Диалог-дискусия-събеседване (Page 3 of 5)

Нормално е във философски сайт да се излага и развива философско мислене. Приложено към диалога то би означавало да можем да раждаме идеи и обяснения, чрез които да проверяваме дали можем да общуваме добре и да водим резултатен диалог. Поне засега не личи да знаем и да можем да общуваме, така че да се убеждаваме, че можем. В същото време до такава степен не се вижда философско мислене в общественото пространство, което да се вълнува и интересува от обществените проблеми и въпроси, че въобще не се говори за грешки, проблеми, промени с цел да могат да помагат на всички. Въобще диалога не само се затваря и мнозинството от хората се изолират от него, но и все повече се заклеймява като безсмислена говорилня, която явно е неудобна на силните на деня.
Пример за това до каква степен няма философско мислене в обществения диалог за мен е използването на понятието идея, като единица мярка за дължина (на една идея разстояние) и нито някой му прави впечатление, нито пък има някой, който да въведе и другото значение, така че да се надяваме, че ще се появи някога след това и идейно мислене. Друг пример за посредствеността на диалога е идеята, че "не трябва да измисляме топлата вода", в която топлата вода явно се използва за синоним на политиката и обществения живот. Няма нищо лошо да се насърчават хората да се учат от полезния опит и знания на другите народи, но обобщаването на политиката с топлата вода не само е бягство от конкретизирането й с по-ясни и точни понятия и обяснения, но и е форма на криене на общото невежество и некадърност, защото почти всичко в диалога се изчерпва с това или подобни твърдения. Многозначителното мълчание след това идва да покаже съгласие с това "остроумно, многозначително обобщение". А нима обобщеното мислене не е същността на философското мислене?! Да не говорим, че идеите на самоизмамата имат начало, но нямат край, където разбира се крие и надеждата, че все някога между тях ще се отвори пространство за съмнението и проверката, които да отворят диалога към нови хоризонти. Към хоризонтите на нашите грешки и недостатъци.

Може, разбира се, след такова дружелюбно любопитство.
В общество, където в един момент настъпва такава промяна, че "се измита всичко от масата" и се тръгва да се гради идеалното общество от нищо, като се отрича традицията и това завършва с провал, всъщност става идеалната причина за самоизмама на обществено ниво, развивана в продължение на десетилетия. А тя оставя след себе си 2-3 поколения от хора израсли в самоизмама и затова неспособни на самокритичност, която единствено може да ги спаси от самоизмамата. Така че останалите поколения носят наследството на самоизмамата, заедно с нейните мислене и навици, а пък тя по неволя следва инстинкта за самосъхранение и се стреми да се възпроизвежда. Разбира се "края, който не се вижда" е нещото, което изглежда така само в настоящия момент, но все пак не можем да се отдадем до такава степен на унинието, че да смятаме, че ще векува. Но за голяма част от тези поколения осезателното й присъствие води до обезсърчение и чувството, че ще се възпроизвежда до безкрай. Още повече, че в тях е осезаемо чувството за съвсем близкия край.
Разбира се има и една доброкачествена самоизмама, и в личен и в обществен план, от която се нуждаем и която би ни помогнала да се освободим от чувството на обреченост, че няма изход, поне докато се окопитваме от неуспехите и се учим на свобода и свободомислие. Като тя може да се каже, че ще намери опора в надеждата и особено във волята ни за промяна. Това всъщност можем да наречем механизма на самоубийството на самоизмамата, като нещо само по себе си лошо и негодно да помага за промените към добро. Самокритичността би ускорила развитието на процесите, иначе ще трябва да се осланяме на търпението си и на благоприятното стечение на обстоятелствата или пък на помощта на другите. Само дето и за това има басня на Езоп, чиято поука гласи, че "Ако не си помогнеш сам и Господ не може да ти помогне".
И за да свържем всичко това с диалога, бихме могли да кажем, че общуването между представителите на самоизмамата и самокритичността би било малко като общуването между хора говорещи чужди езици.

Good point, Vanq :-)

“Бихме могли да разделим концептуално възприятието на негова разсъдъчно-обективна страна и на непосредствено сетивна - "вътрешно сетиво". Вътрешното сетиво всъщност има за свой обект собствената индивидуалност - то е екзистенциалното сетиво.”

Т.е. визира се възприятието на дразнителите от организма, вътрешните? Щото, в материалистическата психология те се делят на външни и вътрешни дразнители.

"Сетно откъм представата, собствената индивидуалност се явява непосредственият обект на познание, световата вкорененост на субекта."

Това изречение ми се чини да няма смисъл.

"И ако трансценденталният субект на познание осигурява единство на света (по закона за достатъчното основание)"

  Това става някакъв идеализъм вече - субективен или обективен, според представата ти за това какво е "трансцендентален субект".

", то светът пък по същество представлява разнообразие на индивидуалното: в смисъла на обективиране на порив..."

Вярно, че светът е съставен от разнообразни индивидуалности, ама този порив, пък чак и обективиращ като какво се разбира? Трудовата дейност на човека? Креационистки акт на измислено божество, какво?

"И ето че сега бихме могли да потърсим метафизическо решение на проблемата за вътрешното сетиво: индивидуалността като непосредствена изява на волята за живот и светът като (опосредствано) представляващ разнообразие (формована по закона за д. о. обективация) на индивидуалното. Вътрешното сетиво се оказва проход - през емпиричния субект - към "самото по себе си нещо". Едно спускане в този проход бих нарекъл "инволюция"..."

  Да, АМА така инволюцията се схваща само психолого-гносеологически. Къде остава философската й, обща същност. Щото аз твърдя, че и на биологично ниво има инволюция, и на социално. Това регресирането, по-общо, си е философска същност (т.е. присъща на всичко или на почти-всичко).

"Трансценденталният субект на познание е познавателната форма на индивидуалното и не може да бъде мислен себепричинно: доколкото все-таки е несводим до пълна абстракция, а си остава самия мен, допускайки в себе си инволутивната възможност (страха)."

  Донякъде може. Има си както външно движение, така и САМОДВИЖЕНИЕ. Да, ти си направен, но и сам себе си правиш. Диалектика, бе.

"Този страх подкопава солиптичната самоувереност на насъщната индивидуация."

Ами да. Страхът си е вид защитен механизъм и дава , често, основания за проверка на реалността.

"Да, аз съм отсамната захвърленост, която търси себе си в "твое" лице."

Има го и този момент, но е признак на зависимост и/или инфантилизъм. Зрелите субекти са по-самодвижещи се и независими.

" Аз се страхувам, та следователно: ние съществуваме (надежда за несамота: упование за вечност: где "вовеки в залите от рози с тебе ази, мой Исусе, до безспир ще разговарям")"

  Ами надат се, хората. Опиум за душата...

Странно......

аз ли съм се променила и се променям или хората около мен?

Да, но мен не ме интересува, че Реката не е една и съща!

А, че крака (краката, с които стъпвам) си е моя(и) и усещането всеки път е различно(?) или не е (?) щом стъпвам във вече различна вода, но със същия крак (крака)?