едно от най-интересните места по въпроса, което съм срещала е :
Jean-Luc Nancy and Philippe Lacoue-Labarthe, The Literary Absolute: The Theory of Literature in German Romanticism, Albany, NY: State University of New York Press, 1988.
Реших да добавя и малко инфо по същество, касаеща цитирания текст.
1/ един цитат :
"In the end, Jena will be remembered as the place where it was claimed that the theory of the novel must itself be a novel. This demand, with which our "modernity" is still grappling, is expressed, a year before the journal is founded, in Critical Fragment115, and it furnishes the entire program of the Athenaeum: "The whole history of modern poetry is a running commentary on the following brief philosophical text: all art should become science, and all science art; poetry and philosophy should be made one." ... "what interests us in romanticism is that we still belong to the era it opened up. The present period continues to deny precisely this belonging, which defines us (despite the inevitable divergence introduced by repetition).A veritable romantic unconscious is discernable today, in most of the central motifs of our "modernity."
2/ Понеже за програмата на Романтиците са установени определени разбирания, по-полезно е да се каже какво отличава този анализ. В него става дума за самото понятие романтизъм, от където литературната теория на ХХ век черпи културните си корени – т.е. там, където доктрината за автономността на дискурса е най-ярка, но и най-силно мотивирана от външни, а не вътре-естетически фактори. Директно заявената теза там е, че Йенските Романтици по същество всъщност не се заемат с литературен проект, а с такъв, който е плод на всеобхватна политическа, морална, религиозна и социална криза, ясно видима във Фрагментите. Подвеждащо в тази посока е това, че привилегированото място за нейното случване според тях е литературата и литературната критика и история. Но това е възможно, защото самото понятие за литература е достатъчно специфично – то се основава най-вече на poiesy, т.е. на произвеждането на литературната творба, а не на нейната вътрешно-естетическа литературност и за това от самото си начало е философски проблем – „литературната творба разкрива истината на създаването като такова”, а не някакъв естетически канон. Тъкмо това постулира „не само абсолюта на литературата, а литературата като абсолют”, което означава, че те не създават просто „теория на литературата” като теоретизация на конкретно изкуство, а „теорията като литература или, с други думи, литературата, създаваща себе си като собствената си теория”. Това се оказва разбира се и пункта, в който може да се признае тяхното радикално, че и актуално новаторство – „Романтиците всъщност така и никога не успяват напълно успешно да го назоват. Те говорят за поезия, за творбата, за романа или... за романтизма. Накрая решават да го нарекат - всички тези неща, които имат предвид – литература. Този термин, който не е тяхно собствено изобретение – ще бъде възприет от потомците, включително техните най-преки потомци) за обозначаване на едно понятие – понятие, което може би все още не подлежи на дефиниране в днешно време, но относно чието определяне романтиците са положили най-големи усилия.” /пак там/
ο т.н. :) Но това си е по заявка философски прочит на една реконструирана от него философия на Романтизма, т.е. самият той е плод на изходния въпрос, а не негов отговор :) Очевидно е, но да го кажа с думи - с тази бележка изобщо нямам предвид, че е възможно да се цели някакъв строго дисциплинарен отговор, а по-скоро, че изобщо не виждам смисъл от подобна цел :)