Добро утро! Не възнамерявам да ви отнема много време. Ще започна с един афоризъм, звездата, която винаги ме е водила (давам си сега сметка), но която едва наскоро формулирах на своя тъмен небосвод. Да се задоволяваш да дириш кладенци и кладенчета на любомъдрието вред по напуканата с технология шир, за да принасяш с шепите си вода над своята малка градинка, вместо да искаш да се превърнеш в изобилен извор, който да потопи света: ето що днес значи да не си философ! Звучи атрактивно... Представете си едно изстиващо космическо плазмено кълбо, неговата геометрична форма, математическа сфера, идеално гладка и идеално обла; тая форма не принадлежи на кълбото, а принципиално се внушава от него (кантиански). Но щом кълбото конкретно изстине, втвърди се, плазмената флуктуация секва, формата сякаш се прилепя към нещо, превръщайки се - повече или по-малко случайно - в повърхност, грапава и изкривена, и най-вече уникална, напомняйки сфера. И най-удивителното е, че тук перспективата няма отношение, стига кълбото (или каква да е друга геометрична форма) да е отнапред обозримо; т. е. не става въпрос за микро и макро визия, а въобще за предпоставка за перспективистична визия!... Същото и с рефлексията, ако би била изнесена въображаемо пред поглед: че колкото рефлексията е (по Мерло-Понти) по-втелеснила се, е толкова по-своеобразна, по перспективистична, ракурсивна, парадигмална в своята възможност за схващане, но колкото е (по Шопенхауер) по-присъствена, по-неопосредствана вече от конкретиката на <нещото си>, то толкова в своята възможност за схващане е по-универсална. Ето я разгадката относно уловката <изкуствен интелект>: че притежанието отнема от рефлективността. И замисляли ли са се компютационалистите, че няма как извън рефлексия да работят информационни устройства: информацията и информирането са неотделими; и че (прагматически речено) ако и преценките си внедрим във, оставим на компютрите, нас ще ни бъде ли, ще ги бъде ли и компютрите, ще я бъде ли и информацията?!... Геометричната форма на изстиналото космическо кълбо напомня сфера, не я внушава принципиално. И ето че колкото рефлексията е по-втелеснила се, то рефлективната универсалност толкова повече се иззема в спомен свише, далечен отглас иззад вниманието. Но нека извлечем парадокса: съвместени философстване и прагматизъм, че абсолютистката претенция на прагматиката умъртвява до всевалидност Бога; а от наша страна - философичен макиавелизъм, че възторгът от погубителната пълководческа авантюра оживява Бога до подстрекателство... Кои обаче са нивата на рефлективното присъствие? (Нека не ги бъркаме с интензитета на рефлективно присъствие.) Аз бих набелязал три: интуиция, внушение и еманация - разпределени по няколко опорни точки. Изреждам (и приключвам). Първо: няма <перспектива към света> - та самата императивна, сиреч перспективистична, флуктуация на рефлексията внушава свят (доколкото извън рефлексията свят е невъзможен: та възможността е рефлективна). Второ: Ницшевият Чезаре Борджия не е перспектива, не е императив, а рефлективната еманация. Трето: няма вътрешен или външен опит, опитът е ведно вътрешен и външен (бидейки предмет на понятийната, т. е. на висшата рефлексия). Четвърто: екзистенцията не е опит, а внушение, внушен от императивната рефлективна флуктуация субект. Пето: живецът е интуитивното пришествие (сиреч още по-малко от екзистенцията е опит, т. е. също не е опит). Шесто: опитът е висшият рефлективен отпадък и не е възможно самата рефлексия да се състои опитно; сиреч рефлексията я има в присъствения интензитет на рефлективните нива, нежели в коагулацията си; и, разбира се (по-горе илюстрирахме), величината на възвратна коагулация и присъственият интензитет изстъпват в обратна взаимопропорция.
Й. Й. Методиус