Грешното мислене, което ни проваля (Page 3 of 9)

Преди да коментираме това изказване на Уайлд, може би е добре да видим как звучи то на английски - дали няма игра на думи, която се е загубила при превода като при превеждането на "The Importance of Being Earnest" като "колко е важно да бъдеш сериозен".

Какво рискуваме ако не се вземаме на сериозно? 1) да ставаме глупаци и да не го съзнаваме, 2) да не съзнаваме простащината и цинизма си, 3) да не можем да стигаме до самокритичността и да разбираме смисъла и ценността й, 4) да сме нация смешка и да не можем да се променяме, 5) да имаме водачи шутове, които не го знаят и всъщност да не го знаем и ние, 6) да не можем да се научим да раждаме волята и енергията за промяната, 7) да сме общност, която почти вече да се е разпаднала, но да не го знаем, 8) да не можем да бъдем свободни и образовани, защото и двете са много сериозни неща, 9) да не можем да придаваме заедно смисъл, съдържание, същност на обществените диалог и дискурс, 10) да не можем да изработваме заедно с другите планове, проекти, програми в обществото, без което няма как да постигаме резултати и успехи, 11) да не можем да си вадим поуки и да си поправяме грешките и недостатъците, 12) да не можем нито да си определяме проблемите, нито да ги решаваме, 13) да не можем да осмисляме жертвата на народните герои за общото добро, както и жертвата на десетките и стотици хиляди, милионите и десетките милиони жертви по време на войните и на историята, 14) да не се научим на етика в общуването и отношенията с другите и да не знаем защо е важно заедно с тях да създаваме обществено полезните диалог и дискурс, 15) да си останем бедни и лошо живеещи, като ни стигат само сили да бъдем постоянно недоволни от това, 16) да не разбираме противоречивата природа на мисленето и да не можем да го използваме за добрите общуване, отношения, дела, 17) да не можем да развиваме свободомислието и проникновението за лично или общо добро, 18) да останем затворени в личния си опит и да не можем да го обобщаваме и използваме в социалния живот и т.н.
Гьоте има две мисли, които мисля, че са доста показателни за България днес. „Никой не трябва да съди другите, докато не се е научил да съди сам себе си” и „Една нация може да критикува само доколкото тя притежава нещо значително, годно, образцово.” На тяхно основа бих обобщил, че не можем да съдим себе си, но умираме да съдим другите, от една страна, а пък и изгаряме от неудържимост да критикуваме другите нации, когато цялата ни история може да се каже, че ни е довела днес до беден и лош живот, от който сме непрекъснато недоволни, но това не пречи да имаме водачи, които смятат, че вече са оправили България, та тръгнаха да критикуват и оправят и Европа. Всъщност те явно не си дават сметка, че не само не могат да критикуват и поучават, но и надали стават за нещо друго в Европа освен за шутове. И ако не се научим да се вземаме на сериозно, за да проявяваме самокритичност и да си поправяме грешките и недостатъците, да помагаме на водачите ни да ги поправят, рискуваме да не можем да схващаме собствената си глупост, защото тя се изразява в повтарянето на грешките.
Assassin е textbook example за това как г-н/г-ца никой може да се взема достатъчно на сериозно и да се опитва да кара доценти, доктори, философи, професионалисти да не се вземат на сериозно в областта на философията и така подсъзнателно, на основата на самоизмамата, да се мъчи да се легитимира пред себе си за нещо, за което няма признаци или свидетелство, че разбира. Еднакво интересно в това дали да се вземаме на сериозно е не само какъв смисъл придаваме на идеята, но и това кой казва дали да го правим или не. И ако го разгледаме от тази гледна точка ще видим, че ако оставим на другите да го казват ние ще престанем да бъдем свободни, като това важи даже когато оставяме на хората с власт да го правят, особено когато си въобразяват, че властта им е дадена и за това. Вече съм чувал и в този сайт, че свободата не съществувала и било някаква заблуда на наивници да смятат противното. Смятам се за свободен човек, който досега не само е осмислял свободата, но и я е отстоявал според силите, средствата, смелостта си и имам достатъчно опит, за да знам, че тя не случайно е най-голямата ценност на народите по света. Бих казал даже, че зрелостта на една нация зависи от това до каква степен е способна да придава смисъл на свободата със свободомислието и проникновението си и да проявява смелост и воля да я отстоява и защитава с нужните жертви на дело. Жалкото е, че за нас като общност наистина свободата и свободомислието още нямат смисъл и стойност и дори в „мястото за философстване” не се намират разбиране, способности и желание да им придаваме такива, независимо дали е на сериозно или не.

Ако се замислим, и двете твърдения не са верни, буквално прочетени, което не пречи фразата като цяло да звучи красиво ....

Всъщност разногласията ни са доста повърхностни. Лилия е права, че влагаме различен смисъл в израза "да се вземаш насериозно". Според мен ние с Хераклит сме по-близо до оригиналната му употреба. А примерът на Лилия е за това как, когато правиш нещо по съвест, други хора ти приписват по-други, себични мотиви, за да те накарат да играеш по тяхната свирка. Не че по принцип е много хубаво да се вземаш насериозно, а някой те призовава да не го правиш. Опитват се да те засрамят, като ти приписват нещо, което сам знаеш, че не е хубаво. От друга страна, ние с Хераклит имаме грях: очевидно използвахме израза не с този смисъл, който влагаше в него момчето. Така че говорим за различни неща.
Употребявайки израза по моя начин, бих казал за някои от опасностите, посочени от момчето, че са следствие именно на това да се вземаш насериозно: това си е форма на глупост, при която човек не се интересува от работата, а от самия себе си, не е в състояние да излезе извън настоящата си роля и да се види отстрани, да се погледне критично, затова и не може или не иска да осъзнае колко глупаво се държи; и как да се променя такъв човек, щом е доволен от себе си.
От друга страна, разговорът ми се струва интересен, въпреки че като спор е повърхностен. Например, Лилия и момчето хвърлят светлина върху една страна на нещата, на която ние с Хераклит не сме обърнали внимание досега: ангажимента. Аз не се изчерпвам с никоя от ролите, в които мога да вляза, но това не значи, че всяка от тях е само игра и мога да ги сменям като носни кърпички. Тук виждам възможност да се направи връзка и с философията на науката. Фолибилизмът на Попър като че ли изисква точно липса на ангажимент, а тезата на Дюем-Куайн или твърдото ядро на Лакатош, обратно - обвързване, преданост на идеята. Майкъл Поланий нарича това commitment. Огледалното аз също повдига интересни въпроси. Истинското ми аз независимо ли е от другите хора? Някакво дълбоко ядро вътре в мен? Не са ли другите тези, които по някакъв начин придават реалност и на мен самия? Отново си спомням за Попър, който казва, че един Робинзон не би могъл да прави наука, защото без научната общност емпиричните му находки са лишени от обективност. Мисълта на Уайлд също ми се струва съществено свързана с въпроса. Изкуството е игра, смяна на образи. А сериозното, действителното, което стои зад тази игра, какво е? Не е един фиксиран образ на нещата или на възприемащия ги, образ който се представя, може би, на науката, философията или религията.
P.S. Всичко това иска мислене и тъй като аз, като сериозен човек, нямам време, очаквам някой друг да свърши тази работа.

Като изключа frege, колко е свеж (за разлика от останалите) с интерпретациите си, мога да отбележа, че това, което разбирам от неговите `анонси` не е някаква "вярност" или звучене красиво, а същността.
Играта!
Колко и как някой може да `играе` Сериозно :) Така че да му се повярва.
Друг може, просто да те разсмива или изпълва с чувство на пренебрежение "какво съм и какво съм за другите", а какво ми се .. "полага"???- хляб, вода, портокал?
Успееш ли да покажеш колко е важно да бъдеш сериозен, тогава се сещаш, че с любовта шега не бива :)
Останалото е за онези, които се стремят да `отрекат` (лицемерно) своя Статут/с в една общност, но лошото е, че има много други успели, които могат да им ... отговорят, дори и без титли.
Ако един официално признат капацитет не успее да ме убеди в своята значимост. С всичките си статии, трудове и принос към студентите, той за мен е един несериозен индивид със забравимо име.

Хераклит, с цялото ми уважение искам да отбележа нещо важно, което, може би не се е разбарало при първоначалното ми включване в темата.

А, именно ... Иронията! Буквално.

Дори нямаше да отбележа каквото и да било, за да `не се излагам` или провокирам очаквани модераторски и други коментари, ако не ме подразни Лицемерието.
Точно, хора, които обясняват и дори се опитват да те убедят, колко не се вземат насереиозно- ТЕ самите, колкото техни почитатели - като Вас и други фенове- В следващия момент, авторитетно обясняват нещо за психология и такива едни ... `непостижими нива на съзнанието`, с които няма как да са запознати простосмъртните, че направо няма как и да не са съгласни. Какво? Че те всъщност не се взимат насериозно, с това, което им се полага, но подсъзнателно се очаква да се мълчи или да не се противоречи при деклариране на мнение. Ок. Аз мога и да си мълча. Мога и да следвам съвети. Мога и да ... хвръкна, ако пожелая. Но това по никакъв начин, НЯМА, повтарям НЯМА да ме провокира да уважавам, т.е. да взема `насериозно` някого.
От друга страна, дали някой мен ме взима насериозно и колко аз се взимам насериозно е въпрос на супер субективно усещане. Толкова ме касае, за да предположа някакво ... доверие, да кажем. Но това не е нещо, с което да `насиля` събеседник или `юзър`. От тук насетне, цялото съгласие, с когото и да било ме поставя в позиция на `имбецил` (обидна дума за някои, но реално определяща отношение) Затова аз избягвам да съм имбецил, а да разбера нещо, което да е по-различно от статуквото. Какво научихме от тази тема всъщност?

Интересно е assasin дали се вземаш на сериозно или не с високомерните, надути, самовлюбени преценки и окачествявания, които така наперено отправяш към останалите участници в диалога? Защото ако не се вземаш на сериозно, това би означавало, че се стремиш да пречиш на общуването и да го проваляш или в най-добрия случай се стремиш да го подчиниш на собствените си желания и вкусове. А пък ако се вземаш на сериозно, рискуваш да изпаднеш в глупаво положение, като се опитваш да се самоиздигаш за авторитет, когато ние не сме създали система от критерии и стандарти, чрез които да оценяваме и признаваме хората, нито пък сме създали общност, на която да сме дали правото да издига хората измежду нас в авторитети, поне в този форум ми се струва, че е така. На теб оставям да прецениш дали се вземам на сериозно или не, като изходиш от така ясно афишираното от теб чувство за мярка и преценка, с което изглежда се гордееш много.
А ако наистина искаш да научаваш нещо от общуването между хората би трябвало да се научиш не само да четеш написаното, но и да можеш да вникваш и обясняваш на себе си идеите и разсъжденията на другите самостоятелно. В противен случай ще можеш само да заучаваш това, което ти се дава в устата, но няма да можеш нито да разбираш чуждото мислене, нито да раждаш собствено проникновение.