. (Page 5 of 6)

Е, да си позволя и аз едно лирическо отклонение. Предпочитам да обсъждам темата без тема в монологична форма, нежели да се самозабавлявам и посмешавам като добър клакьор, ръкоплещещ на всяко възникнало Методиусово настроение по силата на добре утвърденото правило: Методиус има настроения, останалите имаме реакции.
Та когато иде реч за съдържателната страна на нещата наистина предпочитам сам да си говоря, доставя ми удоволствие да си говоря сам (не всеки диалог е като секса, да не забравяме и несправедливо пренебрегваните предимства на "мастурбацията" /това е популярен израз, въпреки че по-правилно в случая е да се нарича 'онанизъм' - от бог Онан, което няма нищо общо с банално известната чекия/. Особеност на онанизма, т.е. на Онановото начало, в отличие от Дионисиевото начало е че пак има двама партньори, удоволствието е същото, но - от това нищо не следва, та може и да не е същото). Тази ми нагласа е инспирирана (почерпих вдъхновение) от Ницше - по някакъв извратен начин ме забавлява Ницшеанската нагласа:
разрушавайки създаденото и без да създаваш - да правиш нещата.
Впрочем, не знаех, че Ницше ти е чак толкова любим автор, ако знаех нямаше да си позволя толкова фриволни изказвания, щях да се въздържа до рамките на добрия тон, за което се извинявам.

Нещата за които говорим се наричат с думата - Тотем. Ницше не е нищо друго от едно много добро изложение, представяне на Тотема. Това са неговите идеи, това е източникът. Затова Ницше е полярната противоположност на Буда, Сократ, Христос (от това произтича моята непоносимост към Ницше).

Пагубно за Тотема е ето това:
Буда: Покоят на блаженството зад предела, отвъд мъдростта - от там гледано всичко е практика: безмерно уважение и сияеща усмивка към стойността на крайните, единични неща в света.
Сократ: Красотата на единичните неща е съзерцание на тяхната озареност от блясъка на Битието зад тях.
Христос: Бог е Любов - любов към творението и най-дълбока същност на творението.

Нужник

Тромпет надух и ме презряхте -
изходил бях се в пустошта...
Отколешен, изтърколих
тегобата на житието
напосред макови поля,
гълчава сбрал за зли гърла
и зли мухи.

И ливнаха се - зли - устите
да хилят се на вси страни
и да гълголят ядовити,
устроиха си пир - с мухите.
И плюха се.
Вестих се в прилив -
нищожна лодчица съм, тъй
оставен на вълните.

И няма как да й друго,
че освен, нали,
обезгазен, аз по масур-пролука
издъно да увличам пясък
и себе си след себе си да всмуквам
по смерча към небесния лазур.

Упорството ми бродеше -
през нефтени блата,
сълзите ми ръмяха,
киселинни вади
стичаха се в дирите ми,
огнени цветя,
кълнящи от взриватели,
о, в телени огради вплитаха снага.

И всяка моя стъпка бе окоп,
а погледът ми - амбразура.
В сърцето ми, приятели,
сте гроб до гроб,
а вий, жени,
сте ми през...

Methodius

А ето от къде тази традиция се разклонява.

Това е предметът на изображение - душата, поставена в центърът на безкрайността на Битието. Центърът и смисълът на нещата. Да спасиш своята душа, възнасяйки същността й в Абсолюта или обратно - да я изгубиш в бездните, пропадайки надолу като сипещи се и разпадащи се отломки докато и последната искра на същността изтлее и безвъзвратно угасне - това е въпросът на Сократ в измеренията на философията, това е въпросът на Христос в измеренията на религията.

В Древния Рим душата общо взето не е особено ценена. Тя е била смятана за нещо крехко, ефирно, чувствено. Там са ценили здравината на бронята и твърдостта на юмрука, а на определени равнища в душевният и чувствено-мисловен свят на човека се е гледало с пренебрежение и онова недоверие, което произтича от объркването на едно неразбиране. Ако има нещо, което им е било недостъпно - това е чистата в прозрачност на сълзата, в която се отразява Вселената.

Казано по друг начин, римляните повече са се впечатлявали от виталността (телесността) в гледката отдолу нагоре: например очертанието на прасците над кожените сандали и ръба на туниката на военачалника, пред когото си приведен и коленичил, или мирисът на пот под мищниците на воинът, надвесен над теб в мига когато енергично те промушва, ето това отдолу нагоре истински ги е впечатлявало.
А не самовглъбеният поглед на философа или християнина, който отправил търсещ взор в нощното небе нагоре към звездите през сълзата в своите очи вижда техните отражения в душата си.

Така на границата между двете ери се разразява съдбоносният сблъсък в историята на Европа: сблъсъкът между меча и сълзата. Кой печели? Никой. Важното е че това се поставя като конфликт.
Той има своите постоянни решения и разклонения през вековете - чак до 19 в. Когато чрез Ницше и Киркегор мечът омеква до втечнеността на сълза, а сълзата се втвърдява до острие на меч.

Но, какво е Тотемът? Онова неунищожимо нещо, което философиите и религиите на Спасението все пак успяват да разрушат?

Разбира се Тотемът може да се разглежда най-напред като нещо външно. Като форма в социалния свят: най-общо това е форма на отношения или по-точно форма на позиции и диспозиции, структуриращи социалния свят. И се отнася към едно много далечно минало на съвременната цивилизация, например дълги хилядолетия преди Омир и Хезиод. До наши дни той се е съхранил в незначителна, почти никаква степен външно, независимо от въображението, с което ще направим каквито и да е разрези на съвременния социален свят за да го открием съхранен някъде между пластовете на социалното.

Тотемизмът се е запазил в много по-голяма степен като нещо вътрешно, във вътрешно психичните пространства на единицата, индивида. И представлява една дълбока структура, унаследена от древното минало в психичната организация на човекът от съвременността, един вид базисна "матрица" отвъд границите на съзнанието, в несъзнаваните механизми на самоорганизация на психичното. Тази древна унаследеност обаче в никакъв случай не означава, че в рамките на несъзнаваното психично тотемната структура заема едно пасивно наличие, като един вид атавизъм, подобно например на закърнелите органи, да речем опашната кост при човека. Тотемната структура не е атавизъм. Това е една от дълбоките и основни платформи на психична организация в несъзнаваното, без функциите на която съществено биха се видоизменили някои от базисните механизми на самоорганизация на психичното.

Тук може би трябва да се направи едно уточнение, което не касае моето изложение, но е добре да се каже. Външно-социално погледнато, разбира се тотемните форми се отнасят към много древен пласт в състоянието на обществото, историко-хронологически по-късно Тотемът е заменен, пак социално погледнато, от Култовете и Пророчествата и най-накрая, пак външно-социално неговото унищожение настъпва с религиите на Спасението. Но това се отнася само до външно-социалното, до символа на Тотема като верифицируема в своята външна определеност форма.
Но вътрешно-психологически, както казах, тотемизмът е психична структура.

Ако трябва да се направи кратък исторически преглед на колебанията на "Тотемният стълб" в отношението между външно-социалното и вътрешно-психологическото и да доближим тези две плоскости, аз бих казал, че Култът и Пророчеството съдържат явно външно-социално отрицание на Тотема и дискретно вътрешно-психологическо отрицание. Това означава, че Култът и Пророчеството не са точно опозиция на Тотема, а по-скоро алтернатива. Докато философиите и религиите на Спасението - които поставят човешката душа в центъра на Битието - са пълно и буквално, по всички линии и измерения отрицание на Тотема, не алтернатива, а - отрицание.

Нека се концентрираме върху логическата форма на механизма на Тотема.
Този механизъм представлява затворен кръг на отношение между 2 неща (нека си ги представим така: едното - отляво, другото - отдясно с връзка посредата). Динамично е отношението (връзката). Статични са 2-те неща. Всяко от тях в отношението (на връзката) се определя чрез другото. В тази затворена форма на определение "чрез другото" тези две биха могли в празнотата взаимно да се дефинират теоретически в безкрайност от конкретизации. И в затворения кръг няма начин да се появи ново 3-то "нещо" или те двете да се синтезират в 3-то, също както е невъзможно да се появи самонарастваща система от нови форми (връзки) на отношения между тях.

Разбира се това описание на затворената същност на механизма на Тотема не би могло да се схване докрай чрез разсъдъчни логики, необходим е подходът на диалектическата логика. Който познава добре диалектическата логика на Хегел ("Науката логика") и има достатъчно въображение да си представи точно обратното на нарастването на Хегеловата система на диалектическите категории, така да се каже нейният негатив - ето това е механизмът на Тотема. Или по-просто: нека си представим движението на Огъня, така както това движение е дадено в диалектиката на Хераклит - и става ясно как Тотемът не би могъл да съществува.

Нататък следва въпросът: колко такива логически двойки "неща" може да има в кухината на Тотема и ако двойките са повече от една - дали е възможно те да образуват някаква по-сложна структура на отношения между "нещата" (ако тези елементи са повече от 2), която структура вече да може да бъде теоретически отделима от самите "неща" по начин, по който да се наблюдава нарастването на формите в развитието на тази структура? Не, не може.
Логическата същност на механизма на Тотема е такава, че независимо от броя на логическите двойки, които взаимно се определят "чрез другото" и независимо от броя на елементите - механизмът винаги ще ги редуцира, възпроизвеждайки ги като 1 двойка с 2 "неща" и отношение на взаимно определение между тях.

Аз бих казал, че двойките "неща" в Тотема биха били толкова, колкото нашите познания и въображение позволяват да ги аргументираме:

До сега аз привидях двойката: характер/качество - функция/свойство.
Сещам се за още една двойка: примитивна дедукция - примитивна индукция.
Примитивна дедукция: това е движението на поток от определения в посока от общото, цялото (Тотемът) към множествеността на единичните, раздробени неща (всички свързани с Тотема).
Примитивна индукция: това е движението на поток от определения в посока от множествеността на единичните, раздробени неща (свързаните с Тотема) към общото (самият Тотем).

И логическият въпрос е: как се отнасят тези две двойки "неща" (<качество – свойство> и <дедукция – индукция>)? Фигуративно разгледани, те образуват нещо като квадрат и елементите стават 4 (качество, свойство, дедукция, индукция). Възможно ли е това? Не е.
Механизмът отново ги редуцира до 2 "неща" с отношение на взаимно определяне и се възпроизвежда:
Отношението <качество - свойство> става 1 "нещо" и отношението <дедукция - индукция> става 1 "нещо": и отново има 2 "неща", пак в същият механизъм.
Така колкото и да се увеличава броя на елементите, вътрешната структура на едното "нещо" (единия полюс) може да се усложнява, но формата на отношение между 2-те "неща" (двата полюса) не се усложнява. Всичко се редуцира до логическата първичност на механизма с 2 "неща" и отношение на взаимно определяне между тях.

По-нататък, ако се опитам да онагледя това - неизбежно ще се стигне до философското понятие обективен идеализъм и ще стане ясно, как Тотемът освен, че логически е обратното на всяка диалектика е и обратното на философският обективен идеализъм. Той изключва и двете, както и двете го изключват.
В този смисъл Тотемът, изобщо тотемизмът е обратното на философията. Но това естествено не пречи на едно тотемно съзнание да се разпорежда с философските системи, да ги аранжира, подрежда и преподрежда - така сякаш са зарчета на пясъка, на които не се разчитат символите.

(*)
Ето колко опасно е човек да си играе със създаването на Изкуствен интелект: ако наивинитетната ограниченост на математика не бъде коригирана с много сериозни познания относно психологията на несъзнаваното при човека.
Според мен, почти със сигурност резултатът ще бъде създаването на изкуствен Тотем, който даже ще може и да мисли.
Това ме подсеща, че няма да е лошо когато назрее моментът със създаването на Изкуствен интелект да взема да седна и да напиша една собствена <Психология на несъзнаваното>, ориентирана именно към следния въпрос от дебата за Изкуствения интелект:
Като човешко творение (изцяло човешко творение - откъдето и да го погледнете) какво точно от Човека ще копира Изкуственият интелект?
Засега формалната мисъл кръжи около наивинитета на такива въпроси: дали той ще бъде "добър" или "лош", ще има ли собствена воля, ще има ли граница и до къде ще бъде тя във възможностите му за рефлексия, ще може ли да изпитва чувства, ще различава ли красивото от грозното и т.н.
Според мен въпросите не са тези, а: Разсъдъчно или Разумно ще бъде това Нещо? Неговата самоорганизация ще бъде формално-логическа или диалектическа? Както и да бъде програмирано, с първото действие на съзнателна самоорганизация - какъв път ще поеме?
За мен е несъмнено че ще възпроизведе определени механизми на психична организация в човека, или по-точно ще възпроизведе специфичен аспект от историческото развитие на самия човек, но това математиците няма как да го знаят и ми е чудно как може пък точно математически да се предвиди... отсега виждам облаците на учудване, недоумение и неразбиране, в които ще се обвият първите наблюдатели на Изкуствения интелект.

Това ми изглежда много смешно и любопитно. Защото естествено трябва да се вземе насериозно и с безкрайно чувството на отговорност към съдбите на човечеството аз да се хвана и да седна да пиша фундаменталният труд <Психология на несъзнаваното - от мен>. С което бих бил на една крачка от някоя от приятните и осмислящи живота ми форми на параноя. Най-малко ще спечеля това, че ще стана сериозен, отговорен и дисциплиниран човек (а това е сериозен плюс). Но истинският дар на подобно начинание, както предварително си го представям, би бил, че с това ще се приближа до големите мислители на времената (разбира се не като дела, а като осезаемо вътрешно усещане). Например Хегел: който в <Науката логика> предприема нещо като изложение на автобиографията на Бог - колко грандиозно, с каква отговорност, само! Аз бих могъл да напиша по-скромното съчинение: автобиография на един бъдещ Изкуствен интелект, който още не е създаден. И това става, би осмислило живота ми възвишено. Но, изглежда за мен параноята е недостъпна. Боже, колко ме мързи - не е истина!
Май ще се окаже, че леността (една от силните ми страна) и склонността към съзерцание (друго мое добро умение) са ключът към съвършеното здраве на един лъчезарен и вътрешно озарен духовен живот, прекаран в безкрайно значещата усмивка на едно почти безпредметно, хедонично и почти толкова безсмислено самоцелно философстване...
(Да, тук се съгласявам с много от нещата на Методиус. Нищо чудно накрая да запея и неговата песен. Но дали мелодиите ще бъдат еднакви?)