ЗА οМЕНАТА
(Към Весела)
Препрочетох няколко пъти всичко, което се написала по темата и още не съм сигурен, че съм го разбрал, ала все пак, с малки изключения, съм съгласен с това, което съм разбрал от онова, което си казала. За да няма грешки, ще напиша какво съм схванал (ще го разкажа със свои думички:-)
За теб правата са въпрос на конвенция, т.е. има ли конвенция - има и права.
Оттук правото да имаш права не може да бъде аксиологически обсъждано, според теб, защото каквото и да бъде казано, ще произлиза от някаква конвенция и разбира се няма да е адекватно спрямо собствения си статут (няма да може да го вземе предвид). Най-много през една конвенция да обсъждаме друга, но какво е правото на първата да обсъжда втората? какво ни гарантира, че та не са съвсем несъизмерими и неизмерими една за друга?
ο, да, това като че ли е така. Двата въпроса са 1)можем ли да си даваме сметка за собственото си положение и 2)това "даване на сметка" за вписаността ни в една ценностна система винаги ли предполага ценностно отношение?
Тези въпроси обаче предполагат най-малкото хомогенността на ценностната система, която би й пречила тя да се самооценява, да си противоречи и пр. Нека оставим това.
Ако насочим вниманието си само към въпрос 2), ще видим възможен изход, а именно: възможно е като че ли да говорим за нашата "вписаност" не аксеологически, а онтологически (според мен оттук подкрепата ти за Юнуз, макар и съпътствана от важно съмнение). За целта ни е нужна една онтология, която е навсякъде в ценностите, но е нещо "изконно" различно от тях и за това недосегаема за аксеологическия дискурс. Това е, според мен, решението на Юнуз. Ходът е хитър с това, че въвежда съществуването и вече не говори просто за същности, които ще се явят винаги вече онтологически определени и в този смисъл достъпни за оценностяване (не случайно от най-големите заплахи за трансценденталната феноменология на Хусерл е от една страна Гещалт-теорията, която работи с ценности, а от друга фундаменталната онтология).
Остава обаче едно съмнително място: дори да можем да си позволим да говорим за онтологичното, кое ни опълномощава да говорим от името на онтологичното?(Хайдегер, който сякаш говори от името на разкрилото се битие за обувките на Ван Гог като обувки на трудолюбива селянка е емпирически разкритикуван от М.Шапиро, че всъщност въобще не става въпрос за женски, а за мъжки обувки и най-вероятно е да са градски, на самия Ван Гог.) Никога не е невъзможна една идеологическа критика на онтологичната интерпретация. Ти си наясно, изглежда, с тази опасност.
Тъкмо заради нея обаче трябва постоянно да бъдем критически саморефлексивни. Да отчитаме собствените си контексти и изходни позиции.
ο ето сега стигам до имената. Езикът, който употребяваме, както знаеш и отбелязваш май по свой си начин, не е невинен. Той предполага мисловни диспозиции, пресупозиции от най-различен вид и т.н. (Да се сетим заедно за твоите интернет метафори и математико-логически преводи:-)) οлюзия е, че можем да се върнем обратно до началото на нещата и да ги изговорим по правилен начин. "Аксеология", "вписаност", "хомогенност", "саморефлексия" не са наши думи. Колкото повече умножаваме контекстите, към които препращаме, толкова повече ще ставаме наясно със собственото си положение и собствения си често закъснял и не винаги съзнателен избор. Оттук личните имена започват да играят своята голяма роля. Тяхната употреба не означава скриване зад тях, а напротив - разголване, сваляне на картите и скритите козове. Въвеждането им прави въвелия ги максимално несигурен и именно тази несигурност е онова, което му позволява достъпа до хетерогенната страна на нещата. (Така че например да съзре нуждата от разграничаване на нивата на онтологията в хайдегериански смисъл и жизнения свят на Хусерл.)
Втората страна е, че не ние сме първите да говорят по темата и колкото по-наясно сме какво е вече казано, толкова повече ще успеем да се отнесем критически към тази традиция, която започваме да раз-свояваме усвоявайки (странни варианти на "експроприираме апроприирайки", което звучи още по-зле). Тази страна е и страната на честността, която всяка дискусия следва да изисква.
ο, разбира се, практическата невъзможност в рамките на диалозите във форума за пълно обяснение на всички минали позиции по темата, налагат нуждата от икономичност и тази икономичност на излаганото е най-ефективна, според мен, при метонимичното заместване с философските имена (собствени и нарицателни).
Тъкмо горните три причини за употребата на имена обаче са и граница на сговарянето: за това говорих при обсъждането на любимите книги, когато споменах философското разноречие. Аз не съм запознат с философия на науката след Втората св. война. Там подобна икономичност и честност биха ме объркали и обезкуражили.
Най-доброто решение е всеки да прочете всичко:-)
Стана много дълго, затова тук спирам.