Вярна ли е теорията на Относителността (Page 6 of 9)

Относителността  на  движението  и  покоят  произтича  от  сетивното  им  възприемане  на  наблюдатела. Един  слепец  как  би  установил  дали  нещо  се  движи  или  не ?

Точно така е.
От една страна колкото по-малки са сетивните (и умствени) способности - толкова "по-малко" движение виждаме. И обратно, колкото по-комплексни са сетивни (и умствени) способности - толкова "повече" движение виждаме. Може един свят да е преизпълнен с движение, страхотни потоци да текат успоредно или без никаква връзка, процеси да се наслагват или да образуват противоречие, всичко това в добавка да става върху един фон на постоянно и безотносително флуидно движение във всички посоки, може всичко... може цялото това да представлява една фантастична по необхватността феерия от движения и точно поради това да е безкрайно интересно. Ако виждаме движенията. А може и обратно, същото да ни се струва като почти неподвижно, застинало, безжизнено. Ако не виждаме движенията. Въпрос на надареност и умения, или липсата на такива.

* Впрочем, един философски размисъл за така да се каже отклонение или лирическа илюстрация. Забелязал съм, че това без което абсолютно не можем и в същото време най-много се страхуваме е движението. Например в психологията има един метод на декапсулация, измислен доста отдавна от българин и известен по цял свят. Касае, така общо казано, неконтактни пациенти, които отказват комуникация, накратко каквото и да правиш, каквито и техники да прилагаш - не става, човекът отсреща е затворен и няма да пророни и дума. Та, ето какво се прави: сядаш срещу пациента и започваш да го гледаш, мълчиш и не говориш, само седиш и гледаш право в него. Може да не е за вярване колко бърз и страхотен ефект има. Повърхностните и баналните обяснения за това явление, с каквито изобилства психологическата литература са много, но за мен по-дълбокото функционално обяснението е в движението. Такива капсулирани пациенти очакват от човешкото присъствие около тях да се разиграват силни движения и те са всредата на тези движения - като обект на интервенция, експанзия, интенционалност по отношение на тях. Е, какво по-ясно от това, да ти можеш да спреш да се движиш ако всичко около теб се движи. Ами ако и то спре да се движи? Ако движението се изравни и нищо около теб не се движи и ти самият не се движиш - колко време ще издържиш така? Настъпва дълбок вътрешнопсихически шок именно на равнището на движението и ако присъствието във външната среда не се раздвижи, ти самият започваш да го правиш. Тук можем да предположим, че причината се корени изцяло във външното присъствие. Има друг пример, който дава още по-голяма яснота. Аз по случайност (без да го работя като професия, иначе разбира се търсено и преднамерено) имам малко опит със затворници. Знаете ли кое е най-страшното нещо в затвора? Карцера. Подобни са и първите месеци след постъпването на осъдените за убийство. Оказва се че колкото и самите те да се смятат за отракани, не са много наясно преди това какво ги чака и как точно се прави. Ето така, седиш в единична килия съвсем сам, на тишина и спокойствие, без телевизия и радио, без да можеш нищо да четеш и без да можеш да пишеш. Подобно нещо е и карцера. Пълна липса на външно движение. Сигурно няма да повярвате, но от тази липса на движение във външния свят по-слабите психики се пречупват за броени часове, преди още да изтече 1 денонощие, по-силните издържат около 2 до 5 дни. А остават още месеци. Накрая - без никаква интервенция! - излизат напълно пречупени, с почти заличена психика: по-меки от добре сиропирано френско реване, по-вежливи, сервилни и мазни дори от български кандидат-докторант и покорно отзивчиви и всеотдайно дори с леко превъзходство над вече защитил български доктор, който се стреми да се закрепи някъде на щат, било в университет, било другаде. Никаква воля, никакви принципи, никаква субектност, едно раболепие и готовност да се ходи на четири крака с жалостиво и искрено уверение в погледа, че никога повече няма да се изправи на два крака и да крачи.
Това беше един по-разширен екзистенциален размисъл върху движението. Изглежда спорът ще си остане вечен: кое е по-важното - какви са нещата, какво те представляват, или как се движат? Във всеки случай според мен е голяма илюзия да се смята, че по-важното е какъв е света в който живеем, много по-голямо значение има как той се движи. И в този смисъл, да, най-голямата рамка на човешкото съществуване е движението. Доказа го падането на социализма. Той падна не идеологически, не политически, не и икономически. А с все по-затихващо движение просто умря. И роди мъртвородените си деца - днешните политици, бизнесмени и интелектуалци.
На такива размисли ме наведе Рибаря и неговото сравнение със слепеца. Поне България в това отношение е незаменим и безценен изследователски полигон, защото едва ли може да се намери друго подобно място, друга страна, която да се докара до там. Ето. Когато започна Световната икономическа криза и външното кредитиране към България рязко намаля такива мощни и многопосочни социални процеси започнаха да разгръщат своите движения и засягаха всички социални съсловия и прослойки - къде бяха социолозите тогава? Да кажат, да анализират, да опишат, да предвидят? Нямаше ги разбира се и се изпокриха в миши дупки, защото те не виждат движението, нямат сетива, не могат да го мислят и нищо не се движи. Браво! Движи се само вимето и нищо друго, освен само то да потръпва, там от където например всяко теле иска да бозае - държавното финансиране по посока щатни заплати и частното финансиране по посока дарения. Нищо друго. Ами, много ясно, че за такава "сетивност" света е неподвижен, подвижна и жива е само цицата под която всички са наклякали да бозаят. Или когато в началото на 2013 г. настъпи вече пълният срив на политическото, пак в тази страна - къде бяха политолозите? Не го видяха ли, хайде, може да се приеме, че мъртви хора в мъртъв свят не виждат накъде той се движи, но след като вече се чака достатъчно и се видя - къде отидоха те? Ами ясно, едните се навряха в миши дупки и там се скриха, другите съвсем стиснаха полуотворените си очи и още по-усърдно се притиснаха към фондациите и засукаха помощите от детски млека за нашите интелектуалци. А бизнесмените нищо друго не можаха да формулират като членоразделен звук, освен ясно и аналитично да кажат как външните рамки на движението съвсем се стесниха и вътрешно те не могат дори и да помръднат.
Та, и тези, станали банални за мен самият размисли, потвърждават мисълта на Рибаря. Да, не е въпроса само в това обективно да се разбере какво е движението, а другата страна на въпроса е субективно колко и какво от него можем сами да си позволим да виждаме.

Сега на въпроса. Ето това което предлагам по-долу, ако се мисли философски, би трябвало да е видимо за всички разумни същества, независимо в коя част на Вселената се намират, как изглежда биологичната им форма, или ако не е биологична и на кой етап от еволюцията се намират.

Когато се говори за движение, всъщност става дума за 2 коренно различни неща, които естествено се знаят и са самоочевидни. Те могат да бъдат мислени, разбира се, като различни без никаква връзка помежду им, или като различни, но с някаква връзка между тях.
Едното е "нещо"-то което се движи, другото е неговата "координатна система" (или както аз я наричам реалността).
"Нещо"-то и "координатната система" на нещото НЕ са едно и също.
От тук следва, че споменатите по-горе при Хегел снемане - с моето разширение като изравняване, синхронизиране, нивелиране и противоречие - с моето разширение като различие, нееднаквост още фундаментално са двойствени. В смисъл, че дори приложението им към 1 единствено нещо, не може да бъде само към 1, а винаги е към 2. Когато от едната страна на израза стои 1 "нещо" и то, без значение към какво, е в отношение, то отношенията всъщност са 2 - "нещо"-то и неговата "координатна система" (реалност). Така че и противоречието (различие), и снемането (възможен процес на отношението в това различие) са един път към "нещо"-то, втори път към неговата "координатна система".

От тук следва революционният обрат (шегувам се, разбира се, да не си помисли някой насериозно) в диалектическата логика.
На една степен на абстракция най-простото отношение между 2 неща е отношение между 2 неща: "диа"лектика. Може наистина да са 2 различни неща, или едно и също нещо в негови различни моменти (второто е по-близко до диалектическата логика).
Това, както се вижда, е възможно на определена степен на абстракцията.
Но на друга степен на абстракция не е възможно да се построи толкова просто отношение само между 2 неща.
Най-простото отношение между 2 неща (не е отношение между 2 неща, защото това е невъзможно) е отношение между 4 неща: "квадри"лектика. Ето така: първо "нещо <-> нещо" и после "координатна система на нещо <-> координатна система на нещо".

Исках да подчертая - това е важно от философска гледна точка - че прозрението, че всяко нещо върви и със своята координатна система и така никога нямаме 1, а са 2 ("нещо" + неговата "координатна система") не е някакъв шедьовър на мисълта, а е фундаментално положение и би трябвало да може да бъде открито от всяка форма на живот, където и да се намира във Вселената - и най-тъпите същества в най-отдалечения и затънтен Космос ако се замислят, стига да мислят философски - не може да не го видят. Както и почти веднага стават видими интересните следствия нататък.

Накратко, по-късно по-дълго.
Това същото и аз го казах някъде по-напред. Тука спор няма.
(Между другото в последната серия от постове аз се опитвам да докажа твоята теза, че има абсолютно пространство, както и абсолютни мерки на пространството, както и разбира се да докажа, че няма. И да покажа, че двете, независимо, че се изключват взаимно, могат да бъдат мислени по непротиворечив начин, т.е. така, че да не може да се каже кое от тях е по-невярно от другото).

Обаче новото след последния ми пост е по-различно.
Можем в абстракцията да си представим точно същото положение (както ако има само 1 нещо в пустотата и не може да се построи никаква координатна система, спрямо която да отчетем дали то се движи или е в покой) и с повече от 1 нещо, с много неща.
Ако има много неща, всяко със своята си координатна система и нито една координатна система на нещо не съвпада с нито една друга координатна система на друго нещо - получава се пак същото. Не можем да отчетем движение.

Тръгвайки отначало ние сме длъжни - по пътя на абстрактно взетия, в абстракция еволюционизъм - да отчетем най-напред че не нещата се движат едно спрямо друго (това е второ, после), а най-напред техните координатни системи. Така че първо е относителността между отделните координатни системи на всяко отделно нещо - те са относителни. Това е чистият Хаос. "Там" не може да се каже кое нещо спрямо кое се движи, въобще не може да се построи обща координатна система "отдолу" като основа и следователно нищо не пречи едно дадено нещо да бъде много близо до друго нещо и едновременно с това да е на огромно "разстояние", почти безкрайно далеч. Изглежда парадоксално, но не е. Става парадокс когато двете се поставят в една и съща координатна система (реалност). Това е най-добрата представа за движение, каквото не може да бъде мислено. Много яко е.
Нататък идва Логоса (или в християнството Божия промисъл или при Хегел Абсолютната идея), които - крайно удивително - от хората, които по-нататък четат книги се разбират като напасване на неща, така сякаш е процес на построяване на отношения между неща. А не напасване на координатни системи - първо. ("Напасване" е общо казано, иначе като термин разбира се употребата му не е коректна.)

Абе май... не означава. Те актуално вече са съвпаднали и ние така ги виждаме, а потенциално има тепърва да съвпадат, предполага се още много. Но в абстракцията като върнем назад към хипотетичен ранен момент би трябвало, наистина много назад, да не съвпадат съвсем. То затова е абстракция, защото обективно такъв момент може изобщо да няма.

Иначе примери могат да се дадат много. Да вземем пешеходец и влак, които се движат по едни и същи релси в една и съща посока. На Земята за тях може да се построи обща координатна система с мащаб например 3 000 км., само че оста 'х' и оста 'у' няма да са прави като в евклидовата геометрия, а огънати в дъга тъй като ще следват извивката на земното кълбо. Без съмнение можем да премерим тяхното движение, отстрани с независимо отчитане на уреди, можем и да сравним математически.
Но тук интересния въпрос е следния. Ако измерваме движението на едното тяло, примерно на влака в тази земна КС и измерваме движението на другото тяло, примерно на човека от друга КС, която ще построим с отправна точка примерно на най-подходящата планета през една Слънчева система и ги сравним - какво става? Ще се получи математически парадокс. Най-малкото защото земната КС, тя е разположена на повърхността, не отчита въртенето на Земята. Едва ли някой който измерва скорости и разстояния при движението на човек и влак по едни и същи релси прибавя към това и скоростта на въртене на Земята. Ако не го правят, то е защото въртенето се отнася и за двата обекта и от това не излизат разлики. Но от далечната Слънчева система ще имаме най-малко 3 КС: тази в която се движи Слънцето, тази по която се движи Земята в орбитата си около Слънцето и тази в която Земята се върти около себе си. Тогава ходещият по релсите човек ще излезе, че развива някакви страхотни скорости. В случая имаме обаче не относителност на телата, а относителност на КС, което ни връща към началото.

- - -
Това исках да кажа с по-горния пост, затова го написах, като контра пункт.
По повод на Страстната седмица.

За да бъде пълнотата налице трябва да се види и обратната, сатанинската страна на нещата. Нашего брата българина - няма да се лъжем - е роб и си живее, вътре в себе си, като роб. Робското в случая е на плоскостта на отношението към движението. Може да отказваш да се движиш по много причини. Ние се отказваме от срам. А може и заради награда - тогава когато отказът от движение, недвижението се поощрява и награждава. Да виждаш движението, да гледаш в него и да си вътре в движението - има и... обратната страна.

(Така ги научи социализма, върза ги отвътре и ги умъртви отвътре. Както и после да се променя света навън, те са завързани вътре и не могат да се освободят от тези въжетата... просто трябва да бъдат търпеливи и да изчакат да си умрат. И евентуално ако може на Оня свят да си покажат раните и да ги изтъргуват. Далавера е. Само че кой търгува с рани? Моля - заповядайте, 1 гнойна рана, 3 гнойни рани. Търгува се с картини, с бижута, с неща които са скъпоценни. На Оня свят едва ли преценяват по оправдания, както се прави в българска детска градина, там децата така ги преценяват, кое как се оправдава. Същото е и после в началното училище. По-скоро по делата, това е по-вероятно: кога си се отдръпнал, какво не си направил и как си се скрил, кога си запекъл. Предполагам, поне специално за повечето български интелектуалци които седят и някъде и на заплата, би трябвало в ада да е отредено такова наказание: не огньове или казани, а да ходят постоянно с тоалетна хартия в ръка и да страдат от вечен запек. И да правят непрекъснато това, което тук не са правили - да напъват, да пружинират и напъват... яко. Сигурно вътрешното напрежение ще нараства, няма начин да не се натрупва и ще става непоносимо... Но - нищо няма да излиза., т.е. - никакво движение. А когато в ада утихват крясъците и на моменти настъпва скука, вероятно там дяволите ще се забавляват и за fun ще дават някакво слабително, нещастниците веднага ще хукват през глава и дяволите за спорт ще ги гонят с някакви големи тапи и запушалки.)

Това беше просто едно мое интересно наблюдение върху атеизма. Не винаги атеизма е плод на лично убеждение или предпочитание. Понякога - на равнището на движението - той си е чисто и при това много силно отрицание по Хегел. Да, наистина за някои грешни души е по-добре да няма Отвъден свят и движението наистина да спира тук, животът да свършва и да няма повече. В този случай доброто пожелание е Хегел да греши и отрицанието да свършва насредата, да не продължава и нататък да няма отрицание на отрицанието. Колкото и странно да звучи, в някои случаи атеизмът е просто... добро пожелание.
- - -