Topic: В демокрацията: политически партии и политическа власт
1. Пряката демокрация е възможна или в малобройните общества (античните полиси, викингските поселения, швейцарските кантони), или при институционализирани информационни технологии (електронно гласуване). Ала въпреки всичко без партии (политически партии) не може в днешната демокрация - и не толкова заради традицията или заради необходимостта от представителство, а най-вече поради неминуемост от идейно-политически обществени носители: и ето я голямата роля на партиите! (Та изначално демокрацията е идея - разположена в социал-плуралистична конкретика.)
2. Парламентарната демокрация - присами своя корен - се дели на два взаимодействащи си субекта: гражданско общество и политическа власт (чиято основа е парламентът). Партиите са посредническото звено, <интерфейсът>. Въпросът е, че тази двуделност иде да бъде все-таки достатъчно основателна, категориална, сиреч с ясна граница: за да не се затъне в демагогия.
3. В демокрацията партиите следва да принадлежат изцяло на гражданското общество - а то (посредством тях) да граничи с политическата власт изборно.
4. Демократичната властова рефлексия - на политическата власт спрямо гражданското общество - е принципна, общоформална. Което в средоточие означава, че - бидейки в качеството си на депутат човек на дълга - депутатът дори и частично не бива да бъде с партиен статут.
5. Демокрацията е тъй или иначе израз на задкулисие и не може собствено да се меси в него, но не трябва ни най-малко да позволява каквито и да било противопринципни (т. е. снемащи самата нея) негови официозни домогвания (щото например по закон да бъдат финансирани от държавния бюджет партиите) - съблюдавайки наред с това законността.
6. Депутат: партийното му съдържание приканва към невъзвратна лоялност (шовинизъм), но длъжностната му форма изисква принципност, т. нар. гражданска доблест - а принципността отнапред е лоялност към себе си (конституционен морал, божието - богу, кесаревото - кесарю, демократският кесар е народът). Политиката в своята цялост обаче не поддава на принципиална етическа оценка: политическата постъпка е достойна не доколкото е принципна, а доколкото е невъзвратно лоялна, невъзвратно доблестна (както Микелото Корела относно Чезаре Борджия, или както Никола Шовен относно Бонапарт, и виж и Киркегоровото тълкувание към притчата за Авраам); ала нелоялният (па макар и заради принципи) политик не би могъл да бъде оправдан философски иначе, освен чисто естетически (Макиавели, и най-подир Ницше - относно безпринципния Чезаре Борджия, или относно блесналия по принципен повод Леонид). И за какво друго в сетната философия, ако не за отсъствие на собствена звезда, свидетелства гражданската доблест, лоялността към себе си (вглеждането във Витлеемската звезда) - също както и при мошеника? Да, гражданската доблест - най-рафинираната ресентиментално корист (Павловото, Фил. 2:3, <от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си>)! (Виж и легендарната постъпка на Арнолд фон Винкелрийд и аргумента на Шопенхауер, <Основите на морала>, 139: <спонтанно сграбчва в ръце и събира към гърдите си сноп вражески копия>; а също и Ницшевото опровержение, <Човешко...>, 138: <в действителност, всичко, за което в последна сметка го е грижа, е да освободи своята съчувствена емоция; и ето че за да отреагира напрежението, той сграбчва вражеските копия и ги смирява в сърцето си>; а после и, <Тъй рече Заратустра>, кн. II, <За състрадателните>: <на самия себе си ще принеса в жертва своята любов и своя ближен, както и самия себе си>, свръхчовекът.) Думата ми е, щото на депутата да се гледа от позиция на професионалната етика: професия <човек на дълга> (нежели просто човек с длъжност).