Възможно ли е една жена да разбере един мъж както един мъж разбира една жена? (Page 7 of 7)

Малко не разбрах как от контекста за разбиране стигнахме до някакви сексуално-психологични прийоми за флиртуване или изпитани и полезни методи за по/достигане на/до определен партньор, но нейсе.
Отбелязвам го, защото за разлика от Вас аз няма да поднеса поздравленията си, относно някакви Ваши Разбирания или постижения, а просто ще отговоря:ок. И това го има. Е, и?
Интересно, че като потърсих по ключови думи "психология на мъжкото мислене" не ми даде сериозни статии или изследвания, а се отбелязаха неща с последна дума "поведение". Все пак се зачетох в нещо непрофесионално, но интересно и след което може да обсъдим и тази насока в темата, защото аз все пак не съм на двайсе, нито съм мъж, за да се хваля, а свързах определена възможна реалност с темата и изборът, който в един момент ни налага не просто да решим от "онче, бонче и счупено пиронче", а така че психологическата ми удовлетвореност да е в значителна степен от чисто моралната.
Интересно е също така мъжете как буквално приемат и безусловно определена информация. Ако Ви напиша, че имам много як златен чип в мозъка- вие може да си помислите, че се шегувам или съм луда, но винаги ще имате едно наум, и докато на рентгенова снимка не Ви покажа непорочния си череп вие няма да повярвате, че не е така.

Оргазъм, екстаз... и двете, ала-бала. Какво е екстаз? Мога ли да изпитам екстаз без задължителен партньор, от който да зависи това?

Така че ако говорим за ОТГОВОРНОСТТА към Съществуващото в рамките на въпросът за Разбирането между половете, ето какво правя аз.
Винаги се опитвам да вложа фин пласт на еротика в отношенията си с другия пол. Това ме развеселява, а и ми доставя удоволствие. Правя го най-вече невербално, чрез погледа, многозначността на тънката си усмивка с тяло, пускам и многозначителни реплики, намеци, комплименти. Правя го много изтънчено и вежливо, овладявам го много преди да е достигнало границите на добрия тон. Фино, елегантно, с усмивка. Правя го всеки ден. И за последните години съм станал много добър.

Ще ме попитате: Защо? Затова - това е едно от многото чувства, които изпитвам за отговорността към Съществуващото. Не го правя затова за да изчукам 40-годишната продавачка в плод и зеленчука, а за да я поднеса на собственият й съпруг вечерта с една/милионна част (което съзнавам, колко минимално е, но аз и не очаквам нищо друго) повече очарованост, съблазън и желание. Зная, че ефектът е повече от минимален в минималното. Но - това не се прави за постигането на резултат, прави се за практика, т.е. или правиш така, или - не (това е практиката).
Това, както казах, е моята представа за един точно определен аспект в собствената ми ОТГОВОРНОСТ към Съществуващото. Самият факт на допирът с обратния пол - колкото кратък и мимолетен да е той - вече е отношение, вече е ангажимент. И изведен до крайност, почти до абсурд - моя въпрос стои така: как ще продължи нататък човекът по своите пътища в света? Отговорът, лично за себе си, приемам, че е еднозначен: с танцуващо пламъче в очите, което сияе от свободата на избора, очароваността и любопитството към света.

Пак казвам, знам точният размер на ефектите, те са нещо много микроскопично и малко, съвършено незначително.
Но за мен смисълът е в самата практика, доставя ми удоволствие да практикувам. И в резултат чувствам един друг тип свързаност със света: аз не съм копеле, за което всичко е "чуждо", "ничие" и "той не е от тук", не съм и скапаният изнурен работар, който пита: "и това ли пък да правя, за к'во да се гърбя с допълнителни неща", не съм и идиот, който гледа малоумно с празен поглед, в който се изписват редовете: "не знам, не чух, не видях, не разбирам". Смятам се за човек, който освен разбира се първостепенната концентрация в подредбата и организацията на собствената си индивидуална жизнено-светова среда се стреми и към достигането и постигането на хармония със света.

Нормално ли е това? Повече от естествено и нормално е да се изхожда точно от този поглед. Не е нормално да се говори за това и да се обяснява по начинът, по който аз го направих.

Смятах следващото да го пропусна и да си изчакам вдъхновението за една своя - в известна степен експресивна - интуиция за Логосът на Хераклит, но някак взе да ми се струва, че интенциите ми в темата, която си редактирам: <Семинар на тема късметлийското знание> биха могли да се продължат добре и тук.

За да поясня и предишните си постове ще предложа едно моделче, което е центрирано в интуициите ми за Логоса на Хераклит.

Как става Разбирането?

Моделчето, което предлагам е квадратно и съдържа следните 4 въпроса:
Какво е   Познание?
Какво е   Разбиране?
Какво е   Опит?
Какво е   Практика?

Най-напред едно уточнение. Когато говорим за Разбиране е много важно в началото да се уточни, дали въпросът ще се постави в реалността на нормата или в реалността на патологиите (първото е неизмеримо по-интересно, но за това няма да стане дума тук).
В едно съзнание, което се генерира в такива психични реалности, които съдържат патология е невъзможно въпросът за Разбирането да стои по точно същият начин, както в съзнание, което е в психичната реалност на нормата. Ето защо моделът, който предлагам ще се опитам да предложа достатъчно общо за да може да е валиден и в двата случая.

Разликата между Познание и Разбиране може да бъде поставена по най-различни начини, аз ще се опитам да я поставя по един строг, строго специфичен начин.
Колкото и голяма да изглежда - и тя наистина е - все пак разликата логически е много проста: тя е в УСЛОВИЯТА. Познанието стои в различен тип отношения към УСЛОВИЯТА на Познание, отколкото стои Разбирането в отношения към УСЛОВИЯТА на Разбиране. Именно тази разлика в отношение към условията определя едно от очертанията на много по-големият и значим въпрос за движението.

От моя гледна точка, в специфичната перспектива на тази гледна точка, Познанието за "нещо"-то представлява такова разгръщане на съдържанията на това "нещо", което образува преки логически отношения между субординацията (йерархизация) на дефинициите и субординацията (йерархизация) на УСЛОВИЯТА на тези дефиниции. И се получават такива структури, при които един път знаем "нещо"-то като самото него и втори път знаем условията, при които това "нещо" е "нещо". От тук следва, че разширеният въпрос за движението на "нещо" може да се постави само в логическите кръгове на условията, при които е дефинирано това "нещо". Обаче по-нататък, извън очертанията на УСЛОВИЯТА (и респ. изведените дефиниции в тези условия) ако "нещо"-то навлезе в една нова реалност отвъд познатите очертания - как старите дефиниции (корелирани в предишните условия) ще продължават да бъдат актуални? Никак. Това следва от същността на Познанието.
Когато се употребяват думите: 'Познание' и 'дефиниция' сериозността на нагласата и задълбочаването в отговорността при употребите на тези изрази изискват същата прецизност да се пренесе и в пределите на Познанието: строгото разчертаване (оразмеряване) на границите на валидност на едно Познание е също толкова важно, колкото и строгото определяне на самото него.

Ето 2 примера за Познание.

Представете си един майстор на самурайски мечове. Той познава различните видове руди, знае технологията за извличане на нужните метали и умее да прави видовете сплави. Той така познава качествата на метала, че може да постигне всеки целян резултат. После той е наясно при какви термични стойности, с каква последователност и при какъв тайминг механичните обработки влияят на качеството на сплавите.
Накратко: неговото познание за металите е корелирано с познанието за УСЛОВИЯТА, при които тези метали стават такива и такива.
Обаче. Къде е границата на това Познание? Нека отидем по-далеч и си представим, че меч, изкован от този майстор попада в друго паралелно измерение или на необичайно във физическия смисъл пространство. Какво ще стане? Никой не може да каже: в друга част на Вселената този меч може просто да се изпари, или да се превърне в звезден прах, а може да стане и вълшебен, придобивайки необичайни свойства. Всичко може да стане, но - как да се предвиди ако не се познават УСЛОВИЯТА?! Едно "нещо", което е излязло извън УСЛОВИЯТА на своето Познание става непознаваемо.
Много просто.

Същото може да се покаже и в човешкия свят.
Тъй като темата е за Разбирането между половете, ето един пример за Познание. Представете си че сте жена и (както в случаят с eloiza) трябва да избирате между десетки, не, стотици, даже хиляди кандидати, които страстно и настоятелно ви желаят.

(Тук ще отворя скоба за едно пояснение. Едно женско мислене, което не е предварително логически подготвено и не е тренирано в опита на дългогодишна школовка в най-добрите логически техники обикновено разделя - без да вижда взаимовръзката - "нещо"-то, т.е. кандидатът (и го възприема като непосредствена даденост) от неговите УСЛОВИЯ.)
И ето конкретен пример. Представете си един кандидат така: този винаги е добре облечен, потребява сравнително скъпи неща (потреблението му е над средното равнище), доста работи, много е зает, обаче печели добре, винаги е в хубаво настроение и се усмихва, но е малко отнесен (което е супер - защото няма да забелязва домакинските пропуски и ще е със затворени очи за това каква мърла е гаджето му) и в същото това време е доста загрижен, интересува се, постоянно пише sms-и и т.н. - както се казва мъж - Мечта. Но това Познание ли е? Ако не се познават УСЛОВИЯТА - не е. Защото ето едни примерни УСЛОВИЯ: представете си, че баща му е бил например общинар-корумпе, откраднал е достатъчно и сега има фирма, която прави далавери с общински поръчки - и това е целият бизнес. Нашият човек се мотае по цял ден в офиса, реди пасианси на компютъра, чати си в Интернет и когато му дотъпее постоянно звъни на мацката с един уморен (реално - отегчен) глас от нямане какво да прави.
Да, обаче ако някой ден изчезне мястото там, откъдето са бозали семейството и той - дали ще продължи ли да бъде същият човек? Ако се променят УСЛОВИЯТА - старите определения ще бъдат ли валидни? Ами ако той стане мрачен, изнервен, сприхав и отчаян алкохолик, който просто не става за нищо? УСЛОВИЯТА се променят, "нещата" търпят изменение и чак тогава разбираме за Познанието (ако не са ни го били обяснили в училище). Да, точно така - на 50 г., когато не може да се направи нищо, освен да кажем: "прецаках се".

*Поуката тук е че на мъжът трябва да се гледа като на състезателен кон, ловно куче, впрегатно животно. И всички определения за него могат да имат характер на Познание, ако се извеждат в пряко логическо отношение към УСЛОВИЯТА. Например истинският кон ще бяга еднакво добре както из меки тревисти равнини, така и по баирите на хълмовете и в гората, истинската хрътка винаги търчи в слънце и в студ, еднакво добре както из парка, така и през блата, качественият вол тегли всяка каруца...
При всякакви условия.

Може и като на елен, разбира се... ако толкова настояваш да бъдеш сърната.

С Разбирането не е така. То е подобно на Познанието, но не е точно същото.

В желанието си да очертая разликата между Познание и Разбиране - по един специфичен начин - (и по-нататък между Опит и Практика) най напред накратко ще изложа теоретичния си модел и ако в цялата работа се съдържа философия, то тя не би се намирала в областта на тематичното (това, за което става дума), а в методът (начинът, по който става дума)… това не са точно разсъждения, по-скоро са само приложения.

Нека приемем много условно и приблизително, че класическата диалектика е триъгълна, има обаче и друга - квадратна диалектика (аз съм привърженик на втората). Триъгълна и квадратна диалектика не са термини, които биха могли да се срещнат някъде - това са изрази, които си измислих за прегледност.

Триъгълна е класическата диалектика, например Хегеловата (винаги има 2 неща, които "отиват" към 3-то).
Квадратната диалектика не изключва триъгълната диалектика и не е в противоречие с нея, а по-скоро се явява частен случай, доколкото квадратната диалектика не притежава същият системен характер както триъгълната. Разликата между двете е един път външна - в системата и втори път вътрешна - в движението на системата. Триъгълната класическа диалектика е обективна - тя е диалектическо самодвижение на логическите форми. Квадратната диалектика е субективна - тя е диалектическо самодвижение на познавателни отношения.
Така се получава едно чисто диалектическо положение на отношение между триъгълната и квадратната диалектика (което от гледна точка на недиалектическите логики може би изглежда парадоксално), при което всяка от тях се явява едновременно цяло и част на другата: фигуративно казано - квадратът е вписан вътре в триъгълника и триъгълника е вписан в квадрата, т.е. нека да приемем, че те са взаимно вградени една в друга. Това е много хубаво и хармонично именно като диалектическо положение, как да не възкликнем: "Уау!".

Впрочем вдъхновение за това почерпих от усещанията си за физическата реалност на елементарните частици и от някои свои задълбочени разсъждения върху досоциалните форми на знание.

Квадратната диалектика изглежда така:
Винаги има 2 "неща", в 2-та полюса на полярно отношение, а посредата в "празното" пространство естествено стои самото отношение между тях: това са формите - логическите форми на отношение. Само че, за разлика от триъгълната диалектика - тук не се достига до 3-то, няма връх, в който двете се "събират" (точно това именно е областта на класическата триъгълна диалектика). Вместо 3-то се явява център посредата.
И идеята е че появата на такъв център - ако той бъде наистина диалектически - никога не е 1, а винаги са двойки центрове, обърнати наопаки. Именно тази взаимна обърнатост на центровете енергетизира отношението между полюсите, тъй като единият "тегли" повече към единия полюс, а другият "тегли" повече към другия полюс… всъщност идеалната среда се явява теоретична точка не между 2-та полюса, а хипотетична точка между двата центъра в абсолютното нищо, която не може да съществува онтологически. Така "везната" с полюсите - образно казано - винаги се люлее и не е възможно да се успокои, да достигне до статично равновесие, защото нейната стойка не е една, а са 2 взаимно обърнати стойки, които колебаят по различен начин отношението между полюсите. Ако трябва да си послужа с визуализация, това не е двумерен модел, а по-скоро ромбоид. И тъй като полюсите се люлеят по различен начин в тази огледалност на центровете, за да се изравни везната е необходимо да изчезне всяка разлика, всяко различно определение в центровете до степен докато те се слеят напълно и след като са изчезнали разликите да станат 1 "нещо"… което е невъзможно, ако можеше да се случи например във физичния свят - това би изменило цялата физическа реалност.
Защо да не може да е така и в мисленето?
Идеята е че между 2 полюса в "празното" пространство могат да се самопоявяват двойки центрове теоретически до безкрайност. Тяхната поява - колкото и парадоксално от гледна точка на недиалектическите логики да изглежда - представлява един вид темпорални огъвания, елипси на логическите форми на отношението, при които огъвания може много относително да се каже, че е възможно следствието да предхожда причината, но и също толкова причината е първична по отношение на следствието.

Ами аз като съм подкарал днес от другата тема да казвам каквото мисля и тук ще взема да Ви кажа като човек, който много разбира, че не е това реакцията на детето Ви и в неговата глава не се е случило това. Той се е натъжил не от това, че трябва да си Ви представи сляпа и не се е вживял в представата. А е почувствал безсилие от това, че не може да се справи с поставената задача дори в екстремните условия на крайна наложителност.
За това говори соматичният симптом: тежко дишане. Ако беше това, за което Вие предполагате, то обикновено е съпроводено с друг тип телесни реакции, например от типа на ступорите: дъхът секва и следва изпотяване, пребледняване, неподвижност на погледа, най-силната реакция обикновено е учестено преглъщане.
... Както и да е, реших да вметна защото се сетих един виц от поредицата за "Пешо Канибалчето". Много е забавен, няма да го разказвам тук.
Винаги съм смятал, че прекалената отговорност, с която се товарят децата още от ранна възраст и този фатализъм, който се утаява в душите им мнооого ги отдалечава по-нататък от изкуството на насладата от живота, а това не е естествена емоция или чувство - това се постига и се нарича естетика, естетика на съществуването. В края на краищата, помислете кое е най-важното, ама най- най-важното за един човешки живот: да се научи да бъде щастлив и да умее да доставя радост на хората около себе си (разбира се не за сметка на такива, които не са около него).