...гледна точка към промяната чрез набиванена собствения опит в главата на другия,

Нещо ми се струва, че оставам неразбрана. Не че е драма, но се чудя дали си заслужава да правя опити да обяснявам или който има желание наистина, ще разбере и без прекалени обяснения.

Въобще не говоря за "набиване", учене или кавото там действие и усилие се полага, за да се предаде опит от един на друг съвсем различен субект.

Говоря за едни съвсем ... интимни вътрешни психологически процеси, които се осъществяват единствено и само в твоето си съзнание и мислене.

Щом с компютър не ме разбрахте ще пробвам с автомобил, но с компютър примерът е много по-близо.

Имаме кола модел от 1990 година и такава от 2000 година- нищо и никакви десет години. Чисто новички като ламарини излизат от поточната линия. Как и може ли всичките електроники и "вътрешност" на по-новия модел, да се адаптира към към по-старата каросерия? Изглежда възможно. Дори аз лично съм чела за подобни инженерни решения и двигатели, които разни състезатели си слагат и правят хибриди.

Погледнато от човешка гледна точка като съществуване, мисълта ми е доста елементарна всъщност. Очевидно в едно остаряващо тяло се развива не толкова остаряващо (в смисъла на тялото като тленност и неспособност за справяне) съзнание с опит.

Самата еволюция има не просто биологично обяснение. Еволюира не просто човешкия вид като външност и някакви способности за оцеляване, ами нещо, което пълни черепа. Но това е ясно и не е откритие. Въпросът е и за акселерацията- но не като физиологично развитие, а като съзнание и с всяко следващо поколение как точно се получава това  ... ("пълнене") набиване на опит още преди да се родят хората.
Аз с моя опит от 15 до 30 години ще съм полезна с около 50-70% на едно дете. С опита си от 30-60 години с 10% на един младеж, да не кажа по-малко. И така в един момент се обръщат неусетно ролите и едно десет-годишно дете учи петдесет-годишен човек как да ползва компютър ... примерно.

И двете неща, които ме тормозят: 1. Границите на развитие на съзнанието?; 2. Ако успея да се върна във времето в МОЕ-то си тяло от 1995, но със сегашния ми опит и съзнание, кое би било различно?

Могат да се разгледат и чисто етически тези въпроси за промяната, относителността и смисълът от нещо подобно през живота.
Защо не можем и не успяваме да използваме пълният капацитет на мозъка си? От какво зависи това?

Ето конструкцията на моята логика:

1) Социалния свят даденост ли е или е като реката на Хераклит? Идват все нови и нови води, но руслото е същото, всеки ден е нов и всеки ден се изгражда свят.
2) Пространството и времето в социалния свят даденост ли са и си стоят, има ги безотносително, т.е. както за овцете в кошарата безотносително зад стените има ливади и планини, пасища и реки като "там", даденост. Или както е според Айнщайн - няма чисти "отсреща" пространство и време. Те се генерират. Във физическия свят материята има в себе си противоположности и антиномии, тя е диалектична - първо, цялата материя е това, до дъното и първо генерира реалности, пространство и време и после в реалността могат да протичат или не линейни процеси. Т.е. друго е нещо да го има или да протича някакъв процес, друго е да съществува реалност в която то да става.
3) Възможно ли е в принципите, на принципно равнище в най-дълбокия си фундамент социалния свят да е принципно различен от начините по които съществува Вселената, до най-дълбокия Космос?

Опита са най-малко 2 много различни неща, ама много: жизнен опит и техника. Технически опит е някой да ти държи ръката докато се учиш да пишеш, когато някой ти показва как се решава уравнение, докато стария стругар прави детайла пред младия и му обяснява. Жизненият опит е съвсем друго нещо. Смесиш ли ги двете (в домодерните общества точно това се прави и стремежът за това е неистов) край, ти си загубил Истината, изгубил си смисъла, същността ти убягва по такъв начин, че като гледаш в нея не може да чувстваш нищо друго освен негативизъм и изпитваш неудовлетворение, казваш: не е това.
Най-добрият пример, там най-ясно се вижда колко са различни двете са образователните институции. Когато представяш чуждото знание, чуждата техника с която се правят неща - ти се занимаваш с това. Но - не. Зад това и в това не може да не вмъкнеш и собствения си жизнен опит и да го вложиш като съвсем отделен друг пласт там и да оцапаш картината, да оакаш чуждата техника със себе си. Помислете реално, не е ли така? Вземете една даскалица в климакс и си представете в училище час по история - това са епохи, епохални събития, ключови моменти от развитието, или в час по литература - фантастично красиви произведения. И какво точно показваш, как се намърдваш в това за да приплъзнеш и споделиш своя житейски опит, какво споделяш? Ето какво: точно когато учениците правят първите си стъпки в нощта и откриват нощните тайнства, алкохола, дрогата, безумството - ти седиш отпред на катедрата с дебел задник и пластелинови прасци, скрити под стола за да не се виждат и споделяш колко робски изтощена се чувстваш в своя бит и водене на живота, от вечерите в къщи и как това въобще не е купон, а работа, грижа, отговорност - изнурено, съсипано, останало без никаква сочност и отъпяло. Или в най-пикантните моменти на Ромео и Жулиета показваш как извора ти всъщност отдавна е пресъхнал, не помниш последния секс и изобщо секса може да е хубаво нещо, но за теб не е, също както еленските филета и камамберите в по-скъпите магазини сигурно са хубави, но те не са за теб. Как да разделиш опита на човешкото знание, един технически опит, който се предава от поколение на поколение и се умножава и разбира се не е твой, но си там за да представяш, от евтината кал на собствения си житейски опит, който това се е оказал като опит - кал, а не глина, мизерия на преживявания, дефицит на емоции, недоимъка в критичния минимум на пълнотата на спомените, с една дума - самият себе си като декласиран по всички линии?
Затова през последните 20 г. средното образование се срина, защото 70 % от учителите там са носители на чисто човешка, екзистенциална мизерия и в целия им живот, във воденето им на живота има толкова чар, колкото чар може да се намери в едни напукани пети. Хайде ето на тази експериментална плоскост да разгледаме като на опитен полигон в детайли въпроси за опита и как се споделя опит.
От тук и 4-та-та-та гледна точка към промяната чрез набиване на собствения опит в главата на другия, така че главата да се огъне и вдлъбне в нужната форма, която се смята за правилна е... от философска гледна точка е само една поредица от прикриване на нещо с друго и скриване на едно зад друго, с много мерак, докато Истината съвсем се скрие и изчезне. Накрая - почваме да търсим смисъла в идентификацията си с животните: направихме дом (свихме гнездо в което ни е уютно), отгледахме деца (и това може да го каже всяка крава докато гледа как телетата пасат около нея), другото е - предадохме опит на по-младите и ги възпитахме (едва ли има и овца, която да не си мисли точно същото). Е...?

Аз за малко съм тук, после няма да ме има, така че сега само минавам за да отчета безкрайната си проницателност и да се насладя на точността на попадението. Точно това имах предвид, ако изчетете много внимателно моите постове от първата страница, но това се нуждае от още малко пояснения докато се изчисти напълно картината, но това няма да е сега.

На тази плоскост, на която ориентирате въпроса има 2 обяснения по които вече има становища.
Едното е психологическо.
Смята се че в човешкото подсъзнание съществува опита на минали поколения. Многократно преживяваните психологически ситуации в рамките на еволюцията на целия биологичен вид (това означава не пространствени и времеви ситуации, т.е. ситуации, разположени в пространство и време, а психологически преживяните ситуации или още по-точно казано самите психични преживявания на ситуациите) формират нещо като сложносъставно или обобщено, или събирателно, така да се каже общо психично съдържание със синтезен характер. Тук основното е количеството повтаряемост при всичките Ви прародители назад, чак до маймуната. Това се нарича архетип, архетипен образ, отделните такива архетипи теоретически би трябвало да са неограничено количество. Най-лесно разбираемият пример за това е гледането в запалена свещ. В условия на стабилен психичен статус и психично състояние, определено като "отпуснат" пламъка на свещи въздейства по начин, който няма да описвам сега защото точността на описанието изисква доста дълго изложение, но чувството е същото, каквото са изпитвали нашите прародители през мразовития ледников период в пещерите около огъня: чувство за уют, общност, човешка близост, взаимно доверие и сигурност. Например. Затова в наши дни представата за "романтична вечеря" най-често се свързва с другата представа за вечеря на свещи. През този модел изживяването на пътуване във времето се обяснява със силни архетипни "експлозии", които от подсъзнанието дават или предоставят достатъчно силна жизнена енергия (нещо като либидо) и по-нататък физиологичната конкретизация, която следва е че при определени травматични промени в най-важната "междина" между префронталния дял на мозъка и останалите части на мозъка (връзката между тях, там където се правят лоботомиите) е възможно съзнанието да започне спонтанно и неконтролируемо да визуализира образи, те са толкова реални, колкото и в сънищата. Само че тези образи не са наистина и реално от миналото (от родовата памет), а са от собствения опит на човека. Онтогенетичната памет (това е в рамките на настоящия живот, от раждането) съдържа толкова много картини, например в един нормален работен ден съзнанието може да генерира по няколко хиляди картини, че произволната комбинация на фрагменти може да произведе технически почти невъобразимо количество визуализации. Следователно имаме 2 неща: съзнание, което може да комбинира фрагменти от реалната памет на човека в рамките на човешкия живот, говорим за база данни от картини, изчислими с милиони и "гориво", жизнена енергия, поток, причина - архетипните съдържания на всичките ни прародители, т.е. така запазените им психични преживявания, преживяното от тях. Въпросът дали обективно се движим във времето или не е мистичен въпрос, извън възможностите на науката. Науката за сега може да предложи модел и да представи логика, но все още не може да опише с точност процеса, във всеки случай се приема и това наистина се потвърждава, не е обикновено състояние на измисляне, а напълно реални фантазии както настъпват например и при сънуването, халюцинациите или при лудостта, но без това да означава, че непременно трябва да са от същия тип. Може да не са.
Другото обяснение е окултно.
Ако се продължи и развие теорията за ноосферата може да се приеме, че на всичко което се случва се прави постоянен бекъп. Това означава, че само ставащото е обективно, но то се "отразява" в обвивката около Земята и там се запазват милярди и милярди такива отражения. Тяхното наслагване (но все пак това са само отражения, не са истински неща) може да образува дори ефекти на движение, така както е при кинокамерите. Можем да предположим, че пророците виждат филма или част от филма докрай. Но това не е защото вече го има там в небесата горе прожектиран, а по-скоро е по същата причина по която и ние като гледаме един обикновен филм или четем книга често можем да предвидим как действието продължава.

Което ни връща към 4-та гледна точка за промяната: как да го / я нашокаме и да набием в канчето правилната линия. Или казано много усукано, ама наистина усукано та пресукано, защото въобще не е същото: как да споделим собствения опит? Ами никак. Опита е несподелим. Показан като сюжет той не е по-различен от филмите, книгите, легендите. Колкото може да промени човека една книга или един филм, още по-малко може да го промени чуждият опит, защото той все пак не е шедьовър като най-големите произведения на изкуството. Споделя се човешката душа. И се споделя човешкия дух. Това са двете приказни страни, двете царства на споделеността, отвъд времето и пространството. Другото е пасване, синхронизация, това да трептиш в една честота, на еднаква вълна. Както казах и на първата страница, това най-често се вижда в рейс 94 към Студентски град, там всички селяни, които не са от тук се гърчат и увиват като червеи на клечка: да се закрепят, да се позиционират и понякога в някои групи тези движения изглеждат наистина много синхронизирани и от ритъма с който мърдат и се огъват вероятно вътре в групите си мислят: ние сме една душа в пет тела, но едва ли това е същата споделеност, споделеност на опита за която става дума, по-скоро е синхрон, така както са вътрешно синхронизирани всички стада. Това за което аз говоря е като махнеш инстинктите - остава душата, като махнеш мненията - остава духа, то е споделимо.

Просто искам да го споделя тук и да остане като информация. Някой, ако ме разбере и открие възможност да ми обясни ясно и да ми помогне, ще съм благодарна :)

Възможно ли е телепортацията? Не просто в пространството, а едновременно и във времето.
От един филм и една книга (филма хайде е фантастична художествена измислица, но книгата претендираше за някаква достоверност спрямо истински събития от действителността)
проблемно ми се струва  ..."преносът" на тялото, на физическото човешко тяло.
То реално е носител на по-важното - Съзнанието- и по един или друг начин поддържа функциите му, но няма как да се рематериализира и отново ре-рематериализира от едно на друго място.

Така или иначе, за по-лесно нека приемем, че човек е един компютър. Целия човек едно към едно с компютър.
Т.е. имаме Информация (Съзнание) и носител на информация (тяло).

Тази информация в началото е била малко, после се увеличава не само, но и определени програми се развиват (ъпгрейдват) или като стават с по-прост алгоритъм, или се изтриват цели пасажи от тях, но в един конкретен момент имаме ... примерни параметри на нещо.

Да кажем, че в момента съм на 36 години 7 месеца и 1 ден /36-7-1/. Това е човешко време, или животът ("моделът-версия") в човешко тяло.

Като информация обаче, или опит на съзнанието ("опит" не знам дали коректно е употребено в иначе амортизиращото си значение ... , но моля по-досетлив да ме поправи)
не знам каква е мерната единица, нито колко?!

Да кажем 315 Килобайта.

В задачата се пита:

Може ли толкова информация (опит) от "носител" с параметри 36-7-1, да се прехвърли в носител с параметри 18-7-1?

По-важното! информацията да не се изгубва, разбърква или повреди нещо от информацията на по-малкия носител?

Това е.

Предизвиквам ви, всички физици, математици, философи и ... джедаи :)

Моля да ме извините за упоритостта, с която ще продължа да провокирам, дразня и "кОпам", но освен малко време нищо не ми коства особено като си имам и цел :)

Не че не ме интересуват някакви върхове на индивидуалното и битието на звездите и метеоритите, или пък философстването върху собствено общественозначими идеи, но все пак със скромните си знания по социология и история, и почти никакви по астрономия ми се иска да си разсъждавам (с или без помощта на събеседници) върху развитието на човешкото Съ-знание! (удивителна- препинателен знак, с който се отразвя пунктоационално някаква особена важност, молба или акцент)

И така.
Развитието на едно съзнание може да се разгледа от различни ъгли и в различни контексти. Чисто научно и медицински да се изследва мозъкът като орган, който се предполага, че е достатъчно виновен за всякакви неврологично-"електрифицирани" процеси. Психологически, чрез теориите на известни и не толкова известни бихейвиористи, фройдисти и юнгисти. Исторически, чрез анализ на определени събития породени и извършени от хората през времето. Ако искате и кулинарно, разбирайки как точно първия ми кекс не е станал добре за разлика от петнайстия.
Но за философия си говорим.

И така разсъждавайки си философски имаме естествено различни философски течения. Но ние може (ако сме "яки" философи) да оформим една сравнително приемлива, консенсусна и толерантна тезичка за развитието на съзнанието и така да приключим годината, отмятайки още един философски проблем по дъъъъъългия път към ... мъдростта.

От това - какво повече? Промяната като колективно движение, движение на общности. И промяната като индивидуално движение, движение до абсолютния връх на индивидуалността.
Останалото е... рутинна работа по поддръжката на сградните инсталации, жички, релета, бушони, общо взето механика - това, което аз правя.

Първо да отбележа, че не разбирам как е възможно битие да бъде "вложено в"?

Харесва ми, че в известна степен всеки използва свободата си, да пише както намери за добре, независимо какво пише. Презентират се различни разбирания, независимо дали са правилни и дали начинът на представяне ги прави по-ясни.

Не ми харесва обаче, че не се пише по темата.
Струва ми се, че толкова малко искам.
Като, да отида на купон и да си пусна някакъв канал по телевизора, без с това да преча на никого, защото не ангажирам никого да гледа с мен и да коментира предаваното, но идват някакви хора, взимат ми дистанционното и сменят канала.
Бих могла, да ги помоля няколко пъти, убедително, да бъдат така добри и да ме оставят, ако не им е интересен каналът, който аз гледам. Бих могла и да си тръгна. Но не и да се загледам в индийски документален филм за живота на древните насекоми и популацията на тюлените.

Лесно е да се четат Ницше и Шопенхауер и после по тях да си импровизираш както ти харесва. Но това за мен е безполезно и безинтересно. Тези лесни за четене философи от масата, всъщност са направили голямо "зло" на същинската философия, като са показали по един достъпен начин, как може да стигаш до изводи и "истини" без непременно, да се замисляш и сам всъщност да ги откриваш, а не наготово сдъвкани и само да се наизустят и от там вече си великия философ и ерудит научил двайсе сентенции на кръст.

Друго си е Хайдегер и Витгенщайн. Кант е за много напреднали :) с желание да станат поне доценти :)

И понеже е споменат Хайдегер и по-конкретно това:

... ще се пробвам за пореден път тъпо и упорито да си пиша по темичката. Малко се получава като монолог или по-скоро разговор с мен самата, но има нещо което искам да разбера, а щом искам почти винаги се получава!

Ключова думичка е "изначално" . Или генезиса на промяната. Как възниква идеята за промяна? Как се оформя и развива ли се по някакъв начин, докато "придобие" битие или просто ... "изтлява", забравя и умира.

До един момент (това е донякъде екзистенциалната конотация на нещата)
животът на човек е сравнително предвидим и планируем. Ако имаш някакви качества, таланти и особени интереси и ги развиваш става и по-лесно. Но голяма част от хората всъщност са съвсем обикновени и с нищо незабележими живи единици и организми.

Да вземем един ембрион който се развива, докато става съзнателен човек!
Кога започва едно дете да съзнава? Защо? Как?

Мисленето е присъщо само на човек. Съзнание имат и могат да имат и други живи организми, но мисленето, или самото използване на съзнанието е във възможностите само на човека.

За това има някаква причина. Има цел. Целта на женските гърди например е, да се кърми с тях, а не да са красиви или да правят женското тяо привлекателно за мъжа. Т.е. трябва да се знае правилното предназначение и цел на нещата. Ако нещо не изпълнява предназначението си, то атрофира или закърнява и изчезва. Примерът с еволюцията е ясен.

Ей за това ми хрумват такива теми и ми се ще да се обсъжда по контекста, а не по ... паратекста и ауттекста.
Не искам много, казах ви :)

Чезаре, разбуден от врявата и от гръм на тръби, призовал хората си на оръжие, обличайки се и въоръжавайки се трескаво. Метнал се на коня и - без никакво забавяне, освен колкото да даде набързо заповеди на войската - се втурнал надолу към Пуерта дел Сол (Портата на слънцето). Но точно под свода конят се препънал и паднал. Чезаре, ругаейки, дръпнал рязко юздите и изправил животното на крака, след което забил в него шпори и в бесен, яростен галоп се впуснал да срещне авангарда на Бьомон.

Гражданите на Виана се струпали по крепостните стени, за да видят с невярващи очи този удивителен устрем. Лъчите на изгряващото слънце отблясвали по бронята и преобразявали ездача в метеор, чиято траектория рязко упадала към своя надир.

И дали страстта за битка го била обзела, та - сигурен, че кавалерията му го следва - се бил устремил напълно по своя обичай, или - което е по-вероятно - конят му се разбунтувал, едва ли някога ще бъде с точност установено.

Чезаре връхлетял авангарда. Вианчани съзрели как просветнал мечът на Борджия и как яко мълния започнал да поразява. Херцогът си проправил път през редиците - бил сам, ослепителна летяща фигура от светлина - и оставил зад себе си в съсипия и безпорядък вражеския отряд. След което се врязал в главното тяло.

Бьомон се изправил на стремената в удивление от набега на ездача.

Но щом осъзнали, че е неподсигурен, войниците скоро се окопитили, извърнали се и се отправили към самотния враг, за да му доставят смъртта, която той толкова отявлено търсел.

Не знаем точния им брой, но успели да го обкръжат, измествайки го от пътя в тясна клисура.
И ето че сега, в тридесет и втората си година, в разцвета на несравнимата си сила, с обладана от страст за битка душа, и с меч в ръка, отбранявайки се от прииждащия враг, нанасяйки удар след удар, той дохождал до своя край. А към стените на Виана бронята му току просиявала над ръба на клисурата като слънце в залез.

Смъртта му бродела долу из сенките.

Бил вече без кон, но все още сеел болка сред безчисления си противник; докато меч не намерил пролука и не се забил в дробовете му. Чезаре се стоварил на коленете си, устата му се напълнила с кръв, мрак се спуснал пред очите му, ръцете му отмалели, силата му го изоставила. Замахнал за последен път; изглеждало движение на пиян... Това бил краят. Посипали се удари.

Бил сразен в целия блясък на своето въоръжение, предоставяйки плячка на нападателите си. Та така умрял, и може би щастлив: понеже нямал време да изпита горчилката на умирането и да изпие на бавни глътки питието на онова ужасно страдание, към което бил заставил и насилил мнозина.

Та мигове след смъртта си този мъж, който само допреди няколко години бил въплъщение на силата и чиято дума от Кампаня до Болоня била закон, се превърнал в окървавен гол къс, оглозган до кожа от човешки лешояди. Оставили го тук, него, Чезаре Борджия Френски, и херцог на Романя и Валентиноа, княз на Андрия и господар на дузина деспотства - оставили го посинял труп, с не по-голяма стойност от кучешка мърша.

Cause the line between wrong and right is the width of a thread from a spiders web;
the piano keys are black and white but they sound like a million colours in your mind.

LINK.