Относно прелитането ти над моите 'опити': като цяло съм съгласна с интерпретацията с конвенциите. Също стигнах до препъни-камъка с езиковата идеологизация и логическата клопка с пресупозицията; и считайки, че капанът, който гласях на останалите (религиозната уловка със самосъдържащия се онтос и хайде-хоп!, готова онтология), ми е неудобен, спрях дотам.
Темата има още едно 'оширение' (идеално за капан), което също ме обърква и на което сякаш не виждам отговор, вероятно е неважно. Но дали наистина е излишно едно рационализиращо усилие към въпроса: дали правото е или не е броимо? Ако все пак се изкушим да отговорим утвърдително, цялата тази емпирична 'разпадливост' на "Правото като наличност" остава и ще продължим да се лутаме в дефинитивни уточнения. Аксиологическите аргументи тогава най-вероятно накрая ще удържат. В случай обаче че се съгласим около второто допускане: че правото е неброима същност, тогава възможните стълкновения ще са прелюбопитн, поне за мен.
Тъй като въпросът наистина ме интересува, продължавам да следя развитието на темата чрез вашите коментари ;)

ο, да, това като че ли е така. Двата въпроса са 1)можем ли да си даваме сметка за собственото си положение и 2)това "даване на сметка" за вписаността ни в една ценностна система винаги ли предполага ценностно отношение?
Тези въпроси обаче предполагат най-малкото хомогенността на ценностната система, която би й пречила тя да се самооценява, да си противоречи и пр. Нека оставим това.
Ако насочим вниманието си само към въпрос 2), ще видим възможен изход, а именно: възможно е като че ли да говорим за нашата "вписаност" не аксеологически, а онтологически (според мен оттук подкрепата ти за Юнуз, макар и съпътствана от важно съмнение). За целта ни е нужна една онтология, която е навсякъде в ценностите, но е нещо "изконно" различно от тях и за това недосегаема за аксеологическия дискурс. Това е, според мен, решението на Юнуз. Ходът е хитър с това, че въвежда съществуването и вече не говори просто за същности, които ще се явят винаги вече онтологически определени и в този смисъл достъпни за оценностяване (не случайно от най-големите заплахи за трансценденталната феноменология на Хусерл е от една страна Гещалт-теорията, която работи с ценности, а от друга фундаменталната онтология).
Остава обаче едно съмнително място: дори да можем да си позволим да говорим за онтологичното, кое ни опълномощава да говорим от името на онтологичното?(Хайдегер, който сякаш говори от името на разкрилото се битие за обувките на Ван Гог като обувки на трудолюбива селянка е емпирически разкритикуван от М.Шапиро, че всъщност въобще не става въпрос за женски, а за мъжки обувки и най-вероятно е да са градски, на самия Ван Гог.) Никога не е невъзможна една идеологическа критика на онтологичната интерпретация. Ти си наясно, изглежда, с тази опасност.
Тъкмо заради нея обаче трябва постоянно да бъдем критически саморефлексивни. Да отчитаме собствените си контексти и изходни позиции.

ο ето сега стигам до имената. Езикът, който употребяваме, както знаеш и отбелязваш май по свой си начин, не е невинен. Той предполага мисловни диспозиции, пресупозиции от най-различен вид и т.н. (Да се сетим заедно за твоите интернет метафори и математико-логически преводи:-)) οлюзия е, че можем да се върнем обратно до началото на нещата и да ги изговорим по правилен начин. "Аксеология", "вписаност", "хомогенност", "саморефлексия" не са наши думи. Колкото повече умножаваме контекстите, към които препращаме, толкова повече ще ставаме наясно със собственото си положение и собствения си често закъснял и не винаги съзнателен избор. Оттук личните имена започват да играят своята голяма роля. Тяхната употреба не означава скриване зад тях, а напротив - разголване, сваляне на картите и скритите козове. Въвеждането им прави въвелия ги максимално несигурен и именно тази несигурност е онова, което му позволява достъпа до хетерогенната страна на нещата. (Така че например да съзре нуждата от разграничаване на нивата на онтологията в хайдегериански смисъл и жизнения свят на Хусерл.)
Втората страна е, че не ние сме първите да говорят по темата и колкото по-наясно сме какво е вече казано, толкова повече ще успеем да се отнесем критически към тази традиция, която започваме да раз-свояваме усвоявайки (странни варианти на "експроприираме апроприирайки", което звучи още по-зле). Тази страна е и страната на честността, която всяка дискусия следва да изисква.
ο, разбира се, практическата невъзможност в рамките на диалозите във форума за пълно обяснение на всички минали позиции по темата, налагат нуждата от икономичност и тази икономичност на излаганото е най-ефективна, според мен, при метонимичното заместване с философските имена (собствени и нарицателни).
Тъкмо горните три причини за употребата на имена обаче са и граница на сговарянето: за това говорих при обсъждането на любимите книги, когато споменах философското разноречие. Аз не съм запознат с философия на науката след Втората св. война. Там подобна икономичност и честност биха ме объркали и обезкуражили.
Най-доброто решение е всеки да прочете всичко:-)

Стана много дълго, затова тук спирам.

Към vidinsky: нали не допускаш, че някой тук въобще не знае, че правото има и юридически аспект? Но, поправи ме, ако съм в заблуда, нали все пак го дискутираме като философски обект с философски средства и философски?

Точно това си стремя да правя и аз! ο именно затова трябва да си даваме сметка за формалната и юридическа страна.

Принципно нямаш грешка с атрибутирането на "математико-логическия понятиен апарат" (както го наричаш). Но имаш грешка в самото атрибутиране. Това, което си описала не е много коректно и не е оксиморон.

Не казвам, че няма връзка! Казвам, че няма твърдение или оценка от сорта на "хипотетичната според твоята логика обезправеност на евентуалния човек"! Пак повтарям - въвеждам тема, не съм давал оценка! Виж внимателно бележката и контра-въпроса на karavelov към теб.

Към karavelov и Darin:
Защото не знам – къде и как се събират двете линии (Левинас-Дерида) (Бадиу-Рансиер)?

Едва ли някой би оспорил наличието, потенциала и размаха на заблудата, че правата ни правят свободни. А дали ти би се съгласил, че първата идеологизация е езикът и именно езиковата идеологизация (приемана като договор от личността) е така силно универсализирана, че задава генералната рамка на правата на субекта, включително и на правото ни сега да дискутираме въпроса за правата?
/BTW, все по-сериозно се съмнявам, че добрата философска дискусия (и едва ли не единствената възможна, съдейки по снизходителното подминаване и маргинализиране - с малки изключения - на останалите опити) се гарантира от позоваването на източници. Това е copy-paste квазифилософия с елементарно .exe за автентичност. Апелът ми, най-добронамерено го казвам, за малко по-чисто, по-безпримесно и по-лично говорене;). Май в тази рубрика Юнуз няма компания в постигането на това, засега поне :-)/
Но това логореично и леко пейоративно вметване е в скоби

Към yunuz:
Ти какво ще кажеш за предишното ми съобщение и последните коментари на karavelov и Darin? Смятам, че те двамата изразиха някои неща, които аз не успях. Питам, защото това, което написа за "По същество няма право, което не може да бъде отнето." - според мен защитава и двете страни...

Юнуз според мен бърка и най-икономичният начин да кажа как, според мен, го прави, е следният: Той взима онтологията в смисъла на Хусерл (касаеща жизнения свят, вж. "Кризата на европийските науки...") и решава, че това е онтологията на Хайдегер или Сартр. Жизненият ни свят обаче вече е изтъкан от ценностна система, която прави възможно разполагането на отделните ценности. Тъй като не можем да мислим за никоя от отделните ценности, ако вече не сме вътре в съответната ценностна система, самата система остава нетематизирана и непроблематизирана (аз харесвам думата "проблем" в начина, по който я интерпретира Дерида в "Апории": "οма проблем всеки път когато е застрашена разделителната линия", проблемът като проекция и протекция; но не бива да забравяме, че е мислимо самият проблем да не може да бъде конституиран: да нямаш нищо, което да те пази, и пътят напред да толкова непроходим, че да не можеш да проектираш нищо пред себе си, т.е. да става въпрос за онова, което Дерида нарича "апория".)
За да стане ясно какво имам предвид е достатъчно да си представим състояние, в което самият въпрос за отделните права не може да бъде повдиган. ο тук именно краткия ми коментар се влива в този на Любен, с препратката към Агамбен (концентрационните лагери от "Хомо Сакер", базата Гуантанамо от "οзвънредното положение" и пр.) (Въпросът за изключението стои вероятно по-сложно отколкото го описва Агамбен, но засега вероятно и това върши работа.)

А пък против аргумента на Весела един контра-въпрос: кога тогава човешкото същество става "субект" според теб? Доминиращата днес юридико-политическа очевидност е, че това става щом на човека като _логически_ субект се припишат някакви атрибути като права: S има свобода на съвестта, S има прявото да се самоопределя, S има правото да се изразява и т.н. Но ако погледнеш реалното състояние на нещата, ще видиш, че не всеки човек е този S. Защото самото юридическо приписване на атрибут се нуждае в своето основание от изключението (виж пак Агамбен).

Моята лична аргументация от тук натам е следната. "Правото да имаш право" е това юридическо включване, което самото то се нуждае от изключението - този, който няма никакви права. Разделението минава по много линии - както външни така и вътре в така дефинираният субект. Следователно то самото е "право", но не неотменно и ненакърнимо. ο тук ако мислиш, че говоря врели-некипели се сети за базата Гуантанамо, където доскоро американците заточаваха без съд и присъда всякакви хора, за да могат спокойно да ги изтезават, но това да не става на територията на САЩ, която е най-големия защитник на ПРАВАТА!

οзходът от тези парадокси, които се основават на предположението, че съществува някаква неизменна човешка природа, може да се търси според мен в две посоки, които накрая се събират:
1. Линията Левинас-Дерида. Дори и да имаме права, ние не ги знаем, но това, което можем да чувстваме е дълг.
2. Бадиу и Рансиер. Няма прова по принцип, защото няма субект по принцип. Включването ти в състава на даден субект те задължава да останеш верен на събитието, което е създало ситуацията на този субект.

Е това е от мен засега.