Re: Защита на Владо Стойчев
Е, май и аз ще трябва да напиша нещо:) Боби току-що ми прати линка и не знаех, че тук се дебатира "събитието".
Първо, аз винаги съм следвал чистия път в науката и спокойно мога да заявя по съвест, че дисертацията е много добра.
Но защо се получи така? Не е лесно да се отговори. Нека да приемем, че е случайно, макар че имам усещането, че това е закономерно. Аз съм от хората, които са свободни от зависимости, не гонят кариера, не съм зависим от разни клиентелски паранаучни кръгове, явно им показвам своето безразличие (меко казано), не съм задължително русофил (нещо типично за българската хуманитарна "интелигенция")... демек не се вписвам в стандартния модел на "приведен" пред все още битуващите императиви на научния живот (за голямо съжаление) у нас. Освен това, повечето от мислещите колеги ми симпатизират, в това число и... жените:) Е, знаете приказката за грозното пате на Андерсън. Естествено, че не се изживявам като бял лебед, да не си помислите:)
Сега нещо за защитата, а може би и за предхождащите я обсъждания.
Аз съм член на секция "философия на науката" по наследство, така да се каже (в тази секция съм още от времето когато тя не се казваше така). Никога не съм се занимавал с философия на науката, дори имам неприязън към нея, доколкото, според мен, тя е политически проект, имащ за цел да измести философстването от неговата континентална (разбирай, немска) традиция след края на Втората световна война. Философия на науката е това, което Азаря Поликаров наричаше "логика и методология на науката" и няма, ама абсолютно нищо общо няма, с философията, такава каквато тя се разбира и практикува от Талес до Хайдегер. Но аз работя там, пригаждам собствените си по-скоро континентални разбирания за философията към тематиката на секцията, поддържам нормални продуктивни отношения с колегите. Проблеми нямаше, докато не заявих, че ще представя текст за голям докторат. Тогава, тъй като моята дисертация е"Философия на тялото" и колегите не са специалисти в една подобна проблематика, се взе решение и се пусна заповед обсъжданията да стават пред разширен със специалисти в тази област вътрешни (от института) и външни (от СУ) специалисти. И така се почнаха обсъжданията. За шифри въобще не е ставало дума. Вероятно много по-продуктивно обсъжданията на дисертацията биха протекли в секцията по "философия на религията и философска антропология", но никой не предложи това, а съм си мислел и сега го мисля, че няма нищо по-естествено от това секцията, в която работиш да те предложи за защита.
И така, обсъжданията започнаха. Това, което ги беляза беше:
1) Налудното твърдение на Ив. Стъпова, че съм заимствал бла-бла от книга на покойния й съпруг Р. Стъпов, сам по себе си добър и задълбочен философ, чийто труд аз, признавам си (ние българските философи малко се четем един друг, за съжаление), дори не бях разлиствал. Някакви "съвпадения" биха могли да й се привидят само по причина, че казаното от древните гърци и Омир по темата за тялото не е чак толкова много и начинът на обговарянето му е едва ли не стандартизиран. Но аз, все пак, съм посочил автора, който съм ползвал и който впрочем не е познат на Росен. Тук трябва да посоча, че това е мой принос и пропуск от страна на Р. Стъпов, тъй като този автор - Бруно Снел - е първият, който изследва какво е писал Омир за тялото и оттук нататък всички добросъвестни философи се съотнасят към него. Не ми се коментират повече глупостите на Ваня. Освен това, тя не предостави в писмен вид възраженията си (за да ги видя и да се съобразя с тях, ако въобще има защо, което е нормалното и колегиалното) и само мълвата за тях се разнесе из философската общност. НО, като завършен подлец тя ги предостави на защитата пред специализирания съвет! Нямам повече коментари.
2) Това беше крайно отрицателното отношение на Л. Гурова към дисертацията, което аз дълго време отдавах на раздразнението й, че трябва да дава оценка за нещо, което не познава, а тя обича да "води дискурса" и да бъде академичен съдник. Но след като тя няколко дни преди защитата заговори за шифри и след като си направих ретроспекция на миналите обсъждания, оставам с убеждението, че нейният негативизъм към текста (всъщност към самата процедура) е бил преднамерен. Защото, извинявам се за уличния език, но сливи ли имаше в устата още в деня, в който депозирах текста за обсъждане, да предложи обсъждането да мине в секцията по антропология и философия на религията. Тогава нямаше да възникне и "казусът" с шифрите - една отживелица от сталинисткия модел наука у нас (абсолютно ненужна, защото именно полето на заниманията определя компетенциите на един учен, а не какъв шифър стои пред тези компетенции, и е безумно тя да се страхува - както тя заяви в прав текст - че това би ми дало възможност да заемам разни позиции след защита с шифър "философия на науката" в разни комисии, съвети и други гнусотии... защото всички, които ме познават знаят, че докато управлението науката у нас продължава да е от сталинистки тип, аз по никакъв не бих заел никакъв пост в подобни конспиративни и синекурни структури... да, ама страх лозе пази:)) и, същевременно, успешен, както се оказа, маньовър за оправдание на гореспоменатия негативизъм и начин нещата да бъдат представени не като "ад хоминем", а като принципни и "по съвест". Ето един пример за "обективното" й отношение към дисертацията. На последното обсъждане тя каза нещо подобно : "не, не, тази дисертация не може да се приеме, защото Владо твърди, че основният му принос е, че досега не е разработвана дисциплина "философия на тялото", но ето две заглавия на английски със същото заглавие", без да си даде труд или е "пропуснала" да види, че съдържанието на тези книги въобще не съответства на написаното от мен. Както и да е, приключвам с Лили. И досега не ми е напълно ясен мотивът за този открит негативизъм към дисертацията ми (при условие, че тя е по-скоро антропологическа, културологическа, феноменологическа, историко-философска - все области, в които Лили не е специалист и не би могла да си състави коректно издържано мнение за нея... просто съм очаквал от всички колеги в секцията, макар и да не са антрополози, условно казано, да ми протегнат една колегиална ръка, защото вярват в научната ми добросъвестност и дисертацията да се придвижи към защита), но в крайна сметка действията й аз не мога да квалифицирам по друг начин, освен като зле прикрита, макар и с макиавелистки замах, подлост.
Що се отнася до защитата, демек за провала й, както някои тука ехидно я определят, тя протече по следния начин: след рецензентите Лили разви пространната си аргументация за шифрите и тяхното „съществено значение за европейското битие на българската наука” (тъй де), след като много добре знаеше, че вече смяна на шифъра (базисно понятие, без което, според нея науката не може да функционира) е невъзможна. Тоест, пледирайки за такава (вече невъзможна, както споменах) промяна, тя всъщност апелираше да се гласува против, за да не се оскверни „светлият шифърен образ на българската философия”; след нея се изказа трепетната от носталгия по забравеното творческо наследство на мъжа й Ив. Стъпова; аз не бях подготвил „положителни изказвания”, защото считам това за неморално, макар че след като много хора ме посъветваха да го направя, бях помолил един колега, ако се появи необходимост (не да ме защитава, а просто да каже нещо, ако евентуално няма никакви изказвания) да каже няколко думи... той, твърде симптоматично, никакъв не се появи... той е някакъв научно-административен кадър в института и това вероятно е някаква причина за отсъствието му, защото не един и двама колеги предполагат, че и зад „позицията” на Лили стои една (анонимна, да я наречем, за да не я назоваваме по име) висша институтска воля... да, той не се появи, но пък се появи – като трети и последен изказващ се след рецензентите – една одиозна фигура от института (Ст. Пенов се зове), която заяви, че е специалист по майнд-боди проблем и като такъв намира главата, която аз съм отделил в дисертацията си на този проблем, забележете без да е присъствал на обсъжданията, без да съм му давал текста и без да е чел дисертацията в библиотеката, за несъстоятелна.
Гласуването беше 9 „за”, 2 „против” и 7 „бели”.
Това е накратко. Такива са „парижките потайности” на научния живот в България, по-точно в института по философия към БАН. Академични откъдето и да ги погледнеш и винаги издържани във високата гама на „хитроумната” интрига.
Надявам се комисията по обществени науки към ВАК, през която трябва да мине резултата от защитата за окончателно одобрение, да отчете факта, че гласовете всъщност са 9 на 9 (след всички смехотворни, но желязно сталинистки фиксирани в разни глуповати правилници, претенции за „шифърна справедливост”, както и несъстоятелни упреци в заимстване) и трите рецензии са положителни. Но ВАК, май че, до месец ще го обезвластят в някаква степен и тогава... не знам.
Съвестта ми е чиста и продължавам нататък, каквото и да е то.
