И пред смъртта човек си остава толкова незнаещ, колкото е бил. (Page 4 of 4)

Пейо Яворов

Да, Коста, така е. Несъмнено съм допуснал грешка.
"Чирпан" - обаче не е точно станцията в града, а е било на около 10 км. от града - гара Скобелево.
"Стралджа" също е гара Стралджа, а не населеното място.
От тук се е получило и объркването ми. Изглежда в нощните ми делириуми съм асоциирал "гара" с "влак" и така се е получило = 'кантонер'.
Постът ми е фактологически неверен. Но от друга - поетическа гледна точка е доста точен: менталното отношение към работата на кантонерът, който следи за времева прецизност на разписанията, точното разпределяне на коловозите и насочването на влаковете много прилича на менталното отношение към работата на телеграфистът, който също точно разпределя и насочва телеграфния сигнал по мрежа от връзки. Това на което съм обърнал внимание - лично, на самия себе си - е че и в двата случая човек изглежда като една малка и абсолютно задължителна разпределителна 'точка' в огромна система от разпределителни 'точки'.
На ментално равнище - каква по-етическа ситуация от това: всичко 'трябва', всичко се 'налага' и е 'задължително', колкото и малка, незначителна точка да си в системата, очакването към теб по отношение на системата е едва ли не съдбоносно: винаги стои опасността да прецакаш нещо, което идва към теб от някъде и трябва да премине нанякъде за да достигне целта си. предполагам, че в онези по-стари времена точно така се е възприемало.
На екзистенциално равнище, въпреки че си част от механично действаща система, СЪДЪРЖАНИЯТА, които преминават понякога са доста човешки. Като кантонер - можеш да виждаш лица и изражения, чуваш говор, пред очите ти са проблясъци от човешки съдби, преминаващи по пътя си. Като телеграфист е подобно - понякога ставаш неволен свидетел на интимни реплики между хора, в които проблясват както моментите на откровения, така и моментите на съдбовност в човешкия живот...

Моето объркването изглежда е произтекло от условията на спомена - за този биографичен момент от живота на Яворов споменът ми датира от времето на ученическите години. И да поясня: аз винаги съм бил слаб ученик, завършвах пред-последен по успех в целия випуск - а и какви други биха могли да бъдат реалистичните очаквания за едно средно и нормално хипи през 80-те... добре че поради външни фактори по един или друг начин все някак завършвах.

Поуката от допуснатата грешка, лично за мен, е че не бива да се смесват фактологическата коректност и пластовете на проникновенията с нощни настроения и спонтанни не до там трезви пориви за писане, какъвто се оказва е случаят.