след гушването на букета (Page 4 of 4)

Впечатлена съм.

не е еднакво, НО как бихте ...задържали....едни Очи? Няма как. толкова лесно се насищат, толкова са... дразнещо скучни.
не са виновни Очите, май?
Аз предлагам, да запазим добрия ТОН, без предразсъдаците и да обясните каква е разликата между Душа и Съзнание?
чувствата? емоциите? Не. не би ми харесало те да са определящи.
Нека   да повярвам,т.е. да О-съзная, че ме БОЛИ. Че Мога! да    отнема Болка от някой друг...мога ли? Да контролирам чувства и емоции? За   да...... се чувстват повече хора по-добре?

Хераклит, много си прав, но нали знаеш, че аз не мога да си служа с философски изрази. :)Знам само някои, които са малко. Но във връзка с философията например си мисля следното /в същото време се надявам да се вмъкна и в самата тема за гушкането на букета/: За мен философа е мъдрец, мислещо същество, който притежава по-скоро сила в себе си спрямо живота, хората, себе си. Това е една територия на мисълта, която при всеки човек има различно разпределение. Един вярва в нещо, друг не. Има си свои постановки как, защо, по какъв начин. Всеки има различен начин на мислене относно доброто, ако щеш и за гушването на букета. Ако за мен е добро да кажа истината такава каквато е, въпреки, че е възможно да ми напримчи неприятности, за друг това е немислимо, защото едва ли истината би му послужила за нещо. От друга страна, когато кажеш истината точно на този, за който тя е немислима, му излиза през носа. Всъщност не му понася. Изкуство е да си философ. Да гледаш на живота от неговата положителна страна, отколкото да хвърляш кал по него, да гледаш на света като на една хубаво нарисувана картина, въпреки силния вятър, който клати клоните на дърветата в нея. И все пак да дадеш път на хармонията е една от основните смисли на думата философия. Мисля си, че живота и смъртта са едно цяло в програмата на човешкия живот. Едното е началото, другото е края. А средата между началото и края е изкуството да намериш правилната философска формула на живота. В един филм който гледах преди време чух следното:
- Дали някога младите ще разберат каква е истината за живота?
- А ние я знаем нали?
- Да. „ДА ИЗДЪРЖИШ.”
Философско или не, има една голяма истина. Да гледаш реалното и въпреки това да можеш да му устоиш е трудно, не но е невъзможно. В нашия мозък преминават какви ли не мисли. И лоши, и добри, и безкрупулни, нетипични, безмислени. Колкото повече успяваш да надхитриш сам себе си, толкова по-добре. Казват,че любовта също е изкуство. /прости ми, но ще направя един цитат, който си имам в компютъра и си ми харесва/„Но любов съществува не само между мъж и жена, между родител и дете, любовта, любовното отношение може да пронизва всичко онова, което съставя живота ни, а също и целостта на съществуващото и неговата “душа” и същност, т.е. истината на битието ни. Вероятно това отношение може да се нарече мъдрост, настроеността на човечността към истината на съществуването, която не може да не е изпълнена с любов; и затова човекът като такъв в своята пълнота и пълноценност не може да не е овладян от любов към мъдростта – стига да се опитва да живее и да постига живота както това подобава за човека. Следователно посоката на пътя към истината на съществуването се нарича мъдрост, а мъдростта не може да не е оплодена от любов.” Колко любов и мъдрост може да побере един човешки живот сигурно е различно. Важен е човешкия фактор, който би дал от себе си, а не отнел от някой. Една хармония винаги идва с времето и годините, стига да си успял да отклониш неравнопоставените сили спрямо своето его. Всъщност: Да можеш да елиминираш егоизма и малките вътрешни херметически затворени пространства, за да изградиш полза и да видиш не лишения от радост и щастие живот. Да отнемеш съвсем безкомпромисно сравненията за това или онова, да определиш собствения си живот като нещо, което едва ли някой друг би преживял и да прекрачиш прага на нелицеприятните истини. Те не са нищо повече от лъжите, които се случва да чуеш не само за себе си, но и за някой друг. Важно е колкото и пъти да се спънеш и паднеш, толкова пъти да станеш. Задължително е!!! Когато човек се научи да бъде себе си, сред всичката тиня и нечистотии, винаги е от полза. Винаги има на какво да се заложи и да успееш, но по такъв начин да изразиш своето залагане, че да не навлезеш в руслото на маската. Философията не е фалш, тя е показване на душевната реалност, това което си ти. В нея не съществува лъжа. Човека-личност и човека-лицемер са две съвсем различни неща. Единият е устойчив и не се принизява с всеизмерната лъжеистина, а другият е с „амбицията да покори върхове или хора”, които впоследствие биха го унизили. Всеки, опитваш се да изрази себе си чрез единодействието с истината на характер-мисъл, е в унесон само на човека-личност. Колко градивен и уникален може да бъде човек с разбиранията си, с разума и постиженията си, е една от посоките на живота. Всеки от нас търси истината и тайната на живота и всеки един от нас по един или друг начин я открива. Философията помага да можем да се концентрираме върху благоприятната страна на живота. Битието е нашето верую, а ние сме една талантлива „пасмина” /както се изразява един мой познат/, която при всички положения съществува за добри постижения. При него лошо няма, има само преиграване. От друга страна хич не е лошо да използваш живота за една сцена, не толкова за морално-етични норми /които не отричам естествено/, а за това, че човек не е роб на свободата. Оттук нататък обаче, следват много думи за свободата, която според мен се състои само в една дума: необремененост. Да си свободен това значи да НЕ пренебрегваш мечтите си, да не се отказваш от целите си, да не си дребнав, повърхностен и с „плешиво съзнание”. Да не използваш пренебрежението си за мръсни цели и по принцип пренебрежението не е философско понятие, а да удостоиш с благоразположение на своята същност, даже и тези, които са далеч от тази истината. Човек винаги може да опрости нечия назадничава мисъл, но не и душевната неспособност за категоризация. Защото ако някой категоризира друг по преценка на друг, това е сигнал за нездрав разум. Безсилието винаги ражда безсилие. Колкото повече критерии имаш да осъзнаеш цялостната битка с живота, толкова по-добре. Един вътрешен потенциал на човек откъм дух, свобода, наличие на ясна цел и перспектива може да открие апетита към живота. А да се самоосъзнаеш е една от основните диалектики на фолософията. Прочетох някъде, че човек се осъзнава в края на своя живот, тъкмо когато... гушва букета. Не съм много съгласна с подобен род твърдения. През целия си живот човек се учи и ако престане да прави това на практика излиза, че не разбира живота, а философията не му идва отръки.  Е, не става всички да са умни. Но ако си последователен в изпълнението на целта „Живот” си струва да живееш, а в определени случаи да противоречиш на твърдения, срещу които имаш мотиви и факти. Утре сигурно ще се чудя на това което съм писала продиктувано от собствения ми ум, но днес си признавам, че ме е обладал философски размисъл. Всъщност нямам представа колко е такъв, но пък се подписвам под истинността на подобен род мисли. :)

Ако нещо за теб е грешка, за друг не е. Ако за теб е истина лъжата, за мен не е. Бих ти препоръчала да прочетеш поста на Хераклит много внимателно особено частта която ще постна тук. А тя е: "Впрочем спомням си, че това беше и една от основните ми тези във Философски форум -> Размисли -> Човекът е хищник: а именно, каква безгранична, мрачна и безнадеждна тъпота лъха от тревопасните: все едно е дали говедото ще мине покрай един или друг стрък цвете, ще се наведе и подуши малоумно, отчитайки: не става за ядене, няма полза, не е това, което искам и ще отмине нататък към тревата - точно онова, което е най-еднообразно. Докато в погледа на хищника отвъд действието на лова и плячката има едно напрегнато и съсредоточено взиране към нещата, дори такива неща, които не го засягат пряко.
--------------
Напротив. Безсилието ражда безсилие, защото когато човек иска нещо да доказва, но няма факти, камо ли мотиви, се превръща в една объркана маса от мисли. Що се отнася до моите безмислици, не мисля, че е така. Но ти може и да имаш някакъв проблем наистина. И какво значи "Относно..."обема" на безмислиците, които постваш, сама си прецени дали си струва да "бъгваш"? Категорична заявявам, че думите са си мои, такива, каквито ги усещам. Хората сме различни и това е добре. Лошото настъпва тогава, когато разликите започват да си противоречат и настъпва катаклизъм в човешките взаимоотношения. Това естествено, не трябва да става, но винаги съм си мислила, че колкото и каквито опоненти да има човек, друго си е да усещаш култура в спора и тогава разбираш, че наистина не всеки е стъпил в калта, защото има мисъл и най-вече разум. А разумът доколкото ми е известно ни различава от животните. Вчера четох една статия за противоречията. В нея пишеше, че двама приятели след един доста задълбочен, но смислен спор, стигат до консенсус, след който единия получава инфаркт. Другия си мисли, че това е вследствие на спора, но след като отива в болницата да се осведоми за състоянието на приятеля си и естествено се допитва до лекуващия го лекар, чува следните думи от доктора, който естесвено го пита дали той е бил спорещия и като получава положителен отговор му казва следното: "Кажете на този, който ще дойде много скоро, че спора не е причина за инфаркта. С него човек не може да получи инфаркт, с него човек може да спори колкото си иска, защото той знае как да спори." Лекаря му позволява да влезе в стаята за малко и когато това става, този който е получил инфаркт казва: "Следващия път приятелю, ще спорим за въздуха. Как мислиш, колко въздух се поема по време на спор?" - И двамата се засмяли и стиснали ръцете. Съжалявам, че не помня мястото откъдето прочетох тази статия, за да го посоча и тук. Бърках на много места и като затварях един куп отворени прозорци, затворих и този, а мислех да взема адреса. Няма значение. В интернет човек може да прочете много и интересни неща. Винаги ще казвам, че не съм философ, но не мога да се съглася, че стеснения кръгозор има философско разбиране. Една добре оформена личност, винаги може да бъде обаятелна и в същото време да се впечатлява от толкова много неща. Животът е много разностранен, разнополюсен, прекалено всеобхватен и с много ако щеш и самоирония може да прекрачиш следващата крачка. Всеки човек е важен, но не всеки може да ти бъде "брат" или "сестра". Само знам, че в момента сме си чужди. Не знам дали бях писала тук или другаде, но колкото и живота да е един театър, а ние актьори, зависи кой как играе. Човек винаги ще усети една истинска и добре премислена роля, чийто смисъл е дълбок и ценен, отколкото повърхностната и недостатъчно направени репетиции, които ще направят така, че тази роля ще бъде резгледана като пълен "провал".  И не казвам, че правя репетиции, защото си падам по прима-вистата, но не мисля, че е провал. Приятна вечер. :)

Философията е единственото познание за Разума. В по-тясно значение, според диалектиците разумът е способността да се мисли противоречието (много условно: различието) по непротиворечив начин - само разумът може да мисли едно противоречие така да се каже в "неизключването" на неговите взаимоизключващи се страни.

Така... размишлявам за приятелството и чуждостта от поста на Коши. В случая Коши насочи вниманието към разума, а и другите участници по-рано изразиха предпочитание към неумирането на съзнанието (нещо, в което съм убеден, че не може да е така, напротив, съзнанието умира, душата е вечна) и първия модел, който ми хрумна е полярността < разсъдък - разум >.
Изобщо ако приемем логическото за същина на мисълта, то разсъдъкът и разумът са достатъчни за да се направи една примерна, опростена матрица на мисленето (примерна, защото мисловните съдържания се разгръщат не само в логическите форми на разсъдъка и разума). Така ако оставим настрана всичко в сферата на психологията, въпросът за запазването на съзнанието след смъртта би трябвало да изглежда така: ако логическото е същината на мисълта, запазва ли се "нещо" поне в най-дълбокия фундамент на 'матрицата' на мисленето - разсъдъка и разума?
Впрочем отговорът на този въпрос ще ни доведе до едно впечатляващо единодушие сред повечето философи от миналото.