Драматургът Вагнер (Page 2 of 3)

Виж сега, иронията е много сложно нещо.
Аз, понеже разбирам от психология... мога да кажа къде е най-дълбокия й източник. Архетипа на трикаджията - човек който прави трикове (по Юнг), но в съчетание и то е много сложно съчетание с олигофрения. Някак си е сложно, но са двете заедно.
Като форма иронията е игра с контексти. Това да вземеш един елемент от един контекст, да успееш да го извадиш от там и да го сложиш в почти обратния контекст, запазвайки почти пълната му комплексност.
Дълбоко погрешно е мнението, че с това се изразява отношение. Не се изразява. А субективността за кратко се затваря напълно в самата себе си и реставрира самата себе си. Т.е. ирониите са реставрации, капсулирани моменти на самореставрации. 
Например ирония е да се изпикаеш в съд за светена вода в църква. Ето, взимаш нещо от един контекст, който всички познаваме, да не го описвам, и го внасяш като отделен елемент в почти обратен комплексен контекст - този на черковната служба. По този начин привидно отвън изглежда сякаш изразяваш отношение и така се трансформира естетически чрез интерпретацията. И страничният наблюдател казва така: да, ето това е твоето мнение за поповете, вярващите, ритуала и институцията. Но това не е самия акт на ирония (психологически), а превърнатата му в интерпретация форма (естетически).
Аз съм винаги ироничен, защото - като си рефлектирам моето детство - не би трябвало изобщо да философствам. Идвам от прости и неграмотни родове на истински, автентични селяни (а не селяни - менте, т.е. последващо интелектуализиран лумпен-пролетариат). Хора с честни сърца и прям дух, много почтени, добри хора. А аз седя и философствам - е, няма как всяка втора дума да не ми е ирония. Аз трябва да карам трактор и с уменията по изкуствата, които имам да съм направил с двете си ръце такава къща на хълма над селото, дето и по филмите няма. И да гледам от каменната кула с еротично чувство огромния задник на жена ми как с мощни бутове гази в рохката пръст на градинката и върти мотиката. С тънък премрежен поглед по посока полуотворената врата на плевника с прясно окосено от мен лично сено. Това трябваше да правя. А вместо това аз седя и философствам и пиша на лаптоп, даже се закачам с интелектуална дама като Дестини. Пълен абсурд! Да си умреш от смях. Ако нося достатъчно силно истината в себе си няма как да не го виждам и да не стана от това пълен олигофрен, който добре е прикрил олигофренията си зад представителните си дрехи, но все пак си позволява от време на време за шик от горното джобче до ревера да се подава малко ирония. Стилно.

Това, което по-горе си написал, е опит да представиш иронията за онова, което наричам искрена поза, но си постигнал едно злобливо шикалкавене.

Субектът не може да бъде виртуален, нещо между фитхеанския и шопенхауерианския: хем недогматичен, хем интелектуален.

Субектът е множествено съществуване в множество контексти. "Преминаването" в следващ контекст става чрез адаптация и социализация - превиваш гръб и се адаптираш забравяйки, скъсвайки с предишния си контекст, така си налагаш самозабрана. Такива са например актовете на инициация (сватби, кръщенета, хабилитация...), там по време на акта чрез въздействието на общността ти сам прекъсваш връзката си с предишния свой контекст. Например ожененият за да заживее в този си нов контекст прекъсва връзката с миналия си контекст на ерген. Всичко това става вътре, то е психологическо. Къде тук е иронията? Няма. Например ставаш ироничен към жена си, но без да нарушаваш статута й на твоя жена, когато успееш да реставрираш себе си като ерген. В противен случай не ставаш ироничен, а й забиваш един шамар направо и ако се почувстваш по-добре - още един. Например. Това е разликата, във втория случай има пряко отношение, в първия случай не точно.

Затова по отношение на обекта е вярно - обекта на ирония трудно може да прецени, дали насреща си има хитрец или глупак и иронията наистина изглежда куха игра на въображението по отношение на обекта, гледано от обекта. Защото тя не е толкова предназначена за него, а е много повече самореставрация на субекта като трик, номер, но с елемент на олигофрения (или по-благозвучно: кретенизъм).

Щом не ти харесва сватба, кръщене, хабилитация - смени го с "откривам си в Интернет блог". Същата работа.
Има 2 различни пласта:
пряко отношение - триеш или добавяш, харесваш или не харесваш,
самореставрация - реставрираш себе си в по-ранен контекст, когато още нямаш блог. Ако реставрацията е истинска, няма как да е без ирония. Въпросът обаче с определянето на характера, каква е иронията зависи от тези двете: какъв трик правиш и до каква кретения си готов да стигнеш.

Не става въпрсо за истина, а за памет - няма спомен преди субекта.