Къде сте "революционери"? Защо не коментирате сега точките в ИФИ (пардон, ИИОЗ)?
]]>Напълно подкрепям написаното от Юнуз по-горе.
Боби, на този етап вече не могат да те "убият с чук" :) - по темата се създаде твърде много публичност. Видя хората на семинара - всички те са запознати със случая (а те и без друго са запознати с практиките и мерките на институцията като цяло). Нищо не пречи да направим дискусия и в присъствието на национални медии, ако преценим, че нечии професионални занимания са поставени в опасност...
οмате подкрепата ми за всяко конструктивно предложение по въпроса, а и Юнуз и прав - дискусията тук е добра основа за един по-широк дебат върху целите и критериите на общността.
]]>Дали институцията ще иска да използва неговите резултати, за да се развива, си е нейна отговорност. Но от друга страна, в един момент дори си помислих, че философската общност може да използва тази енергия за артикулиране на определения, цели и критерии за своята дейност. Именно и най-вече като общност, отвъд институционалните граници и условности.
Едва ли само дискусия във форум е достатъчна за това. Може би трябва да помислим за по-нататъшно развитие на условията, в които това да се случва.
Дали да не организираме някаква предварителна среща и разговор?
]]>в резултат на тукашните писания, аз съм обявен за "враг на института" а проектория може да се гордее с едни сериозни дебели папки, в които се принтират на хартия, неща писани тук, като своего рода "доказателства" за това, че аз "работя срещу института". "Аргументът" тук, ако трябва да потърсим "логика" е, че
"всичко, което е написано от ххххххх е безвъпросно правилно, мъдро и успешно" и всеки коментар на него се приема като кофа помия срещу ...... института. Сякаш институцията "οнститут" сама си е написала таблиците хе хе. Това леко малко ни връща в годините където личности се отъждествяваха с държави и институции, май? ο годините, където за вицове срещу режимите се влизаше в концлагери. Ама май не е точно така, сега всъщност живеем в години, където български журналисти биват убивани с чукове. По-различно е, все пак.
Жоре, как ти се струва това, достатъчно Оруелско ли е :) ?
]]>Тук стигаме до въпроса за мотивите, лежащи в основата на табличното оценяване, или, както Лили спомена, целите, които този инструмент преследва. ο Лили е напълно права като казва, че това е инструмент за провеждане на (научна) политика. Говоренето върху мотивите вече не е “чисто” разсъждение върху таблицата, а е обръщане на поглед по посока на ситуацията на научната общност. Защото и таблицата не е продукт сам по себе си, а е “с оглед на (нещо) друго”.
Мога да кажа това без никакво съмнение, защото познавам и “емпиричните” обстоятелства на създаването на таблицата – знам от кого е писана (а това е учен с критерии), знам как после е разместена и донатъкмена (от хора без никакви критерии), за да се получи този резултат.
Всъщност тук основното мотивиращо противопоставяне не е между положен труд и научен резултат, нито дори между количество и качество, а между “неутрална” (безлична) оценка – количествено измерване с таблицата и оценка (атестиране) от общността.
Привидно аргументът е следният – ако оценката идва от общността (както беше преди въвеждането на таблицата), то има 2 ситуации, и двете еднакво негативни:
Ситуация 1: Оценяването (атестирането) е в рамките на секциите и тогава се стига до лош паритет – по-квалифицираните и редовите колеги взаимно си дават позитивна оценка, за да не се стига до конфликт – взаимно да си дадат негативна, едните основателно, другите – като реакция. В такава ситуация оценяването всъщност се обезсмисля.
Ситуация 2: Оценяването (атестирането) е външно на институцията. Тогава, обаче, резултатът е катастрофален, независимо дали става въпрос за blind или за eyes wide open оценяване. Значи за този вариант се забравя.
Следователно, оценката трябва да е “неутрална”, някак от всички, и все пак от никой точно: таблицата. Няма човешки фактор – няма проблем.
Всъщност, обаче, такава практика за “неутрална” оценка се провежда тогава когато оценяваният се страхува от липсата си на действителен резултат. οначе, дори и в ситуация на известно неразбиране и съпротива, все пак тъкмо аргументите са инструментите на спора. ο това може да се верифицира, при откритост на дискусията, от външните наблюдатели, от представителите на по-широката научна общност, от публичността. Ако в една затворена общност моделът на порочната практика има големи шансове да се възпроизведе, то в публичността няма как да се настоява и върви срещу аргументите. Не е нужно дори публичността да решава, важното в случая е нейната контролна функция, възможността за оценка.
Е, сега ако речем, че атестирането и дори оценката според преработената (чрез вкарването на качествения критерий) таблица се извършва на секционно ниво, но при открита за публичността процедура (присъствието, оценката, изказването от страна на представители на широката научна общност), дали някой ще има очи да настоява, че трябва да се измерва административната работа и количеството (броя) на публикациите?
В свободното общество публичността има формата на натиск спрямо скритостта на основанията и безотговорните (безоснователни) действия. Каква ще бъде силата на този натиск, обаче, зависи от готовността на самото общество да (си) създаде (произведе) повече права и свобода. Затова ангажиментът към научното дело не завършва с персоналната продуктивност, а включва отговорността, приноса към формирането на научната общност. Може би по тази причина този ангажимент е най-ясно заявен в преподавателската дейност – като отговорност за онези, които идват след нас.
]]>