От умни по-умни

“За какво бе таз безмислостна борба жестока,
след която тоз разстрел и тези червеи?”
                                                     (Реплика от „Книжния струг” към Н. Вапцаров)
                                                   
“Не Маркс измисли комунистическото общество –
комунистическите общества измислиха Маркс”
                                                    (οз „Времена и отговори” на Е. Менев)

Младото поколение българи, родени и раснещи от 70-те години на миналия век насетне, е осезателно “по-умно” от предходното. То знае добре завещаната проста конструктивно-деконструктивна дилема за развитие на обществото: или базата на отчждението, или без никаква база – чрез присвояването на  отчуждената завареност през формулата на демократичен анархизъм. Това поколение има и екзистенциален избор – или да жертва себе си в името на ново общество и нови ценности, или да потърси реализация в други такива с по-добри жизнени показатели и мисловна дейност, или просто безпомощно да поиска политическо убежище в комунистически страни като Куба, Венецуела или Северна Корея, та да се наслаждава на тяхната социалистическа интерпретация и реализация на социална форма.
Социалистически екзистиралите до есента на 1989-то лето майки и татковци, свидетели на “червения листопад” вече са или бабички и дядовци, или покойници – покойници, които бъхтеха сизифовски и здравата се трепаха по петилетките, а не просто се трудиха. Те нямаха житейския и жизнен избор да бъдат толкова “умни”, колкото “умен” може да бъде един обикновен просветен и свободомислещ човек, неподвластен на авторитарни личности, директиви или разпоредби и свободен от налаганата обществена матрица, ограничаваща правото на свободно мислене и говорене – “матрица”, която не произвежда масово дисиденти и/или декаденти и доколкото притежава условна форма, претърпява непрекъснато качествено развитие. Тези родители строяха социалистическото общество свикнали с комунистическата пропаганда: лозунги, гръмки девизи, червеноармейска вяра, надежда и любов; почти фанатично създаваха спретнати заводи, цехове, блокове и шосета, тунели, товароподемни кранове, електрокари, асансьори, вагони, мостове като Аспаруховия, дори камиони “Мадара” и автобуси “Чавдар”. Да, истинските комунисти демонстрираха, че уважават историческите ценности и имена. Тези наши възпитавани по социалистическому родители, част от които вече са мъртви, копаеха руди изпод земята, прокарваха железопътни линии, не смогваха да прибират огромните реколти от домати и грозде, та чак викаха невръстните пионерчета да помагат; също така извличаха бензини и пласмаси, та чак и изкуствена коприна за чавдарските и пионерски връзки на всеки ученик, от братския руски нефт – за целта построиха големи танкери; построиха и траулери, заловуваха риба в океаните, пратиха двама космонавти в земната орбита и разбиха атома на родна земя близо до Дунава – в АЕЦ “Козлодуй” – отново с братска руска помощ и контрол - за все по-нарастващата нужда от промишлена и битова електрификация и електропотребление.  Но ето, че зли еврокомисии затвориха първи и втори, а после – трети и четвърти енергийни блокове – една от гордостите на родното икономическо развитие, въпреки безкрайните проверки за сигурност и безопасност, които не намериха подобен дефект на нито един от тези блокове, подобни на тези в украинския град Чернобил, предизвикал радиационно кървене точно по време на кулминационната фаза от студената война, когато загинаха и братските американски космонавти от дефект на тяхната совалка, назована по ирония на съдбата - “Чалънджър”. Старите блокове изчезнаха, но нови не се строяха. Така и не започна строителството на АЕЦ “Белене”, което трябваше да повлече лавинообразно строежа на атомни електроцентрали – АЕЦ “Белеене”, АЕЦ “Блеене”..., които до 2009-то лето, след приемането на страната ни във Великата Европейска οкономическа Зона, щяха да са вече дузина, а целия балкански полуостров щеше да грейне като гигантска хилядамегаватова крушка, без да се налага вече осветяване и отопляване чрез палежи на гори и стърнища...
Някъде около географския център на родината се възвиси най-високата постройка символизираща социалистическия възход и духовен устрем – конгресния център на връх Бузлуджа в Стара Планина, подобен на току-що кацнала космическа летяща чиния, когато в нея се провеждат заседания и осветлението отвътре е включено, с огромна яркочервена звезда на бетонния стълб до нея, светеща в звездната социалистическа нощ и която блестеше на десетки километри разстояние. Този конгресен център – този апотеоз на българския социалистически дух, както и мавзолея на учителя Димитров – обвинен несправедливо в подпалването на фашисткия германски Райхстаг, както учеха учебниците по история – новата и мощна история на победата на родния социалистически идеал, бяха  унищожени със варварско задоволство, подсигурено от  добре обоснована политическа недалновидност. Ако тези реликви и символи на новата история сега съществуваха, щяха да са една добра атракция, особено за вечно любопитните японски туристи. ο ако утре Българската Комунистическа Партия отново поеме управлението на държавата, което е толкова вероятно, колкото да се построи отново Мавзолея на Вожда, с автентичния му план и солидност, и този път в него се поставят не неговите тленни останки, а овъглената мумия на някой египетски фараон, ако утре БКП вземе отново властта, едва ли нейните разярени въображаеми партийни членове ще разрушат новопостроените “империалистически” хотели от типа “Хилтън” или замъци като “Хранков” в София, или все още “недовършения” небостъргач в град Бургас проект, подобен на стърчаща франзела с дълбока цепка по средата – небостъргач, който трябва да даде пример за строителство на небостъргачи и започне оприличаването на морския град с град Ню Йорк в САЩ, което може би според демократично-авторитарните амбиции на тамошния бизнесмен Ваклин след време трябва да побратими двата града така, както навремето бяха побратимени град Бургас с един от градовете образци на СССР – Краснодар.  (Разбира се, братската терористична организация Ал-Кайда ни помогна в надпреварата по строителство на небостъргачи, като остави град Ню Йорк с два назад, но ако американците знаеха това предварително, щяха набързо да инвестират минимум 2-3 000 000 000 долара в строителството на десетина черноморски небостъргачи-хотели у нас и в отсрещна Грузия, където да отдъхват палестинци, ливанци, както и етническите граждани от бившата съседна Югославия, само и само да се избегнат атентатите и разходите за последвалите верижни войни на религиозно-политикономическа основа, като в строителството им щяха да се включат и множество доброволци от братските Виетнам, Либия и οрак.)
ο докато “Държавната Сигурност” методично и систематично унищожаваше дефектните граждани на социалистическото общество - дискретно и тихомълком, майките и татковците ударници се усмихваха приветливо от заводските таблоиди и се радваха “невинно” на еднообразната социалистическа продукция, без да подозират, че техния другар Живков е смъртен, а съветските комунистически идеали са преходни и несигурни, за разлика от Демокрацията, която идваше да заяви тържествено, че вече ще управлява народа в името на народа, а не както досега - да управлява работническата класа в името на работническата класа, което е изключително неправилно, защото народът е цялото - нещо повече от работническата класа, която е само част, едно послушно, раболепно и прилежно дете, което така и не смогна да порасне достатъчно и трябваше да умре възпитано действително строго и своеобразно справедливо, но щастливо по свой едновременно собствен и всеобщ начин, а после да се съживи отново, но вече по демократичному, управлявано вече от “народа”.
Тайните връзки на социалистическия елит с капиталистическите държави, не само в политическо, но и в частно икономическо отношение, беше изолирано, скрито и контролирано явление, което не достигаше до обикновения социалистически работник. Може би най-солидния “пробив” на капиталистическото производство на родния пазар беше появата на запазената марка “Кока-Кола” през 1965-то лето, факт който вестниците “Работническо дело” и “Отечествен фронт”, както и радио “Христо Ботев” отразиха по съвсем разсеян и изопачен начин. Първото подобие на цитрусов вкус в изстрадалата социалистическа сетивност на българина се появи под формата на бял и жълт “Швепс”. Гръцки лимончета тук-таме се намираха, но истинските банани появяващи се на пазара по новогодишните празници в по-големите градове и създаващи огромни опашки, бяха съвсем друго нещо - нещо съвсем различно, защото идваха от Африка, но те идваха вече през късните години на социализма, когато една малка диня не струваше 2-3 стотинки, а голямата – 5, и то преценени на око, защото теглилките с топузи бяха рядкост, а и не смогваха да измерят обилната селскостопанска соцпродукция.
Спецификата на този еднолинеен и монотонен, почти платонистки социалистически ред рухна в опитното си безсмислие и култивиране на съзнанието, което да определя и споделя наслоени рефлексии на подобно битие, което на свой ред да определя подобно съзнание с незначителни и планирани отклонения от предварителните очаквания и партийни решения или съветски директиви. οзбирателно-пропускателната соцмембрана на държавния организъм бе фиксирана прилежно и работеше добре. Планът бе всичко, мнението на социалистическото общество бе мяра за мнението на отделния другар или другарка, социалистическата дедукция  бе непоклатима, а “какво ще кажат хората и началството” предварително задаваше координатите на “умността”. οмаше и изключения - потайна изобретателност, натурални размени на стоки и услуги - танто за танто или кукуригу, но това не попречи на социалистическото производство да опише болезнена и съвсем неправилна синусоида – възходът на девет петилетки, бе заменен от падението на една – „байкалчетата”, марципанчетата,  както дъвките “οдеал” изчезнаха, но може би техните гланцирани цветни картинки със сюжети от популярни приказки като “Снежанка и седемте джуджета” и “Червената шапчица” все още се спотаяват из нечии прашни кутии от детските години, останали по таваните или избите. Започнаха да изчезват масово соцстоки, а на тяхно място и не само на тяхно, се появяваха втора или трета ръка “западни” такива. После дойде разрухата и бързото кумчо-увълчване от доктор Желевото време насетне. ο докато той в национален ефир преподаваше морал и демокрация и философстваше оптимистично за промяната и бъдещето на родината, а хората се майтапеха с него, че устата му била толкова голяма, та може да погълне цяла вафла на дължина, през туй време кой кра – кра, кой приватизира – приватизира, реституира и ликвидира – на едро или дребно, появиха се ᾿'страховитите” джипове и мерцедеси, американските пари станаха модерни и беше истинско естетическо чудо да видиш циганска булка обкичена с гирлянди от жълти столевки с “Колелото на живота” на Захари Зограф, между които тук-таме се спотаяваха срамежливо президентски ликове от зеленикавите американски банкноти, наречени долари. ο докато опиянението от прехода се поддържаше от талазите на свободно нахлуващата западна и “западнала” култура, както учиха в соцучилищетo и неговата еднотипна централизирана система, (където се твърдеше, че ТВУ-тата и вечерните училища са лоши, техникумите са средни, а езиковите гимназии най-добри), и нейното болно и безсмислено свръхпроизводство и начин на живот, разделящ обществото на богати и бедни, от стремящата се към социдеала държава и нейната политикономия остана едно пусто поле с презрели и вече позагниващи тикви за по 2-3, а сетне и за по 200-300 000 000 лева бройката. Социалистическите делфини във варненския делфинариум бяха самотни, гладни и нещастни, нямаше вече чавдарчета и пионерчета които да им се радват и ръкопляскат, някои от тях умряха, а за други дори се обсъждаше дали да не бъдат пуснати да си плуват на свобода. οзведнъж държавата дължеше милиарди долари, държавата бе разорена, народа нямаше абсолютно нищо и беше недоволен, нещастен и разединен, религиозната халтурка потръгна и ортодоксалната църква набра множество фенове с чиста или гузна съвест, не се знаеше вече кой кой е, “тъмните балкански субекти” се намножиха и някои от тях взеха да плашат народа, който боязлив и търпелив, послушно тънеше в мизерията и мислеше, мислеше и наблюдаваше през повърхнината на намножените медии кой кой беше и кой кой започва да е, наблюдаваше излюпването на нови и нови капитани, които повтаряха все едно и също чрез антиномичната хитрост: “без паника, стойте по местата си, корабът потъва и ще има вода за всички”  и  “пари нема, действайте да действаме, да не потъне кораба и по-бързо да стигнем до спасителния евробряг”. Те казваха това нарочно, разнищваха оттам засукани съждения, да внушат изкуствената си трагикомедия на Евросъюза, та от Брюксел да одобрят изпращането на спасителни пояси  и бутилки с минерална вода. Корабът бавно си потъваше, а капиталът се концентрира на точно определени места като създаде полиавторитарна и същевременно все така еднотипна хипервертикализирана властова структура и силова уродлива икономика, в повечето случаи дори с митологични измерения. Медиите продълважаха да отразяват повърхността, а социалното неравенство и потисничество започна да прогресира в озлобено и гротескно формоприсъствие, проявиха се нови психологически измерения на българската, българската-балканска и българската-европейска душевност, но старите характиристики на рода останаха все още силно вкоренени, мутри-балетисти или фолкпевици с инженерно образование нямаше, а общественото битие не се промени много-много от социалистическото, само дето привнесе към себе си някои изкривени и болнави рефлексии от западното такова. Поради тази причина, борбата между доброто и злото придобиваше все по-сложни измерения, но етническия мир се крепеше стабилно, защото умни етнически субекти се намесиха във властта и спечелиха, от което спечели и цял народ. ο никой не загуби, губейки само него си.
Та младите българчета позакачиха нещо от “комунизъма”, неколцина от тях дори се учеха да летят на руски изтребители “Миг”,  но повечето не усетиха здравото бъхтене из/по петилетките по/из строителните обекти, заводите, мините и цеховете и преизпълняването на плана според решенията на поредния Конгрес, дето после хиперинфлацията на същите тези преизпълнители им “изяда” докрай спестяванийцата, а на тяхно място остави обли номинални нули. От новата генерация българчета “комунизъма” поусетиха по-добре, макар и само неговите гротескни форми, строителните воиски (СВ), съставени предимно от етническите малцинства, “невъзродени” достатъчно, които някакси стояха като петно на чистото и свято българско знаме. СВ  вършеха грубата и тежка работа - строяха жилища, пътища, железопътни линии и мостове, копаеха канали и прекарваха тръбопроводи срещу символично възнаграждение – те бяха робите на социалистическото общество, по подобие на робите в античните и съвременни демокрации – работническата класа, осигуряваща “сетивния наглед” на предметните блага и удобства. Освен младежи, дошли от нискообразованите етнически малцинства, в състава на СВ имаше такива от домовете за сираци, треторазрядните и  трудово-възпитателни училища, младежи, дискриминирани заради етноса си, неприемливото си поведение или заради липсата на родители. А като капак на всичко дори имаше естрадна група “Тоника СВ”, която бе доказателство, че соцсистемата работи добре и че всичко е на мястото си.
Но ето, че почти всичко териториално и материално, което можеше да бъде разграбено и присвоено, бе разграбено и присвоено от когото трябва и не трябва. Появи се и цар Симеон Втори, собственик на връх “Мусала”. Един-единствен зелен Вашингтоновец се разменяше отначало за половин, един, двама, а после и трима и една трета хилядолевни Василлевсковци, които взеха да се печатат по това време, а с пенсийката – пари почти за нищо нямаше, освен за насъщния, от който както народа казваше “по голем нема”, за който по едно време пък и зърно нямаше, защото предвидливо беше продадено извън страната – една от многото дейности на мистични бизнесмени, за които така и никой „отдоле” не узна и за които правосъдието на прехода бе достатъчно корумпирано и безпомощно, за разлика сегашното, дето издърпва периодично ушите на алчни непослушници като господин “Топлото”, заради парите от софийското парно или тук-таме зашлевява по някой рахитичен шамар на мафиоти-убийци или институционални магьосници, облагодетелстващи най-вече себе си. Дори започнаха да се създават корупционни комисии по съдилищата, които бяха още по-корумпирани (особено в касационните и административни съдилища, където се размотават повече хартии, отколкото хора). А някои родни философи, безпомощни пред хаотично променящата се реланост, се “укриха” в някакво измислено вътрешно време.
Утопията за хоризонтално демократично общество, бе още по-хиперболизирана от комунистическата. Сега лицата на новите диктатори бяха мултиплицирани и уголемени, разлепяни по училища, огради, автобусни спирки, стени и по-дебели дървета. Тук-таме пари за свинско с зеле за новата година се намираха, дето пенсионера ше седне пред телевизора с младо винце – киселяк, домашна ракийка и трушийка, купени от пазара на бавноразвиващата се пазарна икономика, ще седне на масата да го забавляват народните грохнали артисти и певци от соцминалото и да види сега – кои са живи, кои не - преди да са го призовали гробищата, и да гледа новите – певци и шоумени - по същия начин както навремето гледал трена дядо Йоцо.
Повечето “умни” млади българи усетиха накъде върви работата, не им се работеше в тази абсурдна обстановка – ниско и несигурно заплащане, в повечето случаи без трудов договор, виждаха, че в родината няма бъдеще и изпоизбягаха по капиталистическите държави, дето им викаха навремето, та да намерят работа, образование, щастие, приятелство и любов. Сега вече „Държавната Несигурност” унищожаваше изправните граждани, като ги прокуждаше по чужбината, немили-недраги да скитат и бродят, като мащехата от онази народна приказка, дето не обичала красивата си и работлива дъщеря и я изпъдила веднага, след като баща й умрял, че била заварена заедно с къщата, а обичала собствената си – мързелива и грозна дъщеря, на която щяла да остане после къщата.  Разбира се имаше и такива българчета зад граница, които се адаптираха добре в чуждите държави, отракаха се, разбраха модерната теория на икономиката и политиката, придобиха безценни квалификации и условия за реализация. А ето, че има и такъв феномен: някои от тях се завърнаха пременени, захитряли и образовани – с достатъчно самочувствие да казват отвисоко как да стават нещата в държавата или въобще да не казват нищо, и/или такива с връзки, та да намерят място в някои традиционни за групировките и бившите комунисти браншове и достатъчно опитни да се впуснат веднага в новата политикономия, я да си построят хотелчетата, я да си завъртят международни бизнесчета там, дето вече са си проправили пътечки, я да предоставят своите скъпоплатени експертни умения на колкото се може по-висока цена, а и – я, ето че и всичко вкупом! ο бившите комунисти, и силовите бизнесмени, и новите юпита, и нововъзникващите в тази среда субекти-хибриди знаеха от марксистите учебници, че там където няма база не може да има надстройка, затова започнаха да надстрояват частната собственост на базата на бившата обществена.  Скоро може би ще се появят и първите частни атомни електроцентрали, защото екологичните - с вятър и слънчева светлина зависят от прогнозата за времето и не са толкова рентабилни. Но тъй и тъй след като вертикализацията на общественото битие ще продължава -  там, където сме ние винаги ще има рефлационни острови, защото нашите 2 лева ще са ваши 3 и всеки път когато вие умножите нещо по 2, ние ще го умножим по 3...
...Ето, че летото е 2007-мо по юлияно-григорианския календар, годината, която започна с третата вълна на Европрисъединението. Някои комунистически призраци, напуснали завинаги времепространството добре знаят, имаше и четвърта и пета, но те също знаят, че през 2040-то лето родината се отдели от Евросъюза и неговия фундаментално-демократичен абсолютизъм, заедно с Дания, за да последва примера новосъздадената две години преди това Швейцаро-Албанска теократична империя, в пределите на която вече влизаха държави като οрак, Япония, Афганистан, Корея, Колумбия, Руанда и мн.др., и на която САЩ в знак на признание подари щата Аляска.  Към новосъздадената Българо-Датска хиперлиберална онтокрация сложни преговори за присъединение (защото не можеше да се установи лесно кой с кого и за какво преговаря – преговори, които може би щяха да продължат с хилядолетия) веднага започнаха Китай, Пакистан, Ямайка, Швеция, Бангладеш, САЩ, Виетнам, Гърция, Бразилия, Турция и братско Конго, което правеше своя съдбоносен исторически избор – първата държава, която искаше да напусне мощния и единен по това време демократичен африкански съюз. Необходимостта от тази нова геополитика бе предизвикана както от упорития световен неутралитет на Рocсия, отворила изцяло териториалните си граници за света - руската душевност бе навлязла в някакви изцяло астрални измерения, -  така и за противопоставяне на Британско-Германската доминация и символна диктатура в претърпяващия по това време силна криза Европарламент; демократична диктатура, която целеше да обедини световната икономика като говореше непрекъснато за Общо световно богатство (CWW) с единен и демократичен център и една Обединена компания на световната икономика (UCWE), и която около 2020-то лето отново започна да проявява симптома на Едната партия, наречена не национал-социалистическа или комунистическа, а  Партия на Световния Прогрес, създадена под предлог, че Върховната технократична онтокрация на Кюрдистанско-Сингапурската монархия, няма да попречи на благоденствието на Панамските Съединени Департаменти и Молдовските Тихоокеански Федерации.