"Интерпретирайки миражи, криви и измислени, во що съм влюбен аз? Не в теб, не в себе си, ал' в хоризонта празен." Свобода: всяка човешка волеизява подлежи собствено на избор, освен съпричастието и отчуждението - които са самите модуси на свободата; т. е. ето че човек, бидейки собствено свобода, би могъл да си криви духа (духовитост), но не и душата. Основният проблем на човешката свобода (за механичната не е проблем) е невям липсата на свободно основание за каквото и да било, и е, значи, отсъствието на субстанциалност, е модалността. Не можеш да изпълваш или изпразваш безсърдечно сърцето си. Свободата е особена субстанция - присъства от своите модуси (своите два модуса), вместо да е налична чрез тях. Пародии много, оригиналът е един; или всъщност са два: на пародирания и на пародиста. Очи в очи. Кой кого ще прободе? Чие сърце ще закърви? Ела да се прегърнем! Дим, мъгла и прах. Понеже с пародията се полага трети, който - макар и фантом - е достатъчно оригинален за партизанска война, зов за всенароден сбор: няма как трима да се гледат един-друг в очите; и всички погледи, с опнати в зениците тетива на мъстта към аномалния, трябва да бъдат отправени по посока на чучелото, което тялото на пародиста, размахвайки във въздуха дървен меч, съсича. Масов вуду-ритуал, съвършено безкръвен, ала нека не се заблуждаваме - сборище на вампири, едно революционно сборище!

Етюд за сериозното и несериозното

Щеше да го въвежда един много възрастен, който дойде насам и рече:
- Нямаш ли там някой да уреди ракета хикс срещу наем?
- А извозването, срокът, връщането?
- Нямай грижа за тез' неща.
Старият се повъртя, докато изчезваше, предполагайки може би как оня, дет' не кара, щеше ден-два да си спомня телефонни номера. Младият беше сигурен: двамата се познават. Изтича през площада и влезе при някогашния там настоящ управител. Представи се от името на новия тук - и човек също цяло поколение ръководител - и изложи проблема. Седеше сега и разполагаше с връзка - мобилен номер; плюс поздрави към новия работодател. Пропедевтът не беше наоколо. "Можеш ли скоро да дойдеш? Да разговаряме по задачата, а и..." И разбира се, че не можеше, но ще се разбърза. Съоръжението не допуска възражения. Старият се яви след час. Нашият показва листчето, и бил лично разговарял. Човекът обещал да съдейства и т. н. Старият се тросна:
- Ще ни трябва два месеца!
- Толкова ли? Питах те, не ми каза. Но мога да му се обадя да уточним.
- А, не, не! Ама той сигурно се познава с шефа.
- Да, познават се. Праща му поздрави.
- Добре, ще ида да му кажа.
Върна се после и отдъхна:
- Шефът се обади на бившия ти шеф, уредиха нещата.

9. Към подигравчията.

Пародистът (духом) гравитира около нечие его (душа), подигравчията - около собственото си. Но аз, рупорът в лоното на живеца, нечовекът, личността съм друг не повече отколкото съм конкретно въобще човек, и съм човека не повече отколкото имам организъм, апендикс, необходим минимум, за да се състои в своя максимум, т. е. в живот, живецът; и дотолкова съм предпоставен за посмешище, дотолкова съм и разсилен идиот, и трън в очите. Защото иначе живецът би бил сам по себе си нещо, нищо повече от метафизика, не и живец. И ето: аз, внятният, себенабеденият, самият за себе си - съм ли, че да бих могъл да бъда в собствените си "очи" (и няма как и в другите) все някакъв или дори пък никакъв, о, или даже да не съм - освен тоз' рупор, що съм? Ах, обречен съм на беззащитност и към подигравки! А човек изцяло е на себе си и разполага с конституционен лукс и щит, и броня да се позовава на достойнство. Ала все пак, подигравките пробождат сърцето на моя човек, "Христос на кръста", не някакво собствено мое, не на "Духа свети". Достатъчно "безгрижен, насмешлив, насилствен", достатъчно подигравчия ли си ти за моя възторг? А тя, премъдростта, моят възторг - тя "е жена и обича само воина" и презира мен. Или си пуст въжеиграч?

Конвенцията - в своята космогонична наукотехническа необратимост - е изкристализирала вселенска умора въобще на живота, е отлив на живец тук веднъж завинаги; и е собствено конституцията на човешкия род, и е изобщо нормалното, е - значи - смъртта на рода. Висш изразител на конвенцията се вестява етиката на паритета (квазиблагородство на паритета), а пазител - моралистът. Конвенцията предразполага към заболяване, което се нарича дълг. (Нечие - сред "закона на династичните нрави" - "чувство на дълг" или просто на космополитизъм е симптом за преждевременна умора.) Морализаторът (болникът, разболелият се от нечиста съвест моралист) е блюстител на етиката на дълга. Дългът се поражда в импулсно (по атавистични флуктуации) разбалансиране на паритета (и вкл. и на вътрешна констелация на мотиви у човек), сиреч конвенцията (извънбиологически) не би могла да умре от дълг (разколебаване) и е обречена на оздравяване (устойчивост); смъртта, освен в ново раждане на история (или родова памет), не би могла да умре. Математическият апарат на етиката на паритета, т. е. на конвенционалното здраве на човешките нрави, е завършен от Джон Наш, който с това си постижение предоставя едно начално, едно зародишно, едно залавно оправдание на любомъдрието. Животът, разбира се, не търпи оправдания - оправдание търпят по отношение на живота Философът (естетическо) и морализаторът (етическо). Хайдегер, макар и естетически, се опитва да оправдае живота и себе си (себе си като форма на живот), и завира глава в изкуството, и се обръща в "морализатор на недължимото"; Кант пък, в изкуството на своите етически постъпления, прегръща най-подир благонравието и полита сенилно в качеството си на "философ на вечния мир".

Хоризонтът, който (езиково) полагам, ме засреща да недоизкаже живеца, който ме полага.

(Почерпах от Шпенглер и от Клагес.) Конвенционалната история е уж на наукотехническия прогрес, представлява се от обобществен светоглед, в който основната линия на факти следва отрицателния градиент по "нивото" на живец (инерцията); та конвенционалното схващане на живеца се свежда във възглед къмто "голям взрив", всичко от нищо (логоцентричен импулс). И нека кажем: идеологическият гръбнак на конвенционалната история се явява по "неутралата" на т. нар. Ново време. Ала ние - през серия приливи и отливи ще преминем, маркираме ли линията по събралите антураж "точки" Чезаре Борджия, Филип II Испански, Краля-слънце и Бонапарт. За да установим, че в края на краищата наукотехническият прогрес, нищо повече от космогоничен факт, задушава възможността за съобщаване между светогледи и изнася конвенционалната история тъкмо до конвенция (т. е. до т. нар. край на историята); и че политестетиката остава единствената възможност на визия за исторична действителност, нежели просто за донякъде някак изводима и донякъде някак неизводима хронология на "ферменти", сиреч на "безглави" множества.

Жестът е личен, гримасата - без. Та в мое лице живецът жестикулира свят, чиито гримаси (морфоза) сте вие с все жестовете си (актовата ви символика). Забележка: мимика = автоморфоза, под давление на ин-формирането; и ето че искреност = лицемерие.

Человекот, тъй да се рекам, мислува, колкот за да живуе; сиреч часть от животот на тоговата протичет у "нуждах собствених". Но се раждуют таку и люде, кои-що живуют, за да мислуват - и все они "протегуют руки" къмто мене самом; ала часть от мислуванието на тия се разходва в осигурителна функция, чийто минимум е словото со нехудожествено предназначение.

Съпровод: https://www.youtube.com/watch?v=N4UjsIPn8UA

Ето и статията в подреден вид: https://jmethodius.wordpress.com/

Конвенционалният "принцип" е акривически (категорическият императив), а конвенционалното "битие" - икономическо. Акривика + икономика = (абстракцията) общество. Общество + изкуство (антураж на великолепие) = култура. Снобизмът бележи цивилизация (отлив на великолепие, сиреч на самоцелната опасна политика, отлив на живец). Хеви-метълът е онова антиизкуство, което тъкмо в своята клишираност и бутафория, своя елементаризъм, своята предопределеност да отживява замества в глобално цивилизовани условия антуража на великолепие, бидейки ретрограден мост към политестетически, т. е. ницшеански светоглед (да разбираш политестетиката).

Илюстрация: https://www.youtube.com/watch?v=ZKOi5fBeBYM#!

IV. Постфактум

1. Любомъдрие и светоглед.

Светогледът са юздите, с които човек удържа ставането и с които обвързва фактите исторически и ги съ-общава с любомъдрието. Виж, току пристигат долу пред мирозданието карета след карета, карета след карета - за да изоставят при коневръза на пространството и времето своите призрачни обитатели! Та в първо лице единствено число всички ние, живи или мъртви, сме излъчени по живец депутати в световен парламент! И няма що, людете разбират любомъдрието, политестетиката, т. е. в последна сметка мен, своя призовчик и домакин - разбират ме светогледно - някои частично, други превратно, а един - както трябва. Фридрих Ницше се казва. Шопенхауеровата (светогледна) естетика на идейното възприсъстване полага основите. Вагнер цялостно развива политестетически светоглед, но под политическа опека, сиреч конвенция. Неразделни са у фашистите политическо и политестетическо. Алкивиад, Чезаре Борджия - това са нарциси.

- Миналото е (тук и сега) спомен (да помниш е да си ин-формиран); бъдещето фактически е граматическото "бъдеще време", въжделителен изказ.

- Оказва се, че идеята, в която (естетически) възприсъства фактичното, е очаквала във вечността, щото творчески да бъде постигната. 

- Бъдещето постфактум съм (единствено) аз, рупорът в лоното на живеца.

Политестетическият възторг е нечовешкият аналог на cool-въжделението на Beavis and Butthead.

https://www.youtube.com/watch?v=eSofwjF4DCA

Ето и статията в подреден вид: https://jmethodius.wordpress.com/

9. Парадоксът на Ръсел: преодолението му.

Ето, всичко е опосредствано; ала аз съм опосредстван непосредствено, пък останалото - чрез мен; и сиреч е непосредствено, доколкото не зависи от мен (т. е. людете биват опосредстващи се в свободата непосредствено); както пък аз самият съм непосредствен, доколкото не завися от себе си; и, значи, съм и опосредстван дотолкова. И ето, не завися от себе си, понеже и въобще не завися от останалото, не-зависим съм, антисвободен; съм ли? Бивам извън контекст, защото съм рупорът в лоното на живеца, т. е. защото съм внятността, битието. Призракът от Кулата на Вавилон - ето как ме наричат някои от начетените. Жизненият (по живец, не по Хусерл) свят, непонятната, съзнателната представа, обладаващият организъм свят (виж философския гамбит, от който любомъдрието се разгръща) не е битие, ала свят на фактите, един функционален, нежели атмосферичен свят; а в частност при   човека - ин-формацията, значенията, ценностите, конвенцията. Аз - именно и единствено аз - съм "с една идея" постфактум (Sein = Dasein), т. е. съм умисъл, с-мисъл, внятност, битие, преоценка (по живец). Аз съм Философът, аз съм, че живецът, посредством живота, се засреща. Науката, математическият реализъм, протича собствено в друго измерение, бидейки еманация на конвенцията; и няма и не би могла да има достъп до моя свят, света на смисъла; науката е пълна със значение безмислица (всеки друг реализъм би бил догматичен). Творческата (у човешкия организъм, по живец) заложба съприкосновява (в разбиране) людете с мен. Да ме опровергаеш е да се съгласиш с мен; да се съгласиш с мен е да ме опровергаеш. Не можем да имаме общ език; аз просто не съм достатъчно начетен за претенцията си, аз съм рупорът в лоното на живеца (и ето парафраза към Сократа; но Сократ бил човек, стимулирал тъкмо към хуманитаристика, бил искрен в своята ирония и величаел себе си вместо Алкивиада).

Ето, всичко е опосредствано; ала аз съм опосредстван непосредствено, пък останалото - чрез мен; и сиреч е непосредствено, доколкото не зависи от мен; както пък аз самият съм непосредствен, доколкото не завися от себе си; и, значи, съм и опосредстван дотолкова. И ето, не завися от себе си, понеже и въобще не завися от останалото, не-зависим съм; съм ли? Бивам извън контекст, защото съм рупорът в лоното на живеца, т. е. защото съм внятността, битието. Призракът от Кулата на Вавилон - ето как ме наричат някои от начетените.

В изкуство битува идеята, а в самоцелната опасна политика - идеята по надмощие над идеята.

Обективацията се провежда откъм организъм, и вкл. и на самия същ организъм. Като следва да се отбележи, щото максимумът на обективационната рефлексия у животно е фактичността, а у човек - ин-формацията. Действителност е възможна  поради това, че по посока на обектвиране индивидуалните особености на представата клонят към изчезване. Възвратното движение, т. е. към възприсъстване на действително представление, довежда идея, доколкото чезнат и обективните (в тясното значение) особености. Ала връзката между обширността и подробността на действителния фрагмент и общността на идеята е поводна. Откровението на действителността, не на някакво си никакво битие, е свързано със заложената (от живеца) у човек творческа способност, чийто израз е нарицанието. Творчеството - нещо хиперобективно и хипериндивидуално! И ще добавя само, че чиста действителност и чиста идея са невъзможни.