Филологическа философия

οмам едно генерално уточнение - мисля, че ако започнем с "изземване на задачите на..." тогава разговора ще стане като с аналитичните:) Мисля, че по-скоро става дума за преоткриване на съществени изоморфности и структурни сходства между философия, филология, теория на литературата, литература по въпросите на езика. Освен това 100% под проблемите на значението и т.н. с Лили ще имаме страховито различни неща предвид:), така че няма да се види само една - идеология-та на ФЕзика. Мисля, че моите варианти /херменевтическия и деконструктивисткия/ допадат много повече на един филолог и с нищо не подриват  филологическото, а най-малко от всичко художественото, реторическото, фигуративното и т.н. /не съм сигурна за тези на Лили - по-скоро съм сигурна, че там не е така/. А под теоретическо имах предвид, че иначе изпадаме тотално в "харесва ми/не ми харесва, което не че е проблем, но не убеждава никого в нищо и не преполага надникване изън собствената готова позиция, а това е една важна възможност в тукашните разговори.

Съжалявам, ако съм се изразила некоректно или съм заела необмислено нападателна поза, говорейки за 'изземване' и 'дублиране'. Това всъщност не е офанзива, а дефанзива, нали знаете колко лесно е да изпадне човек в протекционизъм понякога:) ο - да, дума да не става за 'подриване' или непризнаване на приноси. 
(Отделен е въпросът, ако тръгнем да преразглеждаме тесните интереси и сфера на работа и на (последващо) влияние на гореизброените и редица други изследователи: тогава може би няма да ги определяме като строго не-филолози. Но аз не бих тръгнала натам. В никакъв случай.)

Цвети: съгласна съм напълно, че посоката на разговора в 'Худ.превод' не беше същински диалогична :) Особено ми допада разбирането ти за изоморфизма, което обаче ми се струва, че едва ли ще импонира достатъчно на любителите на разделението между хуманитарните науки (а всички понякога ставаме жертва, аз самата със сутрешния си постинг).

Към Цвети: само да уточня, макар да признавам науката засоциално явление и че научните общности, подобно на другите човешки общности, се подчиняват на действието (и) на социални закони (ако има такива :-)), аз не се смятам за социален конструктивист в смисъла, който влагат в това понятие съвременните социални конструктивисти във философията и социологията на науката. Тяхната теза, че и самото научно знание е социален конструкт намирам за твърде силна и незащитима. Както и в случая с метафизическия реализъм, съм склонна да се подпиша под някакъв "минимален" или "слаб" вариант на социален конструктивизъм.

Да прибавя още един нюанс към темата:

По е-публикация на Томас А.Слезак на страницата на Университета в Тюбинген, в превод на Б.Атанасов

"Philologia ancilla philosophiae? – филологията била слугиня на философията – аз самият, като грецист, приобщен към колегията на философския факултет, не съм имал трудности, произтичащи от така описаното съотношение между филологията и философията. Трудността се състои по-скоро в това, че похвалният сам по себе си стремеж към равнопоставеност (а той е една от добродетелите на демокрацията) обзе и философите. Превъзхождащата останалите, “съзидателната и властваща” (Аристотел) дисциплина вече не желае да бъде господарка и не желае да бъде обслужвана. Конкретната последица от това е, че станаха прекалено много философите, които се оказват неспособни да се възползват от услугите на филологията “слугиня”. Ще ми се с моята работа да помогна за намирането на изход от създалата се ситуация.

Просто не е вярно, че философът (бил той студент в някой от долните семестри или пък вече човек с име в научните среди) може само и единствено по силата на факта, че е философ, да вникне във философския изказ на литературните по формата си Платонови диалози. Аналогично и умението за адекватна интерпретация на Аристотеловата мисъл в нейната градация още далеч не означава, че е налице и другото умение – умението адекватно да бъде проследен философско-историческият изказ у Аристотел (що се отнася той примерно до Платон или до предсократиците) и да бъде съотнесен към представата за Платон и предсократиците изобщо. Онзи, който – тръгвайки от Хегел и Шелинг – умее да представя Плотиновата философия на духа, безспорно помага за това, основателят на неоплатонизма да бъде разбран. Спорен обаче остава въпросът доколко той всъщност зачита ясно заявеното желание на Плотин да бъде “само” тълкувател на Платон, защото тук допълнително е нужно филологическото описание на неговата тълкувателска практика, за което е нужно много учене, нужни са и много упражнения. А докато се научи да “може” всичко това, бъдещият (или пък признат вече) философ надали ще се чувства “господар”, понякога сигурно по-скоро “слуга” – а това стъписва мнозина, именно поради разминаването с демократически обусловения стремеж към равнопоставеност.

За немската философия би било само от полза, ако има мнозина философи, на които гръцкият език да е тъй вътрешно присъщ и които да боравят с методите на филологията т ъ й   с в о б о д н о,   к а к т о   п о к о л е н и е т о   на Гадамер, Кун, Шулц и т. н. Този тип познание предпазва от изкушението в античните текстове да бъде привнасян прекалено много и прекалено безкритичен собствен прочит, продиктуван от свои интереси. Такава една методическа подсигуровка на подхода срещу повърхностната преднамереност не би ни отдалечила (както вероятно изглежда на пръв поглед) от въпросите, същностни за мислителите от Парменид до Прокъл, а напротив – би ги направила в повечето случаи по-живи и по-съотносими към нашето Днес".

Само да поясня, че пействам този откъс с едно-единствено наум: за повече (аспектуална) пълнота по темата))