Topic: Координация в политическото пространство на гражданското общество
Координация в политическото пространство на гражданското общество
I. Предисловие. Надслoвът на учебника на Patrick Hurley "A Concise Introduction to Logic", англ.: <It is wrong always, everywhere, and for anyone, to believe anything upon insufficient evidence.> (W. K. Clifford.) Позитивисткото становище, че <би било сбъркано, ако без доказателства се вярва> (чийто произход, извън Велико-схизматичния повод, е от смисъла на внушената от бащата на латинската патристика Тертулиан доктрина filioque, <и от Сина>, т. е. че не може да се съотнасяш, без преди това да си артикулирал, назовал, познал, ословесил и... ценностно съ-вестил се, и същностно социализирал се). И незабавно обръщам внимание, че в информационната логика на глобализма Тертулиан (къде знайно, къде незнайно) бива схванат в епистемологична едностранчивост. И ето че питам: кoe в смисъла на този надслов e sufficient evidence, щото нещо е реално; и че в т. ч. и че тази или онази практика е реалност? Та belief е преди всичко to believe реалност. Ала как може реално да се вярва без догма, сиреч во истине да се вярва? Начините са противоположно два: или в конвенция (досто-верност), или в пред-разсъдък (у-вереност). Но тук във фундаментална важност изстъпва въпросът за ценността: кое въобще при човека е несъмнено ценно за живота (сиреч извън картезианското съмнение) - кое, конвенционалното или пред-разсъдъчното (доколкото ценността едновременно стои вътре и извън човека)? Отговор от същия този Тертулиан: <Crucifixus est Dei Filius, non pudet, quia pudendum est (естетика - б. м.); et mortuus est Dei Filius, prorsus credibile est, quia ineptum est (етика - б. м.); et sepultus resurrexit, certum est, quia impossibile (верска логика - б. м.).> (Tertullian, <De Carne Christi>, V, 4, лат.) Наложилата се чрез Тома от Аквино крилата фраза <вярвам, защото е абсурдно, ала ако беше достоверно, то щях да зная>. (Срв. и с киркегорианските стадии.) Светското звучене на този отговор гласи: <... aut frugi hominem esse oportere... aut Caesarem.> (Suetonius, <Vitae Caesarum>, <Caius Caligula>, 37, лат.) Стилизираното "aut Caesar, aut nihil", приписваният на Чезаре Борджия девиз <всичко или нищо>. Самото (пре-) артикулиране като перспективистки повик на велемощно съотнасяне.
II. Уточнение: под <гражданско общество> разбирам стеклата се историографски и разпространила се географски една глобалистична еманация на античната атинска демокрация (по нихилистичната - и повече или по-малко артикулирана - идея <социум>).
III. Елементи: държава, труд, капитал.
1. Крайно леви (т. нар. комунистически) партии. Партиите на (идеята за) трудовия капитал - ултрасоциалистическа политика: за срастване на държавата с труда, при апроприиран капитал.
2. Леви партии. Партиите на наемния труд, по отношение на корпоративния капитал - социалистическа политика.
3. Центристки партии. Партиите на предприемаческия бизнес - либерална политика: за срастване на труда и капитала.
4. Десни партии. Партиите на корпоративния капитал, по отношение на наeмния труд - консервативна политика.
5. Крайно десни (т. нар. фашистки) партии. Партиите на (идеята за) капиталния труд - ултраконсервативна политика: за срастване на държавата с капитала, при апроприиран труд.
IV. Битова сегрегация на оргиастичното: очертаната по-горе координация е на икономическо основание, по принципа на протестантската етика.
V. Естетическото като настройка за фикционна надстройка: че гражданският идеал по същество се оказва визията по съвпадане държава-труд-капитал.
VI. Естетически оправдаем живот (естетическото като реактивна база): та политическата естетика (по името на оргиастичното) е философската конформистка реакция срещу гражданското общество (и неговите прогресистки възгледи) и гражданския идеал; аз съм политестет.
VII. Алтернативата: естетическото като начин на живот (бохемата).
VIII. Висшата гражданска демагогия: комунистическата идеология кокетничи собственически с гражданския идеал: доколкото ултрасоциалистическото минава за par excellence социално.
IX. Послеслов. Дейвид Хюм, бидейки завършен скептик, разобличава онтичния топос на познанието до тресавище, чиято твърд има хипотетичен, относителен и дори вероятностен и подвеждащ, сиреч привиден характер; и ето как се дискредитира абсолютът до демонстративно за ума доказателство, т. нар. (вече в смисъла на Шопенхауер, през Кант, от догматичната традиция) достатъчно основание за истина. Но (заедно с Ницше) питам: кое при това положение може да се нарича реалност, сиреч що за реалност, що за битие е несигурната, но на-същна и първична реалност на beliefs, доколкото въобще последните (т. е. именно beliefs) все-таки се съотнасят и предпоставят възможността за (инструментално постижима) истина (конструиране сал посред блато)? Позитивизмът ето кое подценява: че въдворената отсам разградената догматика логичност се превръща в инструмент за полза - но полза на какво? Ами не би могло в последна сметка да е на друго, освен на пара-логична (т. е. Божия) или под-логична (т. е. природна) воля. Т. нар. философски прагматизъм профанизира ирационалния волунтаризъм. Ала пък плиткоумници от рода на Ръсел се упокояват с мантрата <добруване на човечеството>. Без да съзнават, че най-жалката картинка в собствено философски план е тъкмо контрастът между находчива, гъвкава и безупречна логичност от една страна и наивна етика от друга. Та нима у Киркегор отсъства Ръселовото майсторство на парадокса! И нима умът на Ръсел е оросен дори с капка от Киркегоровата глъб! Пълнокръвните философи няма как да не бъдат велики естети. Обратното обаче не е валидно: най-светлият пример е Кант.
Бел. cccxxvi от моя очерк <Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)>.