Историята
Живецът, източникът на живот, се представлява логически, сиреч категориално, като нещо отвъдно, нещо не-живо; та смисловите вложения, с които към логическата представа за живец живецът се домогва, "оплодяват" отвъдното до т. нар. абсолютен дух, който с това се оказва жив в своята неживост и същевременно нежив в своята живост. Но жив ли е все пак живецът, коренът изобщо на живота или не е жив? О, живецът е средоточието на живота като цяло - и дотолкова е жив, и дотолкова е нежив! И ето че в избистрилото се току-що отношение абсолютният дух би могъл да бъде с право наречен координатното начало на живота. Загубата на координация означава потоп, нежели пустиня! Нима пустинниците-безмълвници не са най-координираните сред людете! Никога людете не са били - както понастоящем - по-празнословни: по-близо до т. нар. господ и по-далеч от божественото, и в по-дълбоко неведение за своето състояние.
Колко много Хегел има у кантианците и колко малко Шопенхауер! Смисъл, с-мисъл: улавяш хода на мислите си, хващаш се, че мислиш. Смисълът не доказва целесъобразност, свидетелства присъствие. Мисловният ход не се стреми - той, коментирайки едно или друго почувствано стремление, протича пред умозрението. И ето че логиката не развива понятията, жонглира с тях. Та понятията собствено възникват абстрактно от съзерцанието и се развиват индуктивно по интуиция. Ето например понятието за време, броенето: има посока, но не и цел. Числителните множествени имена - "един", "двама", "трима"... - биха могли (в опозиция на бройните и редните) да представляват не само реверанс към емпатийната основа на езика, но и спекулативен опит, злоупотреба по всъщностяване изобщо на представата, целесъобразност: "едно" -> "един" -> "един за себе си" -> "двама за един" -> "един за двама" -> "трима за един"... -> и уж къмто заложената от някаква си духовна структура недостижима, но притегляща по т. нар. "диалектически механизъм" цел на развитие (история) "един за всички, всички за един" (Лосев). Ала нека апострофираме спекулантите, тези своеобразни пиявици: домогването не че всъщност е целеустремление - самото целеполагане представлява с това вече домогване. Мъдростта е пристан на любомъдрието, нежели някаква си идеална на любомъдрието цел. Давам следния краен - и затова безкрайно показателен - пример: че когато човек, в своето мислене, разбира напълно причината, по която необходимо - въпреки своя страх - върви към самоубийство, той разбира и че ако в някакъв процес го биваше, щеше да се води от перспектива за живот, макар и да не разбираше защо; сиреч невъзвратимо се е заклещил в позицията "една патка мислила, мислила и умряла". Обществените пиявици превъзходно съзнават по своя властови инстинкт това и спекулират - те също, ако и при своя стерилитет, не искат да умрат и са си намерили колая, изсмуквайки кръвчицата на даровитите. Кръвопускането обаче е опресняващо - нека бъдем снизходителни. Да се пазят малокръвните, те сред човеците преобладават - за тях е нашето предупреждение!
Механизъм: частите на механизма са съпринадлежни, единството на механизма е несобствено, т. е. по максимата "един за всички, всички за един". Организъм: частите на организма са съпричестиви, единството на организма е собствено, т. е. по максимата "един у всички, всички у един". Механичното и органичното - различават се под предлог. Но смъртта на т. нар. господ се състои тъкмо в прехода от съпричастие къмто съпринадлежност (норматив), т. е. в рождеството на т. нар. висш разум. Та в що се заключава единството на висшия разум? Ето въпроса, с който се доказва нихилизмът. Или - по деликатния и категоричен ("фината механика") език на Кант - "понятията на чистия разум са трансцендентни", отвъдни. Господът би бил понятен иманентно, сиреч при-също. Вярата: човек би могъл да се довери на приказки за отвъдно, но не и да им вярва. И ето това рационалистическо безсилие извиква (по Тертулиан) инатливо появата на "credo quia absurdum" (лат.), "вярвам, защото е абсурдно". Технизирането (отливът на живец) на езика води до невъзможност за самостойно речево разбирателство и довежда до нуждата от привнесен контекст (история, историческа памет). Историята създава впечатление за предназначение. Но в своите най-трудни моменти човек призовава неволята и тръгва с божията помощ. Т. е. господът е в последна сметка приемлив не като някакъв си урегулиращ висш разум, социална пропаганда в една или друга политическа посока, а само като метафора относно неподозираните сили у човека. Понеже истината е творение, доколкото няма как нещо да се основава в реалност, бидейки самата реалност. И ето че истина = символика (на човешките усилия по сътворяване на битие). Пример: що ще рече, че "воистину воскресе"? Христос не се е съживил, той наистина умря, както физически се умира; за да възкръсне обаче в истината и заживее като символ. Частен, едностранчив и краен случай на подобно възкресение е "тоз, който падне в бой за свобода, той не умира".
Функционалното представителство не е съвсем куриоз. Простото броене е трудно представимо поради своята прекъснатост (т. е. проблемът не е, че 1 + 1 = 2, а защо 1 + 1 = 2) - и дотолкова едно функционално (и изглеждащо на знаци сложно) представяне би било уясняващо. Трябва ли простите факти (или т. нар. "истини") на живота и ежедневието да бъдат наизустявани и вкоренявани в навик; или следва да се мисли върху тях? Сводимо ли е мисленето до решаване на уравнения или висшето му осъществление е в съставянето на уравнения? Техник ли да бъде човек преди всичко или творец? Колкото и Вайерщрас (в писмо до Шварц, виж "За математиката и математиците" от Иван Димовски) да смята, че "теорията на функциите... трябва да бъде изградена на основата на алгебрични истини", добавя в скоби - и има предвид Риман, - че "на изследователя е позволен всеки път, докато търси". Ще дам един пример. Лесно е пространството да се сведе в представата до съвкупност от точки, за целите на практическото онагледяване, но как от съвкупността точки да се изведе представата за пространство (континуум)? Що са "съседни точки"? Нито съвпадат, нито не съвпадат. Не ми се мисли до каква паешка спекула се налага да се прибегне! И още Зенон от Елея, със своите апории ("Ахил и костенурката"), е поставил проблема. Максуел (през 19-ти в.) прави следното: представя си пространството топографски, т. е. като съвкупност от клетки, не от точки; и заимства от Фарадей понятието "поле": пространството е физично поле. Колкото и да е малка клетката, контурът винаги обгражда поне една точка. И ето че фиксираните по ос числа не са пунктове, а интервалови граници! Недоумението намира покой. Приложението тук е в математическото моделиране на деформацията: обемът в началото и обемът след деформация имат поне една обща точка. Че иначе не би се наричало деформация (автоморфизъм) на обема, а преместване. Е, и? Човек, колкото и (с годините и пр.) да се променя, запазва своята азова идентичност (помниш себе си, че все си си ти). И какво всъщност помниш от себе си? Своята индивидуалност, себе си като индивид, опознавайки своя характер: че характерът е това у човека, което не се променя. И не е необходимо да прибягваш до "дълг", "достойнство", "чест", че уж да отстояваш себе си - достатъчно е да познаваш своя характер и да прибягваш до и се осланяш на него. А иначе отстояваш сдушените мижитурки, които наричат себе си общество. Не вярвам в себе си - верен съм на себе си. И нека кантианецът се опита да се измъкне, че "себе-съ-знанието затова е себе-съ-знание, нежели (една догма) само-съ-знание - защото не-съществува"; ясно е, че кантианецът не говори по същество, един празнословец, нежели любомъдрец, плещейки за някакво си "трансцендентално единство на аза" вместо за ин-дивид (не-делим); сякаш понятията извират "свише". Та понякога хулата и псувнята, ругатнята се оказват най-основателните контрааргументи, и единствените срещу някаква си космическа антропология като Шелеровата.
Шири се максимата, щото "всяко идиотско деяние си има своето философско оправдание"; и ето парафразата: че любомъдрието е антураж на нравствен идиотизъм. А ето и антропологическия контрааргумент против т. нар. "метафизика на нравите": Ницше, "Отвъд доброто и злото", 197: "Ние изобщо няма да разберем хищното животно и хищния човек (например Чезаре Борджия), няма да разберем и природата, докато търсим в основата на тези най-здрави от всички тропически чудовища и растения нещо "болнаво"... както досега са правили почти всички моралисти. Изглежда, че моралистите изпитват някаква омраза към джунглата и тропиците? И че на всяка цена искат да дискредитират "тропическия човек" било като болест или изроденост на човека... В полза на "умерените пояси"? В полза на умерените хора? На "моралните"? На посредствените?..." (Превод Ренета Килева-Стаменова.)