В предвкус към “Валкюра”

-------1. "Имаш ли стомах за величието?" - Отправил Цезар Борджия въпрос към един от Орсини. А онзи му отвърнал: "И стомах, и апетит!" (Така поне се разказва в един стар филм.) Нямате вие визия за демоничната инвенция; и нямате  ухо за злото!
          Шекспир обезсилва принцовете си в колебания и терзания... Но и аз не обичам епоса - и напр. този от "Илиада". Ала доколко обаче личният свят на великия престъпник - великата авантюра - е тъкмо "личен"? В какъв свят вирее книгата на Макиавели? А животописите на Плутарх - и особено съдбата на Алкивиад?... Представяте ли си живи хора, но хора с хищническо великолепие, политически, военно, дипломатически и административно гениални парвенюта, без чувства, а с чувственост, със силен интелект и дарование, но без скрупули, с дръзновение и водачески талант, но безотговорни, победни в тактиката, но неудачници в стратегията, без опит, но избраници на съдбата, живеещи кратко, умиращи като кучета: храбро, но без кауза и мисия; едно "велико напразно" на индивидуалното съществуване?... Вагнер - в своя народностен неомитичен епос - не е разбрал откъм тази (т. е. индивидуалистичната) страна Ницше, но превъзходно е уловил (в песимизъм) онова, което се случва с обществото и което по-късно големият социолог Георг Зимел (“Философията на парите”, 1907) декадентски анализира: скритата динамика на парите и властта на кредита. (Не от Маркс, а тъкмо от Зимел бих се захванал с философията на парите.)

           2. Със своето анти-догматично "зная, че нищо не зная" Сократ правдиво отмества от величието на земята поглед, отваряйки към вечността светъл хоризонт; и вести идеалната сетна цел: извечната и съвършена, непостижима, но постигаема в непрестанно снемащо знанието познание истина. Занимавка за хилядолетия напред за отвлечени и омерзени нови мъдреци, т. нар. "хуманисти", философи-епистемолози, принципиалисти, прагматико-абстрактни учени и моралисти - та чак до Шопенхауер, - опиянени от ново вдъхновение: Личността, идеалната небесна общност на "всички разумни същества". За тях земята е бит, дребни страсти, суета... И не само за тях - но и за когото и да било философстващ умник. Да, земята си е бит, дребни страсти и суета - тя днес е отправна позиция към "бъдещето на нашите деца". Кант, Шопенхауер, Киркегор, Ницше (и кой ли още не) - на границата на модерността - са нямали деца. Деца е имал Зигмунд (във "Валкюра" узнаваме за героя Зигмунд)... Зигмунд Фройд - цели шест на брой! 
          Вагнер съчетава в предмодерна модификация народностен епос и мелодрама. Вагнер - мистификаторът, осъвремененият Шекспир! Защо да посетим Вагнер? От неуважение към Ницше ли?... В чемеджето ми непокътнат и цял стои обречен може би на забвение и неосъществление един самотен и тъжен билет.

          3. “Звучи логично – и затова звучи успокояващо: макар и безнадеждно.” В модерни времена физиката (с появата на квантовата механика) се превръща в по-фундаментална наука от химията - т. е. химията е до ниво "атом", а под това ниво е подземното, скритото царство на физиката (на елементарните частици, нежели на твърдото тяло). Обаче тъкмо в съвременната спортна (и строгонаучна) биоантропология местата са обърнати – “без химия няма физика” (девиз сред младежите в спортната зала, в която тренирам: прости им, Господи, те не знаят какво вършат!) ... Та ето илюстрация за този прословут фриволен стилистически способ на разместване на смисли, по който Ницше насмешливо (и сякаш лековато) се опитва да разклати твърдините на модерното познание и имплицитно (преди Хайдегер да го експлицира) задава въпроса за смисъла на битието като за по-фундаментален от въпроса за автокатегориите на познанието. И ако подложим на изпитанието на този въпрос съвременното познание, то в отговор ще прозвучи безсмислието и безумието на технологичния стремеж към изземване почвенозадаващите функции на природата. Познание? Нека!
          На 14-ти април в Националната опера ще се – живот и здраве! - състои премиерата на Рихард-Вагнеровата музикална драма “Валкюра”.