Вярна ли е теорията на Относителността (Page 1 of 9)

Да добавя и аз моите въпроси.

В перспективата на евклидовата геометрия как от нашата гледна точка се възприема геометрическото идеално-типично пространство и идеално-типичното време на Вселената?

Как изглежда края на Вселената, ако се отиде на най-последната слънчева система, какво има "напред"? Както на земята, ако се достигне края на сушата напред е море, а от края на Вселената какво се вижда?

В коя част на Вселената се намираме ние? Като гледаме на 360 градуса все нанякъде, в някоя посока в Космоса (накита, стр.гр., Хераклит от Ефес) трябва да има повече галактики и да отива още "нататък" и това да личи, а в друга посока да са по-малко, също да се вижда. Ако се приеме Големия взрив и идеално-типичния геометричен модел на разширяване на Вселената, то от нашата гледна точка ако във всички посоки се разширява еднакво и има еднакво много материя... излиза, че ние стоим точно в центъра. (Това даже не е и съвпадение, подобна вероятност е изчислима до безкрайност по-малко, например от вероятността докато пиша този пост на вратата да звънне Съдба и да каже, че идва да се запознаем с най-прозрачната рокля, бутилка вино в едната ръка, захапала роза.)

Каква е идеално-типичната фигура на Вселената? От гледна точка на евклидовата геометрия триизмерно кръгла ли е като сфера, или прилича например на остър триъгълник, нанякъде отива по-далеч, а някъде има по-малко?

Ако се приеме, че Вселената се разширява (по теорията на Големия взрив) би трябвало да може да се открие центъра от където се разширява настрани и в случай, че тя е сферична, да се знае първичното "място" на сингуларност където е избухнало всичко. Ако има такова "място", предполагам, че всички по-напреднали раси на извънземни си водят учениците там и го показват, както например ние ги водим в историческите музеи. Ако го знаехме например можем да отидем там и да продаваме землянски пуканки, аз лично без да се замисля бих се наредил веднага.

Ето - една част от въпросите, които си задавам, задавам си и още. Надявам се и други рибки да се хванат на тази тема.

Не е точно така. Ако се вземе идеално-типичния модел на евклидовата геометрия - с идеално пространство и идеално време и ако се приеме теорията на Големия взрив, само от центъра се вижда еднакво "количество" галактики във всички посоки.
Представете си един балон, който е направен да се надува кръгло, а не във фигура например като човечето на Мишелин (Мишлейн). Вътре частиците може и евентуално при едни условия да са равномерно разпределени, но пак ако се застане на гледната точка на място в балона, което е по-близко до периферията трябва да се вижда по-малко "разстояние" до края и много повече "разстояние" до центъра, което продължено плюс радиуса зад центъра към отсрещния край някак си несъмнено да създава впечатлението, че в едната посока има по-малко, а в другата посока много повече. Това е Евклид.

Тази първа картина изявява философския въпрос за познанието.
Може да се познава сетивно, може да се познава и абстрактно логически. Двете са коренно различни. Сигурно е странно, но голямата идея е че те вървят ръка за ръка.
Тази сетивност, която е вложена в логическата абстракция на евклидовата геометрия е антропоцентрична - центърът на възприеманото е самият възприемащ. Например като гледаме и чуваме отчитаме това, което виждаме и чуваме в разстояния до нас. Представете си например хора, които разговарят на известно разстояние. Сетивността е така устроена, че ние можем да ги видим и чуем от там където стоим, но не можем да ги видим и чуем от обратната страна, отзад или под ъгъл. Човекът няма сетивни възможности да възприема обекта едновременно от всичките му страни. Тази особености на сетивността прави антропоцентризма. Дори ако се изработи някакъв мултимедиен продукт на един обект, който го представя едновременно от всички страни: отпред, отзад, отгоре и отдолу - ние няма да можем да го възприемем.

Тук идва една от илюзиите на времето и една от илюзиите на абстрактното свързване, управлението на фрагментите.
Истинският сетивно възприемаем обект се възприема без гледна точка - от всички страни и ъгли едновременно, без време, т.е. времето = 0. В нашето възприятие за да се получи цялост на обекта се включва нещо допълнително, задава се компонент време: той се фрагментира (фрагментите са отпред, отзад, отляво, отдясно, отгоре, отдолу + ъгли между тях, ракурси) и сглобяването на тези фрагменти го прави цялостен.
Това означава, че неизбежно към "чистия" сетивно възприемаем обект наблюдателя трябва да прибави от себе си 2 неща: логически алгоритъм, с който се управлява сглобяването на фрагментите и време за което те се сглобяват до цялостта на обекта.

С две думи, евклидовата геометрия е адаптирана за същества с подобна на нашата сетивност и тъй като е строго логична, тя може да бъде открита от нас, по този начин.
Но пак в нея има 2 неща, които не са "обективни" и не принадлежат на обекта. Сложността идва от това, че е много трудно от нещо, което е изцяло и тотално логично и НЕ предполага сетивна субективност да се извлече сетивната субективност. А тя е в тези 2-те: предхождащото е че има алгоритъм за сглобяване на фрагментите (ракурсите) докато се достигне цялостния образ на обекта, който алгоритъм не е от обекта и има време за това сглобяване, което време не принадлежи на обекта.

Сигурно е странно - няма как да не е странно - аз мисля, че основните положения на Теория на относителността са дадени още в сетивното, на равнището на сетивността много преди рационалността.
Сетивността (взета обратно на рационалното) е огромен и дълбок свят, изпълнен със сочна загадъчност навътре, прелести, тайнства и живо очарование. Също както емоционалността и преживяванията, те могат отгоре да са както въртящ се млечен блед каймак, спираловидно завихрен върху това пулсиращо и живо нещо надолу... Хората могат да споделят очарованието на своята сетивност и фината цветност на емоционалността си, отиваща до безкрайност на спектъра. А могат и да не го правят. Това отдолу много прилича на ядрото на звезда - нажежено до милиарди единици живот. То може да има достатъчна мощ за да свети с надалеч, а може и бавно да изстива, може и гравитацията да го потиска, унищожавайки го навътре, притегляйки всичко останало в угасващата светлина на мрака. Живото може и да избухва като свръхнова звезда, това е геният. Хм, може всякак.
Великите хора, тези които стават мъдреци, са като звездите: те носят в сърцето си огромната мощ на ядро от жива сетивност и емоционалност, нагрято до милиарди градуси на живост, което има достатъчната сила да запази своята цялост и да сияе независимо от външните условия, в свои геометрии на пространството и времето... Затова пък и се вижда толкова надалеч, може би чак до края на Вселената.

Ето какво откривам аз, ако говорим за Айнщайновата теория философски, тръгвайки най-напред от въпроса за познанието.

На равнището на сетивността и емоционалността.

1/ Щом сетивността на нашия биологичен вид задава гледна точка и тя има определени граници, няма как цялостното обхващане на обекта (възприятието на обекта в неговата цялост) да не е сбор от фрагменти. Следователно имаме не 2 времена, а 3.

Едното е обективното време на обекта: не "преди" и не "после", а точно сега, и когато времето = 0, всеки един момент от всички моменти на обекта е такава 0. И отиваме при парадокса на Зенон (за Ахил и костенурката), само че го прилагаме този път към времето. Обекта винаги има такъв момент във времето, когато не се намира нито "преди", нито "след това", а точно "сега" и времето = 0. Е, как отива към "после"? В кръга на шегата.

Другото е субективното време на наблюдателя. Както каза Рибаря, каза го най-точно, има технологично време за да се сглобят фрагментите на цялостта на обекта. Следователно обективното време на обекта не съвпада със субективното време на наблюдателя. Това са различни времена, може да се разминават само със стотна или хилядна от секундата, може и с повече - но се разминават.

Затова идва третото време - идеално типичното време, идеален тип време (можем да наричаме и него евклидово, по аналогия с пространството). Това са времето на обекта и времето на наблюдателя - заедно. Въпросът е как се разбира това "заедно"?
Не може да се каже с две думи, защото цялата логика спори за това (логиката е един от основните дялове на философията - там се прави логиката). От едната страна е класическата и новите некласически логики, от другата страна е диалектическата логика. Спора е между тях. Първите обявяват диалектическата логика за ненаучна, защото с нея например не може да се изчисли нито колко е дълга лионската наденица, която купуваме в магазина, нито колко е дебела. Диалектическите логици с благо изражение търпеливо обясняват, че въпроса не е в това да мерим надениците, коя е по-дълга, за да докажем приложимостта на метода на практика, така да се каже с линийка в ръка и със снизходителна усмивка уверяват, че точно диалектическата логика е върха на философията и... самата усмивка е достатъчна за да се приеме това така.
Аз като така да се каже самобитен диалектически логик, самоук (шегувам се, разбира се) вече почти се усмихвам на глас, достигнах до възгледа, че идеално типичното време не е в буквалния смисъл "нещо", 1 нещо, което се състои от 2 неща: тези 2-те са "неща", наистина - обективното време на обекта и субективното време на наблюдателя, но самото идеално типично време, което те образуват не е "нещо". Аз го наричам реалност, измерение, поле и т.н.

Защо? Първо не може да се докаже, че обективно идеално типичното време съществува, то е по-скоро почти обективен теоретичен модел, но не съвсем, а именно проявява двойствен характер (т.е. не е "нещо", или казано по друг начин - абстрахирайки се от всички условия - на едно равнище няма самодостатъчно битие, което още по-нататък в мисълта означава и че не "произтича" от битие... въпроса е сложен, но това че нещо се отнася към битието или е ефект на битие не означава задължително, че винаги и то самото има битие, може да няма). Дори ако идеално типичното време е синхрон на двете системи на обективното време на обекта и субективното време на наблюдателя, пак то се "намира" по-скоро като отделно равнище на математическа абстракция, а не че е примерно казано обективен синтез, или обективна цялост - с една дума "нещо".
Има и второ, и трето, но става сложно.
С една дума, ако трябва да продължа по пътя на диалектическата логика, всичко, което ще кажа по-нататък ще бъде парадокс, през парадокс, връз парадокс. Затова това е по-известно и като логика, с която може да се мислят противоречия (парадокси) по непротиворечив (непарадоксален) начин, или логика на движенията.

Аааа, съдържанието на повърхността в горните ми постове е просто, въпреки че надолу зад всеки ред е бездна. Ако ходим по повърхността на изреченията, плоскостта, по която лесно можем да се придвижим отвежда към това, което исках да покажа, то е като да се ходи по повърхността на езеро: дори ако се вземе човешката сетивност като тема за размисъл, от там може да се изведе и докаже, че времето не тече по еднакъв начин, има много и те са различни времена. Същото може да се направи и за пространството, в следващия пост. Това води до заключението, че би трябвало да има нещо като идеално типично време и нещо като идеално типично пространство - например такова, каквото може да се представи в евклидовата геометрия.
И целия въпрос е дали то е съвсем точно? Според Айнщайн не е.
Другия въпрос е дали то е обективно? Т.е. дали наистина го има, или е само реалност, една от реалностите?

Много хубаво четиво - събрано, стегнато, най-вече полезно за всеки, който бърза и няма много време.

Само че това са конкретните сметки в науката. Затова е наука.
Аз се опитвам да демонстрирам възможностите на философията, смайвайки читателя как с оскъдни емпирични данни и почти никакви научни познания пак може значително да се придвижим напред към истината за Съществуващото, Мирозданието, Космоса, Вселената. Ясно е че истинското богатство на знанието, което толкова трудно се събира е науката. По-лесно се правят империи и се копае в земята злато и диаманти, отколкото се създава една наука, тук труда е много по-голям и става за много по-дълго време. Както се казва, следващият не почва от 0, а стъпва на раменете на предишните и така всеки е устремен нагоре, да види. Това е науката.
Но ако нямаме достатъчно данни и теорията е неясна, тогава какво правим?

Има и познавателната сила на рефлексивния разум (науката е предимно разсъдъчна), който се движи не само в една, а в две посоки "нагоре" и "надолу" - за да разбереш нещо, което е "напред" и далеч, толкова, че нямаш данни и научно познание, можеш да се вгледаш "назад" в основните принципи, в механизмите, в скритата същност на нещата и в размисъл там можеш да го схванеш.
Разликата между философа и учения е че философа може с малко данни да сглобява и вижда големи картини и процеси, за което на учения биха му трябвали страхотно количество данни и много теория. Аз си мисля, че голямата наука, например тази в ЦЕРН щеше много повече да спечели и напредне, ако там се разхождаха и философи с ръце в джобовете, които нищо не правят, закачат се, шегуват се и само приказват. А още по-интересно щеше да бъде ако са разпределени на континентални философи, класически и некласически логици и диалектически логици. Да ходят между учените, да се подбазикват и да спорят помежду си. Без съмнение един истински експерт с достатъчно въображение и интелигентност ако става свидетел на такива разговори би се смаял колко много технически варианти и конкретни идеи биха му хрумнали.

Ето това как питат в Индийската религия с историите, нашепвани в ехото на хилядолетията за Бра(х)ма(н) и Атма(н), индийските мъдреци и медитират. В Европейската култура питат Хераклит от Ефес, Платон, Аристотел и Хегел и размишляват. Колкото и да е странно, аз мисля, че всички възможности или варианти вече се знаят и са дадени пред нас в медитациите на мъдреците и размислите на философите.
Кое е вярното ли?
Хм. Пак отиваме до сетивността на нашия биологичен вид и от там извеждаме особеностите на един идеално типичен модел. Би трябвало всички да са верни.
В "идеално типичната" мисъл би трябвало въпроса как, взет по парадоксален начин в единство едновременно като въпрос и отговор да "стои" обективно (като обект) в собствената истина и да се вижда субективно от гледната точка на наблюдателя. Да обаче, понеже наблюдателя не го "гледа" пряко, а го конструира, той има илюзията, че го "вижда" от всички страни, в пълнота. Но ако се продължи строго тази логика би трябвало "мисловното пространство" да се огъва, танцува. И това което от гледната точка на субективната мисъл на наблюдателя изглежда триизмерно и в цялост, може да се окаже, че всъщност е плоско и пак как (въпрос и отговор) се вижда точно от тук от където се гледа, а не се вижда от обратната страна - от там го гледа другия мислител и се създава впечатлението, сякаш двамата мислители "виждат" две различни неща, а не едно и също от обратни страни, така обекта се раздвоява, той може и да се разтрои и т.н. и се образуват... какво мислите? Неговите реалности (или полета). Хм...