Що е философия? (Page 1 of 2)

ο какво... ще зарежем несъществуващите неща ли?
Мисля, че не бива. Наистина.
:Р

Пиша това в плана на пред(по)ложението, защото дефинирането на философията не е от задачите, които считам, че са по силите ми.
Обаче някой неща са ясни. Като например, че философията далеч не е само "науката, която разглежда съществуващото като съществуващо, и това, което му е присъщо само по себе си" и може би дори съвсем не е наука. Подобно определение би ограничило философията до онтология и например Кант остава вън от философията. Само че всяко определение следва да се съобразява по един или друг начин с една вече налична история на философията (приемам условно че има едно подразбиране за това що е истоия). Позицията по този проблем, която щях да имам, ако бях философ, вече е описана от Жил Дельоз и това е проектът му за история на философията като философия.
Аз мисля, че Васил много по-добре е промислил нещата, когато е направил своето предложение. Единственото, с кето не съм склонен да се съглася изцяло, касае знанието. Предлагам думата да се смени с 'мислене'.
Т.е. предложението ми е:
Философията е мислене за основанията или тяхната липса
Като бих желал да се чува отчетливо в 'основания' думата 'основи'.

П.П. Относно въпроса на Васил в послеписа на предложението му, отговорът ми е:не. Считам, че трябва да има интензивност на мисълта и въпросът е една от формите на подобна интензивност, вероятно съвсем не единствената.

В случая се привилегирова въпроса "Защо?". Не винаги се разбира, че въпросът "Защо?" има винаги два пласта:
1. "Поради какво" - т.е.  причина - следствие (каузалност)
2. "Заради какво" - т.е.  интенция - цел (телеология)

Основният онтологически въпрос би могъл да се зададе и по следния начин: "КАК все пак има нещо, нежели нищо?".

Така въпросът "защо?" остава недокоснат, а онтологическият проблем стои поставен.
т.е. онтологическият проблем е преди категориите за "цел" или "причина".

Аристотел не може и не бива да се пренебрегва.

Прав си, че всеки въпрос предполага вече своя онтология и точно тук е удачно да се цитира именно Аристотел, че учудването е началото на философията.  Защото в учудването въпросите все още не са категориално формулирани, а в същото това учудване биващото (онтосът) стои като подвъпросно.

Ето защо можем да кажем, че учудването (ако изпозваме терминологията на Хайдегер) е преходът от онтичност към онтологичност, от биващо към битие.

οначе отговорът на urko, че философията  "е науката, която разглежда съществуващото като съществуващо, и това, което му е присъщо само по себе си" -  е почти дословен цитат от Аристотел, "Метафизика".

Methodius предлага друг подход. Ето цитирана неговата идея за това "що е философия?": "излаз из-от "мъглявината" към: "битие в света". Пък и: самото "битие в света"."
Т.е. имаме излаз... Това, което е различно в тази идея от всички досегашни е, че тук се избягва определяне на философията, а по-скоро се представя нейния резултат. Аз ще перифразирам обаче нещата така:

(4) Философията е начин за излаз от мъглявината към битие-в-света.

Само да попитам: Кой е основният онтологически въпрос според теб, Methodius?

Знаменателен е един кратък, с анекдотично звучене диалог - проведен между Наполеон Бонапарт и Лаплас. Та - когато маркиз Пиер-Симон Лаплас поднесъл на великия Наполеон екземпляр от своя magnum opus "Небесна механика" (в който доразвил и завършил Нютоновата механика), императорът бил осведомен вече за книгата, но се удивил при вида и:
- Вие сте описали в този дебел том произхода на вселената, без да споменете и дума за нейния създател? - Отправил той директно въпроса си, по типичния си отсичащ маниер. Отговорът на маркиза-учен бил достоен:
- Сир, в книгата си аз не се нуждая от хипотези.

А сега, в синтетичен извлек от стихотворение, на което се натъквам, ще пресъздам разбирането си що е философия. Първо, цитирам - не без някои несъществени корекции:

Пропастите -
те не са поверие,
не са заплаха,
полет са
(в дълбоката представа)
към претрансформиращата ни илюзия.

Старание полагаме
да издълбаем мислите
в скалите на неслучилите чувства,
опора да намерим
в камъка,
да се катерим...

Нищо няма.
Погледът отгоре е очарователен.
Последващото слизане? -
да не говорим -
падането
е изкуство.

("Надвесване", Мария Зашева)

Е, наред с естетическия факт, че е великолепно, ние, трезвомислейки, го преоткриваме да е ницшеанско (не и Ницшево!) стихотворение, смислово-визионерско. Да осъзнаеш мислите си като изсечени надписи по чувствената твърд. Нейният хлъзгав склон повлича надолу в бездната, натам, откъдето чувствата вероятно избликват - но после застиват съзнати. Следователно - мисленето, мислейки себе си, мисли клокочещото чувствопораждащо дъно за бездънно нищо. ο тогава съзнанието полита към висините - откъдето съзерцава под себе си илюзията, в която се основава. Самосъзнанието, бидейки иззидано от идеална и летлива фракция, се надслоява над безднения хлад, отбягвайки всъщност опасността човек да цопне и да се попари в безпаметието на огнено вилнееща тъма. Философията е невъзможното изкуство съзнанието да снизходи в бездната и да изучи недрата на живота, съхраняващо себе си. Както Дантевият герой, поведен сред ужасиите на Ада, но без да попада в тях, ги наблюдава и ги чувства от позицията на неприкосновен пътешественик. Казваме дори: "по философски невъзмутим". Философията не е нито да четеш мислите си - гравирани в магмени скали; нито пък е да витаеш над сърмено покривало. Философията е да снизходиш в жежкото ядро на живота, без да се разтвориш. Философът следва да е вакуумно мехурче, което се гмурка в плазмата и не позволява да бъде спукано. То упорства да бъде шупла, но не му е възможно... Поезията е сетното, което може да бъде достигнато в тази посока - гърбом да обдишваш горещите изпарения. Няма как човек да има ясна визия за сумрачното, бушуващо с мрачен огън ядро. Но той има буреносна интуиция за него, която се насъбира. Да, философът трябва да бъде и поет - за да съумява да изказва святкащо интуицията, а не безразсъдно да опустошава. Но, ах, академичните философи! "Рационалистите"! Те са от онези, които хвърчат по синевата на високото, над пропастта, и съзерцават булото на Майа под себе си, живописното покривало на илюзията. Те са отчуждени както спрямо горещите вълни на живота, тъй и спрямо безднения страх; те са самонадеяните. Ала учените, разделно от т. нар. "философи на науката", са смели и честни (доколкото смелостта и честността се единяват във волята да не иронизираш) - четат и пишат мислите си по склоновете на пропастта, по зъберите на застинало изригване. Улавят душната омара на живота, както и сухия студен полъх на бездната, но дръзновението им не стига дотам, че да повтори οкаровото. Ницше е мислителят, повторил във философията οкар. ο затова е образцовият пример за действителен, а не мним философ. Мним е, както посочих, философът, дето кръжи из безоблачното небе на "Разума" и отвреме-навреме се изляга върху някое купесто облаче да побеседва със свой събрат. Но кой съм аз ("смятам все пак за необходимо да съобщя кой съм аз"/ Ницше, от първото изречение в Ecce Homo, превод Георги Кайтазов) - неучен, непоет, нефилософ, не даже литературен критик или философ на науката, нито долу, нито горе, нито в средата, никъде и навсякъде - един невъзможник!