяла война заради оная ти работа.
И т.н.
Всичко тук е ясно. Примитивни главни действащи лица, самосвили се до една воля. Всеки там е отишъл заради род, родина, идеали или за личния си интерес, като неврастеника, който се нуждае от масовка за поле, фон на личния си интерес? Освен да седнат пред лагерните палатки и естествено отвън, ама това е много външно, да си изсмучат от пръстите, може би от пръстите на краката, някакви такива абстракции като чест, героизъм, живот, смърт и всякакви хванати от някъде и лепнати подобни - на мястото на дупката, в която е собствения ти егоизъм на малко дете. Не бе пич, няма такива фантазии, отишъл си за личния си интерес и като всеки инфантил се нуждаеш от публика докато си постигаш личния интерес. Ако има наистина някакви идеалисти, водени от идеали за род и родина, чест, достойнство, живот, смърт - това са обикновените редови войници. Те какво, не се сражават ли, не въртят мечове в изстъпление и не умират на бойното поле?
Тези главни герои с нищо не са по-различни от това което се вижда през очите на ревящо бебе към цицата. Вижда се воля, ами то и бебето е така когато иска да бозае - една чиста воля. Но то вижда ли контекстите? С какво майката е облечена, как е подредена стаята, какво правят другите в съседната стая и т.н.
Истината е че всеки келеш от бъдещето ще отиде в мита и ще си избере точно тези гръцки пикльовци - главните действащи лица. Ще си най-доброто място в картината и ще се набута там при - кого? Я да се замислим: при най-важните, авторитетните, властовите. Там ще се навре, все едно се изгубил и търси майка си и баща си, батко си - кого друг да търси? Ще се лепне за Ахил, Хектор, тоз-онзи, някой по-така важен. Ами защо не отиде в лагера на войниците, да усети отвъд личния интерес истинските неща - мирис на мъжка пот и вкус на кръв, да го лъхне виното и да се заслуша в шумните песни с възторжени прегракнали викове и когато еуфорията утихне край изтляващия огън стелещите се в полумрака тихи интимни разговори за долини и реки, братя и сестри, бащи, любими... Защото не е описано - затова.
ВЪЗМУТИТЕЛНО
Ето така се появява философията в древна Гърция - срещу, обратно на митовете. Това е възмущението на гордия, свободен в достойнството си или достоен в свободата си човек от инфантилните полюции на древните герои в митовете, които му закриват гледката към големия "накит" и удивлението от света. Като опит да се схване множествеността на света чрез вникването в контекстуалните съществувания на света. Философстването на древния грък е опит да се прозре в логиката на подреждане на контекстите, изобщо твърдението, че съществува такова нещо и има такава логика.
Според мен който си пада по гръцките митове и чувства увлечение там - за философия не става. Тя е обратното.
Да ме прощават всички ницшеанци, но това да се опияняваш от гръцки митове е като да дишаш лепило. А опиянението от индийски митове е като да смъркаш най-качествена кока.
Вагнер е предложил път по средата, между двете.
Защо аз абсолютно не мога да разбера Ницше и част от цялата следваща съвременна философия?
Ами защото аз вярвам, че субекта вътре в себе си, в собствения си свят, не е 1 нещо, а е многоконтекстуално съществуване във всичките си варианти на всичките си контексти. От тук и вътрешната диалогичност (философстването) като диалог на мисълта със самата себе си. Диалогът не е онова редене на мисли на формалните логици - така се прави точна наука. А е диалог на субекта в неговата множественост, независимо че е един и същ (1 "нещо"), той пак може да извлича себе си като субект от всичките си различни контексти. И тъй като един път извличането може да става различно, втори път самите контексти са различни - надолу е Вселена! Игра без край!
Защо го казвам? Защото навежда на тази същност: субекта или се самореставрира във всичките си контексти от където се самоизвлича в своята множественост - като субектИ. Или обратно, субекта някак си смачква всичките си вътрешни контексти, сплесква ги така че да заличи своята вътрешна многоконтекстуалност и цялото това някак си го огъва като затворена сфера, чиито контексти (те образуват слята, като синтезна сплав обвивка) се възпламеняват и някак си в това горене на сферата (от съединени контексти) вътре субекта не може да бъде нищо друго, освен самият себе си, 1 нещо.
Значи единия път е към реставрация на контексти и извличането от там на многосубектност. Другия път е синтезирането на контекстуалността и достигането до нещо като моносубектност.
Ето по един много завъртян начин казана разликата между Вагнер и Ницше - Вагнер прави първото, Ницше - второто.
]]>Философското конспектиране: <Die Welt als Wille und Vorstellung>.
1. В живост рефлексията бива ведно собствена и несобствена (как е рефлексията).
1.1. Че рефлексията е собствена означава, че е познавателна; а че познанието е рефлективно означава, че е аналитично. Аналитичният компонент се удържа в аперцепция (забелязване) и субординира на понятийна рефлексия и конструктивна рефлексия.
1.1.1. Рефлективният компонент на понятийната рефлексия, т. е. на Разума (разбирането), са имената (смисълът, антиномията, словото) и е разбиращ; понятийният компонент са системите (от понятия). Самосъзнанието е понятийната рефлексия като име.
1.1.2. Рефлективният компонент на конструктивната рефлексия, т. е. на ума (разсъдъка), са понятията (мисленето, логиката, разумът) и е съждителен; конструктивният компонент са комплексите (от възприятия). Съзнанието е конструктивната рефлексия като понятие.
1.2. Че рефлексията е несобствена означава, че е идейна; а че идеята е рефлективна означава, че е синтетична. Синтетичният компонент на рефлексията отпада интенциално (с умисъл) в нещо и се разпада на принцип (т. е. устой) и на сетивност (т. е. усет).
1.3. В понятийната рефлексия принципът е дедуктивната потенция, а сетивността - индуктивната. Двете потенции интерферират в опит: опитът е предметът на понятийната рефлексия.
1.4. В конструктивната рефлексия принципът е съдържанието като чиста форма, и е същностната празнота, и е същностното съдържание на конструктивната рефлексия, и е нагледното битие (чиято форма е чистата пространствовремевост). А сетивността в конструктивната рефлексия е формата като чисто съдържание, и е насъщната слепота, и е насъщната форма на нерефлективния конструкт, и е собствената воля (чиято форма е чистата времевост). Та предвид чистата причинност, т. е. предвид логическата форма, сиреч предвид абстрактното представяне, нагледното битие и собствената воля синтезират в ставане (чиято форма е времепространствената причинност): ставането е предметът на конструктивната рефлексия.
2. В рефлексията бива интуитивно живец (защо е рефлексията).
3. Няма Бог (какво е рефлексията). Рефлексията преди всичко е преоценяване: воля към мощ (борба за власт); рефлексията е животът като абсолют. А пък еманацията на рефлексията е политестетиката, свръхчовековият възторг, и е възхищението от въплъщението на митичното присъствие (Чезаре Борджия през погледа на Ницше, наместо вяра в Христос).