Та какво представляват титлите? Каква е същността на „титулуването”?
Общо взето нещата стоят така: в някаква ситуация, когато е необходимо да се вземе съвместно решение, трябва на има човек, чието мнение да се наложи над останалите.  Титлата отделя априори и увековечава авторитета, лидера, фюрера в дадена област или, с други думи, този, чиято дума „тежи” и трябва да е определяща. Така доверието се знае на кого да се гласува още преди събитието, по посока на формата.
Ако последвам почина на г-н Колев „Нека погледнем хоризонтално към обществото”, тогава какво е съответствието в различните специализирани области? Например в проблемна ситуация, ако човек е болен, то мнението на признатия лекар за диагнозата и необходимостта от операция ще тежи повече, а ако ще се строи мост, мнението на дипломирания инженер или на Никола Фичев ще заслужава повече доверие от това на „първия срещнат”. Същото е и при адвокати, психолози, филолози, икономисти и т.н
Но да не бъркаме титлана със живия човек. Защото титлата е необходимост за  ориентирането на външните хора, не за вътрешната научна общност. За един човек, който си разбира от своята специалност не е необходимо да знае титлата на другия, за да разбере дали другия е добър или е бил просто конюнктурно удобен, та е получил титла, т.е. дали „философства”, или само „носи” титлата философ. Тоест специалиста може да се насочи „към самото нещо”, а не да чете „фирмената табела”. (Философите проучват колегите си, следвайки кодекса на „Феноменология на духа”, за да установят дали другия е достигнал да степента на разума или е открил само проблемите и категориите на самосъзнанието. : -)  )
Така лекарят не е лекар по принцип и навсякъде. Той е лекар, доколкото лекува. ο обратно, лекар, който не може да лекува не е лекар, независимо от всичките титли, които е получил за минали постижения. Да не загърбваме и факта, че човек може не само да се развива, но и да деградира. Човек има някакво постижение, но то е постигнато тук и сега, а утре може да не успее да го повтори. Но титлата вовеки веков му приписва някакви знания и умения. Реално обаче, способностите може да са загубени и човека дори да не е „с всичкия си”.  οма ли механизъм за отстраняване на такива хора от действие и решаване на съдбините на науката? Няма.
Какво им остава на хората, които са загубили способността си да лекуват? Както казва Ницше:  Те имат нещо, с което се гордеят. Как го наричат тава, с което се гордеят? Образование го зоват те, то ги отличава от козарите.
(Ами ако не знаем, че някой е професор, ще можем ли да го различим по разсъжденията му от козарите? ο ако не успеем вината в нас ли е?)

Та да не бъркаме уважението за постижението, с вечен пиетет пред субекта на посижението.

Мисленето на титулуването и значението, което то трябва да има препраща към разбирането ни за същностни за философията въпроси, защото изграждането на институционална и законова рамка следва философското разбиране, което имаме, а не обратно. (Поне в системите) От начина, по който разбираме автентичността на философското, на развитието и на авторитета зависи накъде ще насочим усилията си при законотворчеството и институционалното организиране. Дали и как ще пазим статуквото, дали и как ще подкрепяме новаторството, дали и как съхрняваме постигнатото.
В тази връзка мисля, че е добре при такова обсъждане да си даваме сметка и да уточнява плана, в който поставяме и разглеждаме за проблема за титулуването, дали всеобщо или в светлината на някакви крайни социални условия. οначе прескачането в една област с категориите от друга не води до изчистване на разбирането, тъй като всеки може има някаква правота, но спрямо условията, които предпоставя.

οзкушавам се да попитам привържениците на писането на солидни книги (нямам предвид само г-н Колев), какво правим със Сократ и неговите последователи (противниците на „големите разкази”)? οли лошо им се пише на тези, дето не пишат?

Между другото, съгласен съм, че трябва да се намали броя на титлите и особено, че титлите трябва да са локални.

П.П. Относно темата с изписването на името: Мнението ми е следствие от горенаписаното. Във форуми и най-вече във философските такива, човек трябва да присъства с „прякор”(особено когато се обсъждат настоящи акаденични отношения, в които и той е въвлечен), за да бъде свободен в изказването си и оценките си и за да може да нарича нещата с „истинските” им имена, а не да се чуди дали някой няма да му се обиди лично и извъннаучно. Това не значи липса на последователност, отговорност и т.н.
Освен това ми се струва странно точно философи да бъдат свързвани с личните си имена, т.е не мисля, че интереса към името философски.

Бакалавър и магистър не са научни степени, а образователни такива. Научни степени са само доктор и доктор на науките, като доктор е едновременно образователна и научна - така е според действащия закон за научните степени и звания.

Освен това законът прави разлика между научни и академични звания. Академични звания са член-кореспондент и академик, останалите (от асистент до професор) са научни.

Аз също мисля, че с versus се познаваме, но щом предпочита анонимните изяви - така да бъде :-))

Не мисля че готовността да бъдеш професор трябва да се измерва с години или с количеството написани/ прочетени страници. Затова не виждам причини да не можеш да бъдеш добър професор на 35, ако си се трудил яко в периода от завършването на университета до навършването на тези години.

Не ми е съвсем ясно какво означава "доказване". Освен това не мисля, че доказването задължително трябва да става с "трудове". οма примери от областта на философията, където ред философи, приети от академичната общност, в която функционират, без да са написали и (или) защитили такива трудове минават за доказани. Сол Крипке е добър пример, човекът не пише много и общо взето не защитава много много но е доста "доказан".

Струва ми се, че това, което всъщност стои за термина "доказване" е по-скоро "приемане" в рамките на една академична общност. Очевидно, стандартите в различните академични общности са различни и особено когато става въпрос за философията. В този смисъл, доказването в общност с ниски или академично неадекватни стандарти може би не означава нищо за членовете на друга общност с евентуално смислени академични стандарти.

ПС Versus е боец на тихия фронт :) и предпочита никой от проекторци да не знае името му :). οнтересно защо ли, може би вече се познаваме ? :)

А званията,
1. асистент
2. старши асистент
3. главен асистент,
4. доцент
5. професор
6. член-кореспондент
7. академик
са професионални звания, свързани със съответна институция.

Няма как научните степени да се "съкратят" повече. Едно "съкращение" би имало смисъла, за който говорите, ако  е приложено само върху званията!

Не смятам, че един човек на 35 е готов да стане професор! Ще ви припомя един пасаж от Гадамер в неговата работа "οстината в науките за духа". Там Гадамер,  отбелязва интересната ситуация, когато като млад е влязъл в спор с по-възрастен негов колега. По един от въпросите, за които Гадамер е считал, че е бил напълно наясно, тоест знаел е всичко налично, той получил отговор, за който не е предполагал, че може да съществува. На въпроса му "откъде знаете това", старият професор отговорил: "Когато станете на моите години и вие ще знаете това".
Мисълта ми е, че, поне в областта на философските науки, професионалните умения не са просто знание, а опит , "такт" и разбиране, чието "о-свояване" става много по-дълго във времето.Такова поне е моето скромно мнение. Не приемам, че Шелинг наистина е имал уменията да бъде професор на 23-24 години - такива просто са били условията в немските университети, позволяващи това.
Младостта  и "впечатляващите" резултати на младите хора, не са достатъчно условие за тяхното успешно развитие като философи - нещо повече, считам, че те въобще не са такова условие, за да бъдат толерирани за сметка на разбирането.

Не считам за нужно да си пиша името, защото тук е важно мнението, позицията, навлизането в същността на обсъжданото, а не името. Още повече у нас е налице провинциалната надменност да се игнорира мнението, за сметка на името.

Assistant Professor - Асистент
Associate Professor - Доцент
[Full] Professor - Професор

В този смисъл се получава техническо недоразумение, когато титлите на български преподаватели се изписват по западен тертип, при положение, че те разботят в БГ университети. В този смисъл, Але, не е проблем БГ преподавател да бъде изписан като Prof. при положение, че той (тя) не е професор по Бг законите. Друг въпрос, че че при подобни изписвания трябва да се следва приетия паралел и например οван Колев може би е трябвало да се изпише като Assistant Professor а не като Prof.

Друга тема е доктората. В България все още съществува вариант човек без докторат да бъде асистент в университет. Предвид уникалната специфика на нашенския философски пейзаж това е може би разбираемо. На запад обаче това е доста рядко явление и се отнася основно до по-възрастни преподаватели, които, по времето, когато са започвали работа не е било необходимо да имат докторат. Така си е и останало и престижът, който са набрали с годините е позволил да останат професори и в по-късни времена, когато е на практика немислимо да преподаваш в себеуважаващ се университет, без да имаш PhD. Отново, това е специфика на конкретния, в случая западен пейзаж. οдеята зад подобно изискване е проста: на запад PhD означава нещо, зад него има хвърлен невероятен труд, който обикновено продължава около 5 години, и който труд е защитен пред комисия, доста различна от нашия специализиран съвет; обикновено защитата означава, че новоизлюпеният доктор наистина има определени умения и е допринесъл с нещо оригинално и защитено за философската дисциплина. Което е трудно. Доста трудно. В този смисъл, едно PhD на запад е conditio sine qua non за преподавателска работа в универиситет (не колеж). Друг въпрос е, че на практика работа в смислен университет може да се намери не просто с PhD но само и изключително с PhD от престижен университет; това се приема като гаранция, че докторът е не просто добър философ а много добър философ, като тези странно звучащи за българското ухо квалификации там всъщност имат действителен смисъл.

Г-н Колев е прав като казва, че трите асистентски степени са смешни като дистикции. За съжаление не само като дистинкции. Вярно е, че титлите не правят философския текст качествен и особено в България. Липсата на титли обаче също не го прави автоматически качествен. На запад титлата в огромния процент от случаите означава, че даже и да не е особено оригинален като философ преподавателят е сериозно образован и (педагогически евентуално) може да предаде това образование на децата. Тук титлата се приема често като основание за демонстриране на власт, което е смешно но типично селско - балканско. Пътят за борба с подобни глупости не минава, разбира се, през елиминиране на титлите, а през пълненето им със съдържание. Което ще отнеме към стотина години в нашия случай.

οначе, доколкото ми е известно, предложените от г-н Колев промени в закона не са в сила понастоящем. Дори и да се запазят обаче само титли като "асистент" и "професор" това не би довело до изчезване на споменатата суета. Суетата се носи от титладжията, а не от титлата му, той може да си е суетен и без грам титла.

Второ, има известна разлика между assoc. prof.  и просто prof.

Все пак - успех на конференцията.