.... самокритичността защо да е толкова животоспасяваща или да е критерий ...?

Може би ако започнем с определението на критиката от философския речник на Хайнрих Шмит, Георги Шишков на университетско издателство „Св. Климент Охридски” от 1997 година, ще стане веднага по-ясно защо самокритиката е толкова животоспасяваща и важен критерий.
„Критика (от гръц.  Kritike, „изкуството на отсъждането”) отсъждане, също способността за отсъждане, за проверка, една от най-важните способности на човека, която предпазва от последици като заблудата и грешката; по отношение на собствената личност – самокритика.” Всъщност критиката ни помага да познаваме света, а самокритиката, да познаваме себе си. Така че ако не сме самокритични, ние няма да можем да съдим себе си, тоест няма да можем да преценяваме грешките и недостатъците, които допускаме, а оттам и проблемите, до които те водят. Затова няма да имаме ясна представа за волята, която проявяваме, а оттам и за отговорността, която трябва да носим за последиците от нея. Ако не сме самокритични няма да можем да се предпазим от повтарянето на грешките, което е определението на глупостта, а още по-малко ще можем да се поправяме и променяме, което пък на мащаба на цялото общество ще е буквално невъзможно. Без самокритичността ние ще бягаме от отговорност в живота си и ще търсим да виним другите за всичко лошо в него и може да се каже, че, по историческо наследство, ние сме се превърнали в общество, в което всички винят всички за всичко навсякъде, което не само е символ на безотговорност, но и пречка за слагане на добро начало в съвместния ни живот. Или ако обобщя, без самокритичност ние не виждаме и не разбираме своите незнание, неумение, невежество, глупост, безотговорност, неетичност и даже липсата на самокритичност, така че няма да можем нито да започнем да измисляме промените, нито ще можем заедно да ги постигаме. Разбира се колкото и просто да изглежда и звучи, все пак става дума за философско мислене и разбирания, които не се виждат и не се чуват в българското обществено пространство, което означава, че или не се допускат в него или няма кой да ги ражда в полза и за доброто на обществото и да ги предлага, за да могат да бъдат използвани при организацията и управлението му.
Това е само един опит да се разсъждава защо самокритиката е толкова животоспасяваща и защо съществуването на самокритиката или нейното отсъствие е толкова важен критерий в обществения живот на един народ. Всъщност ако трябва да се каже само с една дума какво липсва на България, думата е самокритичност и ако успеем да се научим на нея, разбира се заедно, коренните промени ще последват във всяка една област.

Няма по-високо ниво на мислене. Или има? Как разбираме, че можем да мислим на по-високи нива? Или не можем?

Трите нива на мисленето
Според мен има три нива на мислене, като всяко следващо е по-високо от предшестващото. Първо е нивото на описанието и разказа. На него просто се разказват и описват мислите, чувствата, преживяванията, като се нуждаем само от знания и умения за граматически правилно изразяване, които се научават в семейството или в началното училище. Второ е нивото на мислене на основата на чувството за мярка и преценка, което се нуждае от образование, както за общото познание за света, така и за всяка специална област на познание, за да можем да имаме критерии, стандарти, разбирания, от позицията на които да проявяваме чувството за мярка, проверка, преценка. Това е мисленето, което обикновено развиват хората за всяка една професия, като например инженери, лекари, съдии, пилоти и т.н. Трето е нивото на мислене, което измисля новото мислене, идеи, обяснения, познание, което е свързано с най-високата степен на развитите свободомислие и проникновение, тоест свързано с човешката гениалност на хора като Коперник, Нютон, Дарвин, Фройд и т.н. При него става дума за знания и умения, които отиват далеко отвъд познанието в дадена област, защото успява бързо да забелязва и обръща внимание на нещата, които не знаем и не разбираме и се впуска съответно към тяхното изследване, обясняване, разбиране.
Можем да кажем, че първото ниво е това на безкритичното мислене, при което не е нужно да знаем, за да описваме какво мислим, чувстваме, преживяваме и даже можем да изказваме мнения за всичко, което ни интересува и вълнува, без да се интересуваме дали отговарят на истината или не. Второто може да се нарече нивото на критичното мислене, защото, за да го постигнем е било нужно да подлагаме на съмнение, проверка, преценка съществуващите знания и опит, за да можем да вникнем в тях и да си ги обясняваме до степен да ги разбираме било с цел да ги обясняваме на другите или да ги прилагаме на дело. Третото може да се нарече нивото на развитото самокритично мислене, което навсякъде вижда по-скоро собственото си незнание и не само не се притеснява и вдървява от него, но и се мотивира, амбицира, устремява да вниква и му придава нови смисъл, съдържание, същност. В него съчетаваме по особен начин чувството, че не знаем, със самостоятелното обясняване на новите идеи и решения, както и с необходимите съмнения, проверки, преценки, докато новите твърдения и открития се потвърдят и докажат на практика.
Това разделение явно е изкуствено, за да можем по-ясно да изразим идеята за различните нива на мислене, като може да се каже, че в действителния живот всяко ниво е отворено за всички хора и те могат потенциално да ги развият в себе си. Нещата се усложняват обаче от факта, че мисленето все още не е добре обяснено и разбрано, така че няма ясни критерии, по които да се отчита кой на кое ниво е. Според мен си заслужава да наречем самокритичността мислене на по-високо ниво, защото помага на всички ни да не повтаряме грешките и така ни спасява от глупостта, а на гениите помага да развиват и усъвършенстват идеите и обясненията, така че да стават потвърдени на практика истина и познание.

Самокритичността не знам защо я поставяте на едно ниво, едва ли не като синоним на оценка спрямо грешно мислене. Как въобще разбираме, че мисленето ни е грешно и защо да е грешно? Една обикновена рефлексия ми върши повече работа от самокритичност, дори едно абстрахиране и "поглеждане отстрани" като излизане извън тялото, т.е. просто наблюдение ми е по-полезно отколкото самокритично да отбележа, че подсъзнателно не съм наясно с някакви мои желания.
Интересното на доказателството за мислене не е просто установяването на тази човешка функция на съзнанието, а определеното значение с което се постига знанието и ние се научаваме и преодоляваме безброй предизвикателства, благодарение на мисленето.

Ще попитам така: Знаете ли какво е Нервекстрактор?
И как ще разберете? Няма да е със самокритичност, сигурна съм.

"Изходната точка" на Микеле всъщност нищо не ни обяснява за "същността" и смисъла (за сега) на мисълта. Още повече, че става въпрос за мисленето, а не за определена мисъл.

Мисля, че навън вали.

Мисля, че навън е възможно да вали.

Мисля, че навън е валяло.

Кое поражда тези мисли в мен и защо?

#5

Няма по-високо ниво на мислене. Или има? Как разбираме, че можем да мислим на по-високи нива? Или не можем?

Ето малко самокритично, да видим как съм с нивата:

Защо пък навън да вали? Мисля, че и да вали и да не вали все тая. Но пък, ако искам да изляза ще се облека с МИСЪЛТА, че вали, защото първо това си помислих. Да излизам ли въобще? Да, като спре да вали.

2. Вътрешен свят-стая- вселена-космос ... са доста малка част от необходимите ни атрибути, с които да насочим така мисълта си навън, че тя да е достатъчно ...` силна`, убедителна, основателна, въобще необходима за влагане в нещо някак.

Ще се опитам да разгранича три неща, сред които да се открои `чистата` мисъл, която ме интересува:

1. Нещо през опита - на моменти може да е механично, като навика. Всяка една машина може да го върши, и за това да не е нужно конкретното участие на Декарт или Русо, а и всеки Жорж се справя ... с миенето на едни зъби.
2. Нещо след опита- което вече е с вложена представа. Например създаването на дете. Встъпване в брак ... където е намесена определен избор и воля, отличаващи ни доста от машините
3. Нещо НАД опита - тук вече ... студентът е един арогантен младеж, който дори е отказал да прочете Платон, а има самочувствие да отговаря и да спори.

Нямаше много да споря с Мосю Декарт щях да спра в момента, в който ми обясни може ли да `върне` вече помислена мисъл? Може ли, ако помисля в този момент, че съществувам, в следващия да помисля че не е така .... Явно мога. Но коя мисъл е с по-голяма тежест?

Когато Рене Декарт се е сетил, че "Мисля, следователно съществувам", много щях да се радвам, ако живеех по негово време, за да го попитам:

"Уважаеми, Мосю Декарт,  как ще ми докажете, че мислите?" и защо изглежда по-логично, обратното: съществувам следователно мисля

1. Езикът и говорът са едно от достатъчните основания на мисленето;

2. Емоциите, чувствата, решенията и изборите, които правим, след което понасяме и последствията, са същое едно интересно основание за мислене;
3. .... /но има нещо наистина неоспоримо, нещо, което ни убеждава, че едно дете започва и мисли самостоятелно; след което един зрял и опитен индивид/личност (близък, познат, приятел или ... всеки който ни е впечатлил) мисли, след което казва или прави нещо -

Но какво точно е това и как разбираме или ка ще докажем, че нещо сме направили и казали непременно с конкретна мисъл-обмисленост-преценка- осъзнатост?