Re: LEVINAS’ METAPHYSICS : RIGHT OF THE OTHER
В тази дискусия за структурата на степените и титлите прави впечатление, че се коментира от вътрешната страна, т.е. от хора които са разпределени в рамките на същата тази структура и битието им зависи от съхранението или промяната й. Мисля, че е много ползотворно такова поставяне под въпрос на собствения ни статут.
Та какво представляват титлите? Каква е същността на „титулуването”?
Общо взето нещата стоят така: в някаква ситуация, когато е необходимо да се вземе съвместно решение, трябва на има човек, чието мнение да се наложи над останалите. Титлата отделя априори и увековечава авторитета, лидера, фюрера в дадена област или, с други думи, този, чиято дума „тежи” и трябва да е определяща. Така доверието се знае на кого да се гласува още преди събитието, по посока на формата.
Ако последвам почина на г-н Колев „Нека погледнем хоризонтално към обществото”, тогава какво е съответствието в различните специализирани области? Например в проблемна ситуация, ако човек е болен, то мнението на признатия лекар за диагнозата и необходимостта от операция ще тежи повече, а ако ще се строи мост, мнението на дипломирания инженер или на Никола Фичев ще заслужава повече доверие от това на „първия срещнат”. Същото е и при адвокати, психолози, филолози, икономисти и т.н
Но да не бъркаме титлана със живия човек. Защото титлата е необходимост за ориентирането на външните хора, не за вътрешната научна общност. За един човек, който си разбира от своята специалност не е необходимо да знае титлата на другия, за да разбере дали другия е добър или е бил просто конюнктурно удобен, та е получил титла, т.е. дали „философства”, или само „носи” титлата философ. Тоест специалиста може да се насочи „към самото нещо”, а не да чете „фирмената табела”. (Философите проучват колегите си, следвайки кодекса на „Феноменология на духа”, за да установят дали другия е достигнал да степента на разума или е открил само проблемите и категориите на самосъзнанието. : -) )
Така лекарят не е лекар по принцип и навсякъде. Той е лекар, доколкото лекува. ο обратно, лекар, който не може да лекува не е лекар, независимо от всичките титли, които е получил за минали постижения. Да не загърбваме и факта, че човек може не само да се развива, но и да деградира. Човек има някакво постижение, но то е постигнато тук и сега, а утре може да не успее да го повтори. Но титлата вовеки веков му приписва някакви знания и умения. Реално обаче, способностите може да са загубени и човека дори да не е „с всичкия си”. οма ли механизъм за отстраняване на такива хора от действие и решаване на съдбините на науката? Няма.
Какво им остава на хората, които са загубили способността си да лекуват? Както казва Ницше: Те имат нещо, с което се гордеят. Как го наричат тава, с което се гордеят? Образование го зоват те, то ги отличава от козарите.
(Ами ако не знаем, че някой е професор, ще можем ли да го различим по разсъжденията му от козарите? ο ако не успеем вината в нас ли е?)
Та да не бъркаме уважението за постижението, с вечен пиетет пред субекта на посижението.
Мисленето на титулуването и значението, което то трябва да има препраща към разбирането ни за същностни за философията въпроси, защото изграждането на институционална и законова рамка следва философското разбиране, което имаме, а не обратно. (Поне в системите) От начина, по който разбираме автентичността на философското, на развитието и на авторитета зависи накъде ще насочим усилията си при законотворчеството и институционалното организиране. Дали и как ще пазим статуквото, дали и как ще подкрепяме новаторството, дали и как съхрняваме постигнатото.
В тази връзка мисля, че е добре при такова обсъждане да си даваме сметка и да уточнява плана, в който поставяме и разглеждаме за проблема за титулуването, дали всеобщо или в светлината на някакви крайни социални условия. οначе прескачането в една област с категориите от друга не води до изчистване на разбирането, тъй като всеки може има някаква правота, но спрямо условията, които предпоставя.
οзкушавам се да попитам привържениците на писането на солидни книги (нямам предвид само г-н Колев), какво правим със Сократ и неговите последователи (противниците на „големите разкази”)? οли лошо им се пише на тези, дето не пишат?
Между другото, съгласен съм, че трябва да се намали броя на титлите и особено, че титлите трябва да са локални.
П.П. Относно темата с изписването на името: Мнението ми е следствие от горенаписаното. Във форуми и най-вече във философските такива, човек трябва да присъства с „прякор”(особено когато се обсъждат настоящи акаденични отношения, в които и той е въвлечен), за да бъде свободен в изказването си и оценките си и за да може да нарича нещата с „истинските” им имена, а не да се чуди дали някой няма да му се обиди лично и извъннаучно. Това не значи липса на последователност, отговорност и т.н.
Освен това ми се струва странно точно философи да бъдат свързвани с личните си имена, т.е не мисля, че интереса към името философски.