Вярна ли е теорията на Относителността (Page 7 of 9)

Въпросът е че отношението между обекта и неговата координатна система е от малко изследваните отношения и точно като отношение някак си потъва. Обикновено рефлексията рядко стига до там и по тази причина тук се наблюдава една от най-слабите абстракции.
Има много специална област между разума и разсъдъка, гранично пространство, там всичко е много сложно и опасно. Предметите на мисълта, които попадат в междината някак си се завихрят ускорително по посока и на двете и често стават доста... двойствени. "Там" някои разсъдъчни дефиниции могат да изглеждат разумни и да се приемат за такива, както и някои разумни дефиниции да се приемат за разсъдъчни. Разлика има.

Например по въпроса за обекта и неговата КС, разсъдъка лесно застава в позицията на разума и може да произведе тази разумна имитация, казвайки: извън обекта имаме 2 КС, едната е обективна (представя конкретните условия на средата), другата е идеално типична (чиста логика, която е безотносителна към специфична, конкретно взета среда и не отчита условия; пример са всички формули в математиката). И ясно, че ако така се разделят двете се снемат, аз предпочитам да го кажа напасват и изравняват - снема се противоречието между тях, а именно това, че са различни, а не едно и също. Накрая естествено получаваме логически или математически верен модел. Този модел е образно казано "сглобената" картина на двете.
В случая имитацията се състои в следното. Ако разсъдъка каже, не има обективни условия и към тях отвън прилагаме логическо знание с което ги изследваме, като инструмент - собствено ето това е и което прави разсъдъка. А обратно, има обективна картина, която е подредена със специфичните условия на средата и представлява конкретната среда, но има и друг модел на същото, който е теоретичен и въпреки това също е обективен.
Силно наподобява формулировка на разума, но не е, това е имитация.

Разсъдъчно се правят всички науки - формална логика, цялата научна логика е разсъдъчна. Разумно не може да се прави наука, а може само да се философства - диалектическа логика,това е царството на разума.

- - -
Формалната логика малко прилича на дете, което правилно си е подредило листата, моливите, пергела, седи дисциплинирано и си решава задачи задълбочено и прилежно. Как да не го гледаш със симпатия и по лицето ти да се разтяга блага усмивка от умиление! Това е докато не го закъса и стигне до парадокс. Тогава се появяват едни весели магьосници с чувство за хумор, които изобщо не се интересуват от това, което детето конкретно пише и смята и си говорят за разни други неща... духва вятър, става течение от прозореца, пердето се разлюлява, листата се разпиляват и обръщат по масата и отдолу се подава крайче с някакъв фрагмент от изречение на определена страница, или мастилницата пада и се разлива, закрива една част от текста, а нататък в неясното петно сякаш се провиждат други символи... И парадокса е решен.

Някак си така... в контекста на Страстната седмица и историята с Юда - най-примерният, най-дисциплинираният, любимия "ученик".
Кой си избира първото? Никой, нали, всеки иска да е второто.
В това има страшно дълбока религиозна мисъл, в областта на етическото.
От памтивека човекът е наблюдавал една от най-жестоките, но и сред шедьоврите по изящество, игри на сатанинството. Отличниците, дисциплинираните, образцовите, формалистите - тези като Юда. Когато една душа свръх нараства, така че от разтягане се разпъва повече от максималното и започва отвътре да образува вакуум, това я разкъсва, наранява тъканта, руши се там, отвътре. Като сфера, която до толкова се е разтегнала, че за да не се пръсне отвън се втвърдява с почти стъклена или металическа повърхност - това е повърхнината от свръх норми и свръх ограничения, свръх правила в крайния случай до почти безсубектен формализъм. Така дълбочината отвътре се променя, адът влиза там с огньове и пустота, стенания и безмълвие. Постепенно угасваш, спираш да долавяш битийния призив, призива на Битието, той не достига по-навътре, а само се отразява от повърхността. Там отвън в сенките има могъщи и ужасяващи създания, които играят своите вечни зловещи игри с отразените образи на отраженията на станалият безсмислен и празен звук битиен призив. Предполагам, че дори и самият Сатана в най-добрите си моменти, когато има приемлив вид също се включва там, но това са големи игри, по-големи от него.

Както и да е, Христос олицетворява принципа, който се разгръща отвътре и струи вътре от една жива и одухотворена душа. Юда олицетворява подчинението на принципа и неговото външно отражение. Ако приемем, че те са исторически личности, диалектиката тук е че при Юда подчинението на принципа ражда и неговото отрицание съответно, а при Христос отрицанието на това отрицание дава безсмъртие. Това е идеята на Тайната вечеря и прочутата целувка между Юда и Христос. Юда е постигнал своята цел - за 30 сребърника се е освободил от ученичество и е очаквал сам да продължи по пътя и той да стане водач. Но като е видял кръстното страдание и смъртта на Христос е имал само 2 пътя: или да се усмихне и да се обърне и да продължи по пътя си и вече той да проповядва, или да сподели и съпреживее станалото с Христос. Ако е второто, той със сигурност пред въжето е осъзнал истинския си избор: в света на отраженията за да ги преодолее и да намери верния път, въпреки че не притежава способност за това, или да остане вечен ученик и да последва Христос и в отвъдното - съпреживявайки и споделяйки краят му, това е единия начин, или да отвори душата си окончателно за бездната, да допусне ада и да угасне отвътре, превръщайки се в една външна обвивка на каноничност и порядъчност, която само ще отразява Битието по начин такъв, че да го обезсмисля и превръща в празно и недействително отражение. И ако се е обесил, аз не мисля, че угризенията и разкаянието са били по-силни, не, водещото е било друго, да последва Христос по същия начин в отвъдното, само че с друг индивидуален избор.
Това е една от най-големите загадки на християнството - дали е успял, той винаги правилният, който накрая е нарушил всички правила, дали е успял да спаси душата си?
Това беше пример. Цялата формална логика казва - не, Юда гори в ада, има железни причини и следствия, това е разсъдък. Но има и разум, една по-сложна диалектика ми подсказва, че накрая може наистина да е изгубил всичките си принципи и правила, но има и нещо, с което е спасил душата си.

Разбира се, българските интелектуалци са далеч от подобни размисли върху тълкуването на метафоричните съдържания на един от най-загадъчните и заплетени сюжети в човешката история, който не случайно се е съхранил в преданията и писменото слово на най-видно място в историята. Наше го брата българския интелектуалец не гледа в това, той блести с други добродетели в които е бил дресиран - да бъде скромен и покорен, смирен и да не надскача дръзко и с нагла претенция много-много собствената си сянка, затова и така някак си тихичко и по-прибрано едва ли вижда в цялата история друго, освен една ценностно натоварена измислица в стратегията на самите християни по-нататък за печеленето на сребърници в големи размери, хиляди пъти по хиляди. Е, нашият голтак вече е модерен и прагматичен човек, съвременен, той иска само неговите си 30 сребърника и да елиминира конкуренцията - нали няма убити и пострадали, той иска само своето си от ничието, толкова много ли иска? Това е представата за послушание и прилежност, добродетел. Нека си седим в една малка къщичка с пушещо коминче с 30 сребърника в ръка и дисциплинирано да си четем книги, над книгите. А те идеалистите нека да си ходят по пътя на идеите и да падат изтощени от глад и жажда и да умират направо на пътя. На нас сребърниците ни се дават точно за обратното - да не се движим, да не ходим никъде, да стоим на закрито и да се крием.
- - -

Всички тези неща си ги измислям - наблюдавайки колко различно нещо са отношенията между обектите и отношенията между координатните системи на обектите...

Разликата е много голяма, но е трудно да се обясни.
Най-краткото е това: разсъдъкът мисли в неподвижни определения, той може само да ги редува и мисли движението в неподвижни логически форми - буквално. Разумът е точно обратното, той не може да мисли в неподвижни определения и дори когато мисли пълната липса на движение, пак го прави в подвижни логически форми.
Ясно е че има някаква незрима хармония между тях - само с едното или само с другото не става.
Ако изгубим здравия си разсъдък няма да можем дори да отидем до магазина и да си купим бира. Но ако изгубим разума няма да можем да видим общата картина и крайния резултат, онзи резултат, който не произтича пряко от самата техника с която купуваме бирата.
В този смисъл разумът може да свързва неща между които всъщност няма връзка, или поне не пряка и не причинно-следствена връзка.

Разликата е като между абсолютно и относително.

Разберете горното и ... всъщност това е невъзможно май. Да се разбере. От до тук представените изложения подозирам необходимостта от много свободно време и търпение на учител ... преподаващ в основно училище.

... дано не се сетите нещо за Съзнанието, че слабото ми сърце няма да издържи вече...

Може би най-точното образно сравнение - не буквално, а като сравнение - което някога съм срещал. Да, защото човешките спомени са неподвижни - като разсъдък, но са и подвижни - като разум. Те остават едни и същи (защото иначе се превръщат в нещо друго), но се и изменят (защото винаги са в някакъв контекст - някаква КС). Зависи от настроението, от нагласите, от нещата непосредствено около нас, от куп неща.

Докато например Питагоровата теорема като логическа форма е неподвижна (това е математическо отношение, което се прилага за всички триъгълници и не се променя, то е приложимо навсякъде, без само да се изменя в резултат от употребите му). Независимо как се предава и на какво се изписва. Може разбира се да се доразвие, или да се изведе нещо друго следващо, но самата форма (а именно отношението вътре в триъгълника), в собствените си граници е безотносителна форма към всички конкретни външни триъгълници и това как изглеждат и от какво са направени не й влияят. Затова е неподвижна логическа форма, т.е. неподвижно отношение.

Със спомените не е така. Затова човека е развил разум, защото като погледнем навътре в себе си, в спомените, има неща които хем са такива, хем не са такива. Но това не означава (както е при разсъдъка) че трябва да изключим едното и само другото е вярно. Защото самите спомени може да са неподвижни - като нещо, което вече се е случило, но формата на спомените е подвижна. И големият въпрос е: защо? Или по-точно: как? Обекта ли е подвижен (самият спомен), или неговите координатни системи, които съзнанието генерира във вътрешните си структури се движат в определена логика? И да идва от тук разликата? Някак си така, хем да е вярно, че спомена е неподвижен, като нещо вече случило се което повече не се променя, хем да е вярно, че спомена е подвижен и въпреки че той няма как повече да се движи, въпреки това - да се движи?!

Абе, чудя се, някой чатна ли фундаменталната дълбочина на тази мисъл? Това е една от най-важните мисли изобщо в цялата човешка история - шегувам се, разбира се, това е майтап, ама много се кефя, защото сам си го измислих.

Ето ето част от съдържанието, което е в мисълта - отговор на следните въпроси с еднозначно "да":
1/ Възможно ли е да отчитаме неща без взаимодействие? Например без сетива и без уреди с които "нещо"-то взаимодейства и ние отчитаме това взаимодействие.
2/ Възможно ли е 2 или повече неща, които съществуват в различно време и периодите на тяхното съществуване времево не съвпадат - да взаимодействат?
3/ Възможно ли е 2 или повече неща между които първо няма причинно-следствена връзка и второ няма отношение въпреки това да взаимодействат?

Ако отговора на тези въпроси наистина е "да", виждаме второто нещо, което липсва в Теория на относителността.

Първото е че тя не е последователно еволюционистка, т.е. еволюционизма не е тотален принцип, който може да тотализира всичките й съдържания, колкото и на места ако трябва да приемем, че присъства трудно откриваемо или дори дискретно. Това е малко механицистично виждане, в пропорции. Основанието е: как може да се мислят големите мащаби на Вселената, без да се отчита вътрешното изменение, развитието на Вселената. Или още: как картината може да е пълна, ако се вземе само движението като преместване и се отдели от движението като развитие, изменение?
Второто е ако в големите пространства има огъване на пространството-времето (спомних си тази по-стара хубава дума 'хронотоп', съчетание от хронос и топос), много строго (чисто!) философски, тъй като това са основни категории не би ли трябвало тяхното изкривяване да доведе и до изкривяване някъде и в самото логическо? Например и логическото да се огъва, например в някои причинно-следствените отношения? Отговор на тези въпроси е даден в досегашните ми разсъждения върху обектите и координатните им системи.

А - ето, видя ли? Значи имаше смисъл от обектите и координатните системи.
От това следва - "да". Но ти казваш - "не", или ако все пак е "да", то е с толкова много условности, че пак си е по-скоро "не".
Аз обаче съм убеден и отдавна така мисля например човешкия свят. От години когато анализирам човек изобщо не ми е необходимо да се вглеждам в него като обект, всъщност даже не се и интересувам от самия човек, освен ако естетически нещо не ме привлича. Отдавна не виждам обекти, въпреки че мога, виждам координатните системи на съществуването на обектите.
Аз мога да разбирам обекти повече от средното равнище, защото доста съм се занимавал с някои изкуства. Имам и бая голям социален опит. Като държа в ръка парче дърво, камък или желязо и го въртя и разглеждам, виждам и мога да преценя доста неща, повече от хората, които никога не са въртяли длето или не знаят как се сглобява железарски калъп. Затова и ме впечатляват само красивите, стойностни обекти, тях си заслужава да ги схващаш в конкретност, останалите за да не се обезсмислят от своята калпавост е по-добре да бъдат мислени в координатни системи, в различните модели логики на координатните им системи.

Разбира се ако това същото не се потвърди за природата и излезе, че тази логика е грешна, или не може да произведе точните следствия, към които сам я напасвам и с малко помощ и сила отстрани - не е проблем. Това да се провалиш и да не успееш не е толкова страшно, аз съм добре трениран от българските образователни и научни институции да получавам двойки - същите, които може би всяка година произвеждат по един световен бестселър и по един Нобелов лауреат. Така че не ми прави впечатление, аз съм свикнал, което е една много ценна и добра тренировка. Ако човек иска да постигне нещо повече от Вазовите азбукарчета, които в училище се надпреварват да отговарят правилно, а по-нататък като студенти се стремят да блеснат със знания и ерудиция... трябва да се тренира в това да греши. Да се научиш да грешиш си е изкуство и изобщо не е толкова просто.
Тук скептиците биха казали - това е идеята на скептицизма - ние не трябва да се притесняваме чак толкова от крайния резултат (дали е верен или не), много по-важно е да умеем да се съмняваме в истинността на предпоставките, които водят до този резултат, още повече се съмняваме в логиката на тези предпоставки. Ето тук е скептическата ценност. Аз и затова не се шашкам, че в изводите си може да греша, по-важно е да се разгледа логиката, която води до тях.