Философията, философите, филосостването (Page 2 of 2)

Защо критичното мислене е положително мислене?
Защо самокритичното мислене е положително мислене? Често чувам да казват – „Стига сте говорили за лошо, стига сте отричали, стига сте говорили какво няма” или съответно – „Говорете какво има, какво е доброто, какво трябва да утвърждаваме”. Ако всичко се свеждаше до приказки и диалог в обществото , тогава формалната промяна щеше да бъде достатъчна. Когато обаче живеем бедно и лошо, по наша собствена оценка, тогава се нуждаем от добри резултати на дело, и то на мащаба на цялото общество, за да можем да усетим и да признаем, че промените наистина са реалност. За тази цел се нуждаем от знания и умения какво и как да правим, за да постигаме тези резултати. А знанията и уменията постигаме чрез образованието или чрез търсенето и откриването на истината. Всъщност образованието за вече съществуващите знания и умения е форма на търсенето и откриването на истината, защото когато не знае, за човек няма значение дали истината вече съществува или не. Той просто използва прекия път към нея, който е постигнат и развит от тези, които са открили и развили познанието в съответната посока. От времето на модерните философия и наука истината е нещо, което се търси и установява чрез съмнението и проверката, които съставляват същността на критичното мислене. Така че ако искаме да постигаме добри резултати и успехи ние се нуждаем от критичното мислене и истината и познанието, които то води със себе си. От тази гледна точка макар и да изглежда формално отрицателно, критичното мислене е всъщност положително мислене, защото на негова основа се гради познанието, което е необходимо за постигането на доброто. А няма как да не говорим за лошото, защото то е началото на промените по пътя ни към доброто. За да можем да го осмислим и разберем обаче, така че да го свържем със себе си, тоест да се научим на самокритичност и да виждаме проблемите като функция от нашите грешки, недостатъци, пропуски, за да можем след това по-лесно да ги решаваме, ние се нуждаем да се научим да носим отговорност за лошото. Разбира се за това би трябвало да се научим пък, че живота ни зависи от нас, тоест да се научим на много повече свобода и свободна воля. Проблемът у нас обаче както казва Гьоте е, че „Човек по-лесно признава грешките на дело, отколкото грешките си в мисленето”, което, като отричаме грешките, недостатъците и проблемите си вместо да носим отговорност за тях, ни поставя в положението на хора, които има голяма вероятност да мислят грешно и да не го съзнават. Вярата ни в обратното, тоест че няма нищо грешно с мисленето ни, ни кара да се чувстваме поне за момент добре. Но тази вяра всъщност е самоизмамата, от която не можем да се освобождаваме, защото все още не сме развили самокритичността като знания и умения, а в такъв случай само тя е способна да ни помогне. Така че на първо време сме обречени да страдаме от самите себе си и да не го съзнаваме или поне засега изглежда, че няма признаци да се съмняваме, че това все пак може и да е възможно.

Като се удивиш на собственото си незнание, защото става дума да се удивиш на него, а не на каквото и да е("Знам, че почти нищо не знам" - удивлението на Сократ). А след това развиеш желанието да вникваш и си обясняваш света или казано по друг начин, да развиеш собствената воля да се образоваш.

Защо философията няма смисъл и стойност в България?
Защото явно не сме се научили да й придаваме смисъл и стойност, а и по всичко личи, че няма философи, които да се опитват да го правят. По-голямата част от тях всъщност са все още посветени да защитават наследството на философията-идеология, която провали обществото вместо да защитават и работят за доброто на България. И тъй като смяната на обществената система е свързана с коренната промяна на философията на мислене и поведение, възниква нуждата от хора и мислене, които да помагат на страната да правят прехода към европейската философска традиция. В общественото пространство не се виждат обаче нито философите, нито мисленето, които да се стремят да обясняват защо любовта към мъдростта е пряко свързана със знанията и уменията да се допринася за общото добро. Да се прави връзката между ценностите на древногръцката философия като приятелството, патриотизма и самокритичното мислене, които са сложили основата на европейската политическа и обществена култура, през Модерната философия и нейното „Мисля, значи съществувам”, която е предизвикала цялостното подлагане на съмнение, проверка и преценка на научното и общественото познание и се стигне до съвременното общество на свободата и демокрацията. Като в случая ни е нужна равносметката, че ние почти не сме участвали в тази традиция и че последните десетилетия са се постарали по-скоро да я прегазят и унищожат, което прави промените и прехода днес толкова трудни и невъобразими. Може да се каже дори, че последните 65 години са създали традиция на вярата в манипулирането и насилването на обществото, което също пречи да се прави прехода към свободата, свободомислието и толерантността към критичното мислене, като важни и необходими ценности. Освен това философията и философите не могат още да се освобождават от старата си роля да служат за занаятчийска работилница на политическата, идеологическата и партийната демагогия. Пречка за философията да добива смисъл и стойност също е ширещото се политическо невежество, което не само не се опитва да се учи от европейката философска традиция, но и бърза да я обявява за празнодумство и губене на време. Така че, когато хората, които имат пряка връзка с философията, тоест с мисленето, измислянето, етиката, политиката, общото добро, не се вълнуват и интересуват от нея и не само не се възползват от нея, а по-скоро я отричат и отхвърлят като средство за образование за промените, тогава е ясно, че философията няма смисъл и стойност.
Според мен по нищо не личи, че принадлежим към европейската философска традиция и надали ще се приближим повече до нея само като преписваме 80000-те страници от нормативни актове, които се изискват за правното ни хармонизиране, защото тези страници са плод на 2500 години обществена, политическа и философска традиция, която не се догонва нито с преписване, нито само с фалшива воля за промяна, за която единствено ни стигат силите. Всъщност по-голяма полза за обществото би имало ако философите развият разбирането защо удивлението е началото на философията, както в Древна Гърция, така и в съвременна България, за да ни помогне да разберем собственото си незнание, с надеждата да развием след това самокритичност и воля за самопознание, които да ни убеждават, че това е важно, полезно, необходимо, за да си обясняваме грешките, недостатъците, проблемите  и да се справяме с тях в името на прехода и промените.

Защо не е възможен успешен преход от тирания към свобода и демокрация без философски дискурс?
Защото без философски дискурс няма съзнание нито за тирания, нито за свобода и демокрация, а оттам няма как да раждаме разбирания, идеи, решения за преход между тях.  И макар формалния преход от старата към новата социална система да се смята вече завършен се вижда, че и до ден днешен няма убедителен обществен дискурс, който да дава ясно и смислено разбиране на хората към какво и как правим промени и преход, което още повече усилва недоверието и съмнението в обществените отношения и пречи да се печели доверието и подкрепата им и да ги мотивира да участват активно в социалния живот. А това няма как да не се отразява и на политическия елит ,който се лута в хаотични и противоречиви мисли и поведение на обществената сцена. И тъй като смяната на обществени системи според мен е пряко свързана със смяната на философията, съобразно която те се организират и управляват, има нужда от философски дискурс, който да помага да определяме какво е лошото, което сме наследили от старата система, за да можем да добиваме съзнание за него и съответно да поемаме отговорност за неговата промяна към доброто, което също е функция на този дискурс.  И точно тук проличава наличието на упорит дух на отричане на лошото или поне на каквато и да е отговорност за него. Това е важно за хората, които носят голямата отговорност за обществения живот, защото отричането на отговорността за лошото блокира възможността за започването на промените по същност и съдържание. Това състояние показва почти несъществуващите социална критика и самокритичност, които са принципно важни за промените , а стават още по-важни в нашия случай, защото коренната промяна в мисленето, от която се нуждаем при липса на самокритичност, е най-трудната промяна, както при индивида, така и за обществото.  Всъщност липсата на самокритичност е в основата на състоянието на отричането на наследството от грешно мислене и лоши навици, а без нея промяната става невъзможна, тъй като ние не можем да проявим воля за промяна за нещо, за което отказваме да носим отговорност по предпоставка. При това положение ние не само не се отказваме от старото грешно мислене, но и продължаваме да го използваме и доразвиваме в настоящия си живот. Например то кара хората да се обръщат към миналото и там да търсят доброто, до степен да се фантазират за "доброто старо време", което само по себе си е абсурдно, защото миналото ни е оставило лошото състояние днес, което ние трябва да измисляме с какво и как да променяме в добро оттук нататък. И ако няма философски анализ за това какво е грешно в общественото мислене, тогава няма откъде да се роди съзнание и за останалите неща, които получаваме в наследство – незнание, неумение, неетичност, безотговорност, нерядко невежество и глупост, от гледна точка на новите условия на свободата и демокрацията. От една страна, удивлението, че не знаем, може да се каже, че е духа на философията, защото то ни кара да подлагаме съществуващото познание на съмнение и проверки, като така е отваряла пътя за раждането на новите идеи и обяснения, но от друга страна, е единственото, което ни остава, когато се замислим, че промени от комунизъм към свобода  и демокрация не са били правени досега в историята, което означава, че няма знания и опит, от които да можем да се възползваме и на нас се пада отговорността тепърва да измисляме идеите, обясненията, начините, средствата, чрез които това да се осъществява на дело. Явно е, че при смяната на социалните системи по естествен път се налага и смяна на етичната система, от тази на насилието на тиранията към тази на свободомислието и взаимното зачитане на интересите  на етиката на свободата и демокрацията. Нужна е също така промяна на професионалната етика по простата причина, че смяната на начина на собственост също води до коренна промяна в начина на мислене, общуване, отношения, работа. Конфликтът между личните и обществените интереси е в основата на разпада на чувството за общност и това налага необходимостта от дискурс, който да изпълва с нови смисъл, съдържание и форма социалните връзки и отношения и да създава духовна основа на съвместния ни живот, като развива общата ни воля за образование в името на промените. Защото даже да сме приравнили нашите закони, норми, стандарти формално към европейските, когато сме ги съобразили със законите, нормите, стандартите на ЕС се вижда, че ние се чувстваме чужди на техния общностен дух. И за да можем да създадем динамика за догонване и приобщаване към тази традиция ние се нуждаем от диалог и отношения, които не само да ни обединяват, но и да ни мотивират да работим заедно за постигане на материалните и духовните стандарти на живот, които желаем. Общите дух и воля за това в момента не съществуват и тепърва ни предстои да ги създаваме. Философският дискурс е неразделна част от тези процеси на политическите промени в обществото, защото създава както въображението, разбиранията и творческите сили за тях, така и е основа за волята, устрема и резултатите, които помагат да се осъществят промените и успехите на практика.

Защо е абсурдна самоцелната воля за власт на улицата?

Защото случващото се на улицата може и да е израз и да символизира разрива и разпада на общуването и отношенията в обществото между народа и елита, но не е носител на изхода и на решенията за проблемите, а точно обратното, заплашва да направи проблемите още по-лоши, отколкото те са били в началото. Всъщност не може да се каже, че проблемите са били даже изказани, обсъдени, обяснявани, така че това да помага за тяхното по-добро осмисляне и разбиране, което пък да отваря пътя към решенията и промяната. Недоволството и протестите на хората може да изразяват ясен вик на гняв от несправедливостта срещу лъсналото задкулисно манипулиране на политическото пространство, но това по никакъв начин не би могло автоматично да се превърне в общи воля и енергия за промяна в България, най-малкото, защото никаква политическа сила или организация не представлява гражданите и те самите държат да се самоопределят като спонтанно множество от индивиди. Като такива те  биха могли да бъдат израз на недоволството и даже коректив на арогантността на властта, но няма как да се явят като алтернатива на тази власт, защото по всичко личи, че за тази цел гражданите би трябвало да разполагат с начините и средствата да извоюват обратно от политиците и олигарсите държавата, за да служи на техните интереси. Това няма как да стане обаче, ако силите, енергията, знанията, уменията им стигат само да отричат властта и системата, но да не могат да извървят пътя за нейната коренна промяна. Така че ако улицата продължи да упорства, за да изпита самоцелно властта си докрай, като свали управляващите от власт, но няма нищо с каквото да променя съществуващата система, тогава тя обрича оставането на държавата в ръцете на вече съществуващите центрове на властта в политическата система и задкулисието. Упорството на улицата има и една друга абсурдна страна, която се състои в това да се стреми да предаде на цялото общество самоизмамата си, че тя всъщност е носител на волята и енергията на народа, което тя не е и това доста добре се видя по време на предсрочните избори, които бяха проведени преди по-малко от 2 месеца. Защото при тези избори улицата беше успяла да се организира и да се представи на тях с политически партии, които да я олицетворяват и да служат като носител на промяната, но те не бяха припознати и подкрепени от народа на България до степен, че получиха равносилен почти на нулев резултат. В настоящия момент състава на протестите е може би малко по-различен, защото участниците самоуверено се наричат интелигентни, усмихнати, успели, млади граждани, но успоредно с това от изборите за кмет на Варна се вижда, че и този път недоволството и отричането на системата и партиите с нищо не може да доведе промяната, така че начело на листите за балотажа отново ще са представители на същата тази система, която все някак се опитват да отрекат, но тя си остава все така непоклатима. А това само потвърждава разбирането, че е едно да се отрича системата, а съвсем друго тя да бъде променена из основи. И всъщност това, което хората на улицата не си дават сметка е, че няма изход в самото отричане на системата и той по-скоро се намира в разбирането, че ако тя не представлява интересите на гражданите, последните би трябвало да могат да се организират, за да си я върнат. Или с новото самосъзнание, което придобиваме, че управлението на държавата зависи и от нас, би трябвало да стигаме до разбирането, че не само е нужно да си отвоюваме държавата обратно, но и в същото време да имаме готовността да изминаваме дългия и мъчителен път на съвместното образование за свободата, демокрацията, свободомислието, държавността, така че да се научаваме да ги използваме да служат на общото добро. Отвоюването обратно на държавата няма как обаче да не минава през избори, като това може да става само при ясен субект на промяната, тоест чрез партия, която да изразява както недоволството и гнева на хората, така и да става носител на волята, енергията, стремежа им за коренна промяна и да подсигурява участие в органите и механизмите на властта. Но ако няма такъв субект на промяна и улицата се инати да се стреми самоцелно към сваляне на управляващите от власт, тогава или ще се запазва и повтаря статуквото или ще се върви към задълбочаване на анархията. Интересното е, че само оттеглящия се в оставка Иван Костов се опита да прояви здрав разум и да предупреди, че даването на властта в ръцете на улицата би означавало оставянето на властта в ръцете на мафията, независимо от добрите намерения на протестиращите. „И пътя към ада е осеян с добри намерения” – както казва френската пословица.
Така че е важно, когато изразяваме желанията и стремежите си за коренна промяна на социалната ни система, да си даваме сметка, че промяната и особено коренната промяна е свързана със скъсване с духа на настоящето и миналото, тоест това, което ще трябва да правим за нейното измисляне и осъществяване не може да се ограничава до това да отричаме съществуващото. Нужно е да можем да утвърждаваме новото и различното, с което ще заменяме старото, така че живота ни оттук нататък да става коренно различен. И точно тук волята за промяна бързо ще се пропука, защото състава на протестиращите на улицата не само няма представителство, но и не дава вид да се стреми да се организира за такова. Това ясно се вижда в хилядите лозунги и крилати изречения, които се предлагат на протестите, които приличат повече на участие в конкурс по остроумие, отколкото в идеи за промяна на  политическата система. И ако я нямаше целта за свалянето на управляващите, при което всичко се явява добър повод за това, тогава надали щеше да се намери нещо друго, което да е истински обединяващо на общата воля и енергия. Явно на протестите има десни партии, които не влезнаха в парламента, има поддръжници на псевдодясната партия, която бойкотира парламента,  има и не малка част интелектуалци, които по предпоставка съществуват чрез личната си свобода и творчество, а не чрез груповите, а има също така и не малка част от софиянци, които имат силно антикомунистически настроения по предпоставка, което си личи доста и в малко поовехтелите лозунги, които се включиха отново в употреба. Интересното е, че може би най-обединяващо за всички тези хора е, че съвсем доскоро твърдяха, че народопсихологията на българина е виновна за всичките ни беди, а сега се стремят да убедят същия този българин, че те са изразители на неговата воля и той трябва да ги подкрепи. Странното е, че съвсем скоро те може би пак ще бъдат разочаровани от народа и ще започнат пак да го винят както за това, че не иска сляпо да ги следва, така и за злата участ на България. И тогава отново ще трябва да правим равносметката, която би трябвало да направим и сега, че протестите изразяват пълния разрив и разпад на отношенията между народ и елит, но че ще се нуждаем от различна посока за промяната, защото тя не се намира в самоцелната власт на улицата да свали току що избраните да управляват от власт. И ще трябва да разберем, че тази самоцелна власт на улицата може да свали хората на властта, може даже да руши държавността, но не може да ги накара да служат на техните интереси и добро. Съзнателно или не, по този начин се отричат принципите, начините и средствата, чрез които функционира представителната демокрация. Това отрицание е израз на невежество и неподготвеност да се извърви целия път на измисляне и постигане на промяната, като се отричат изборите за сметка на волята на улицата. Промяната се намира по-скоро в новото самосъзнание за важната и решаваща роля на гражданите и гражданското общество, като субект и сила на управлението в обществото, както и за това, че свободата и демокрацията не са дадености, а са по-скоро процес на създаване на идеи, обяснения, решения, обществени механизми и институции, за които би трябвало да се образоваме непрекъснато, за да знаем и можем първо, да ги отвоюваме от корумпираните политици и олигархията, а после и да ги променяме и използваме в служба на общите интереси и добро. За тази цел ще трябва да скъсаме с грешното разбиране за политиката, че е най-лесното нещо на света, защото тя е най-трудното нещо на света, най-трудното нещо в обществената дейност, най-трудното нещо в знанията и уменията на индивида да допринася за нейното успешно осъществяване. Като е нужно също така да разбираме, че гражданското общество може да бъде коректив чрез непрекъснатите въздействие и контрол спрямо властта и промяната й чрез избори, но че свалянето на правителствата чрез улицата може да се явява рушител на обществения ред, законността, държавността. И според мен промяната се нуждае не от нов морал, защото моралът е по-скоро свързан с традицията в обществения живот и е в ръцете на институции като религията и църквата, докато промяната е в голяма степен скъсване с традицията, което се нуждае от нова етика на общуването, отношенията, делата. Това означава да можем заедно да измисляме и създаваме нови принципи, правила, разбирания за добро и лошо за всяко едно нещо поотделно и за всичко заедно, така че да подсигуряваме добри условия и среда за общуване, отношения и дела, а оттам и за добри резултати и успехи в обществения и личния живот. Именно тази нова етика ще може да послужи за нова основа на отношенията между народ и елит, което е нужно и за раждането и развиването на новите водачи на обществения живот. А това е много важна част от процеса на промените, защото духовните водачи са неразделна част, както от измислянето на идеите, обясненията, решенията на промяната, така и от организацията и управлението на обществото за осъществяването на тези промени на дело. И всъщност болезнената липса на нови идеи и решения е символ на липсата на новите водачи на промяната в България, до степен, че по-скоро продължава да цари стария дух на взаимни плюене, чернене, винене, съдене, но почти изцяло липсва диалога на промяната или той е оставен в ръцете на посредствената  демагогия на фалшивите герои и техните грешно мислене и лоши навици.