. (Page 3 of 6)

ПРИ ОТВЪД КЛАСИЧНОТО

1. Класичното. - Класичното не е исконна възможност и почива на историческата възможност; т. е. класичното е културален феномен, нежели ноумен.

2. За четенето. - Напълно съм съгласен, че четенето се състои, щото човек мисли цялото - едно натрупване (приемственост) на смисли и една очаквателна отвореност към смислово обогатяване. И не може да се чете в моментна фиксация. Та неслучайно към своя колосален труд Шопенхауер още в самото начало (в предговора) поставя изискване (препоръка, съвет) книгата да бъде прочетена без прекъсване два пъти - доколкото авторът на една стойностна книга не е само някакъв разказвач, а и сподвижник на някаква разгръщаща се идея, цялост. Цялостта обаче не е констатация (едноелементна завършеностст), а смислова взаимосвързаност на някакви констативни части, която читателят следва да удържа в процеса на четене. О, тук обаче се явява едно необходимо (макар не и достатъчно) техническо условие за осъществяване на четене: паметта! Аз например съм човек, който има много силно развита смислова асоциативност, но слаба памет. И чета ли някоя умна книга, ми се случва да се "фиксирам смислово" върху някое изречение и да не мога да продължа. Паметта ме напуска. Налага се да извършвам уморителни и безконечни връщания, препрочитания. Стигам и до водене на записки - които формират самостоятелен текст и пр. Четейки, аз пренаписвам книгата, загубвайки се в интерепретации. Твърде много мисля и твърде малко помня: и нищо не научавам. Да, от прекомерна мисловна скрупульозност, мнителност, задълбаване, асоциативност, стремеж към безостатъчно схващане аз нищо не научавам. И излиза, че при подобен проблем е препоръчително да си наложиш една технологична плитчична на четене, ако искаш да прочетеш книгата (и въобще: да натрупаш солиден арсенал от прочетени книги). Как бива да бъде четен напр. Ницше? Откъслечно, в  движение (както е писал и както сам препоръчва). И смятам, че Ницшевият писачески маниер облагодетелства тъкмо читатели с моето устройство: които могат дълго време (и неуморно) да тълкуват и интерепретират фрагмент, изречение, фраза, дума (нежели просто да рецитират) и отново и отново да се връщат, препрочитат едно или друго място и пр. Ницшевата констативна простота (фрапантните квалификации) е привидна. Ето напр. "съждението", че "науката е око без поглед" (имплицитно в Ecce Homo) - какъв многоаспектен хоризонт за обговаряне отваря то!... Не чета Кант не защото не ми е интересен и не ме вълнува (напротив!) или защото не ми е посилно да го разбера, а защото предварително са ми известни резултатите, до които достига. А що се отнася до "систематика" Шопенхауер - и десет пъти систематично да прочете цялото му творчество, човек няма да получи удовлетворение за някакъв достигнат резултат, различен от киркегориански звучащото "себичността проектира себесност" (изразът "светът като воля и представа" казва същото, но по просвещенски маниер); е, и? Кант хули себичността. Кое от двете е първото? Смятам, че адекватният на отношението себичност - себесност или себесност - себичност подход е хеременевтичният. Починът на Джани Ватимо за "богословие на мъртвия бог" - мен ме е обсебил този почин.

3. Една аналогична съпоставка. - Крайните форми на Великия музикален стил са джазът и сериализмът (кулминация при Антон Веберн - гения на сериализма), а класическите - барокът и класицизмът. Възловото към окрайностяването понятие е понятието акорд. Акорд - едно в тоналностен контекст конкретно съзвучие от три или повече тона, които (посредством октавово привеждане) могат да бъдат терцово подредени (т. е. под "терца" разбираме мажорната или минорната). Обаче в извънтоналностен контекст всяка повече от интервал (т. е. с повече от два качествено различни тона) вертикална обособена подредба е акорд (доколкото може да бъде изтълкувана по терцова подредба, вкл. и непълна) - та в този случай не че акордовата прогресия протича в тоналностен контекст, а обратно, т. е. тоналностният контекст се задава от акордовата прогресия и говорим вече не за тоналност, а за тоналностност (в джаза: вертикалното звучи хоризонтално: снета мелодия). Ала в атоналностната музика понятието акорд (и въобще: вертикалната съгласуваност) е снето в полза на чистата (спрямо бароковата) полифония (в сериализма: хоризонталното звучи вертикално: снета хармония). Джазът се базира на акордови прогресии без гласоводене, а сериализмът - на полифония без хармония. Т. е. джазът в основата си е мелодия от акорди (без самостоятелни мелодични линии), а сериализмът - хармония от мелодии (без самостоятелен хармоничен поток). Джазът се противи хомофонично на хомофонията (акомпанираната мелодия), а сериализмът - полифонично на полифонията - доколкото върху самодостатъчната акордова прогресия при джаза се солира, а мелодиите при сериализма се вплитат дисонантно. Та джазът е антикласицистичен и пренебрегва барока (класическата полифония), а сериализмът е антибароков и пренебрегва класицизма (класическата хомофония). Та ако при джаза се абстрахираме от импровизационните сола, а при сериализма - от съвместяването на мелодиите, то бихме възприели джаза за едностранчиво осъществяване на (мелодически) разширена хармоническа концепция, а сериализма - на (хармонически) разширена мелодическа концепция. Джазът е интуитивен (блус-семката) и затова музикалната му теория (спрямо класическата музикална теория) е непригодно сложна, а сериализмът е изчислителен (питагорейската семка) и затова музикалната му теория (спрямо класическата музикална теория) е непригодно проста. И при джаза, и при сериализма няма смисъл от отделна музикална теория (музикална концепция). А класичното е полагащото концепция. Екзистенциализмът е философският джаз, а аналитизмът - философският сериализъм. Кант е философският барок, а Хегел - философският класицизъм. Възловото понятие към философското окрайностяване е понятието за понятие.

4. Безконцептуалната концептуалност. - Със своето "Gott ist tot" ("Бог е мъртъв", нем.) Ницше вести, че в нашия свят (света на новоевропейската култура) класичното вече не е възможно. Богословието на мъртвия бог иде да запълни вакуума на понятието за понятие (изгубената класичност).

5. Учейки се на живот. - Shred the dead! Хорът запява дитирамби; маските оживяват. Опиянението разпалва в съновидение предметността. Знаците на огъня!... И ето го "раждането на трагедията от духа на музиката"! Естетическото е съзерцателното, а етическото е деятелното. Но произходът на тази Ницшева – базовата му (и заложена още в едноименната, първата му епохална творба) - концепция не е принципиален, а генеалогичен; херменевтичен, нежели научен; филологичен, нежели философски; философски, нежели чисто филологичен. Да, шопенхауерианецът и вагнерианецът (Вагнер: от своя страна шопенхауерианец) Ницше отпраща – отвъд каквото и да било натрапване на фактическа рамка - към дионисовото и аполоновото начало в античния гръцки театър. Та критиката няма друг смисъл, освен учебно-познавателен. Брехтианската алиенация е безсмислие. Етико-естетическата “научност” (принципиалност) почива на предразсъдъчно традиционализирала се (и забравена) митичност... Или живееш (ето хубавата музика), или – в приложно-познавателен инат - се учиш да живееш; или – било в духовно възнесение, било в материално пропадане - си мъртъв (ето “хубавата” музика). Край на “хубавата” музика! Край и на хубавата музика! Уча се да живея.

6. Кант. - Трите Кантови Критики не са едни приложно философстващи творби, а учебници по философия. Да бъдеш до смъртта си кантианец означава да останеш цял живот ученик по философия - без някога да започнеш да прилагаш наученото.

7. “От състрадание ...  умря Бог ... Ние го убихме ...” (Ницше). – Културален (нежели евангелско-събитийния) смисъл: в контекста на фарисейските приказки за християнско състрадание благородната (напр. на Спасителя) любов, трагизмът на живота, излиня накрай в принцип (канцеларско коравосърдечие). Но историческата граница между трагично и аналитично се изчерта още в гръцката античност – Есхил/ Сократ... Вагнеровата музикална драма “Парсифал” - окадяващ зиналата бездна тамян.

8. Общото и бъденето. - Философията я занимава общото, тя е замесена в него. Ала нима Богът (мъртвият, хегелианският бог, "абсолютният дух", предалият Богу дух Бог) е общото? Богът (общото като висша абстракция) е антисветският компонент на света. И нима самият свят е общото? На света не му достига общност - предвид онова у мен, което не принадлежи на света. Че, да, светът си е самодостатъчен, т. е. парциален. И все-таки: извън света няма нищо. Общото е, че - с все мен, който принадлежа на света - светът светува. Философията я занимава светуването, не и самият свят - тя е забъркана в светуване. Но самата философия не е светуването - тя е хеременевтичната (нежели принципиалната) рефлексия върху него. Понеже ("око без поглед", Ницше) науката служи на принципа (светския компонент на антисвета, т. е. на мъртвия Бог), а принципът служи на философията. Философията не служи - тя бъде. Ето що иде да рече Хайдегеровото "In-der-Welt-Sein", "бъдесвят" - неговата совалка е "Dasein", насъщието. Богът оживява в насъщието на смъртта. (Забележка: Ницше всъщност не заимства от Достоевски, а в културологическо спрежение го прилага. Знаем формулата на Ницше "Бог е мъртъв" - тя у Достоевски звучи изпод изказа на "ако няма Бог"... Та Ницше не поставя под съмнение Божието съществуване, а констатира хистеричния начин, по който Богът съществува. “Бог е мъртъв” не е метафора, а една резюмираща формулировка.) За Бога може да се говори живо (словесно) или мъртво ("сухо") - и ето в какво невям из корен се състои хистеричността (дискурсивността) на Божието съществуване... Словесното (не всеки дискурс бъде слово), т. е. извънсемиотичното - е възможно в математиката не иначе, освен като очарованост (напр. от звездното небе). Но не и като опиянение от мощта (ценополагането). Да, понеже математическият дискурс е негоден за ценностен носител. Абсолютетическото говорене предпоставя едно "принципиално насъщие", анонсира една "жива сухост", полагайки грунд за "хубавата музика". И, да, абсолютистката етика е несъстоятелна дискурсивно. Та Ницше това казва. Звездното Кантово небе е хубаво, но не е музикално (Кант е музикален инвалид). Т. нар. музика на небесните сфери не е музика ("дионисиевото начало"), а метафора (овездесъществление на Аполон). Край на "хубавата" музика! Край и на хубавата музика!... Музиката при шреда се състои в ината по преследване на виртуозност ("насила хубост", да изнасилваш умиращия Бог). "Блажени умиращите заедно с Господ!" (Ницше).

Евала!... Да, но Сократ го извършва в ирония, а не в интерсубективна (комуникативна) възможност. Та Сократовата душа е иронично експлицирана тъкмо в космополитна духовност (т. е. личността: отношението уникалност-тоталност и отношението през тоталността: уникалност-уникалност). Двамата, които разбраха Сократовата ирония, са романтикът-мистик Киркегор и романтикът-херменевт Ницше; а неоромантикът Клагес я подложи на деконструкция: душа отсам и дух (личност, логоцентризъм, интерсубективност) оттатък.

Относно подхода: Край на "хубавата" музика! Не че духът ("духовни разходки") провежда "тук и там" общностни редукции - духът тъждествува с хегелианския "абсолютен дух", предалия Богу дух Бог, мъртвия бог, принципа, логоса, антисветския компонент на света, светския компонент на антисвета... Бъденето улавя модалността - да, бъденето е философията. Богът оживява в насъщието на смъртта. И край и на хубавата музика! Музиката при шреда се състои в ината по преследване на виртуозност ("насила хубост", да изнасилваш умиращия Бог). "Блажени умиращите заедно с Господ!" (Ницше).

За да се вникне в генезисът на Европейската цивилизация трябва да се разбере Сократ.
Но Сократ не може да бъде разбран непосредствено, пряко чрез диалозите на Платон - действително те са ясни, от тях идва твърдото сияние на впечатляваща кристална непротиворечивост - тези диалози по същество са тематични (въпросите се разискват по теми). Което означава, че в тях липсва нещо и че представата за личността на Сократ е непълна. Аз съм убеден, че в мисленето на Сократ съществуват измерения, които могат да бъдат просветлени на много фундаментално равнище чрез един вид дедуктивна реконструкция, ето точно по този начин: отношението на единицата към социалния космос. В това отношение трябва да се изследват 3 типа религиозни нагласи:

- религия на Тотема
- Култ
- религия на Спасението.

Впрочем от цялата човешка история зная само за трима - тримата, които са успявали да съборят един тотем и да го строшат: Буда, Сократ, Христос. Излишно е да уточнявам, че съм им голям фен.

По-горе биваше да вмъкна: "... духът, в апогея на една традиция (т. е. иде реч точно за терминология), тъждествува с хегелианския "абсолютен дух", предалия Богу дух Бог, мъртвия бог, принципа, логоса, антисветския компонент на света, светския компонент на антисвета".

Хераклит, въпреки че се зарекох да не пиша го правя заради Вас. Не го приемайте като ангажимент, а така като добро стечение на обстоятелства.
Т.е. ако на Вас Ви е приятно, аз искам да доразвиете това за "етажът и лабиринта".
Интересно ми е: Защо? се оказвате на един етаж. Как може да излезете или изкачите от него? Като го направите, какво ще има на следващия (забележете)- което да го разграничи (почти вдъхнови) от предходния?
Как усещате, силата на Духът и нежността на Душата?