Доказателство

1. Прост човечец и умел фехтовач
Умения за водене на битка. Свързани със стратегия и подход към `врага`. Използването на тези умения са белязани от цел. Не непремено смърт или поражение на врага, но битка с възможно по-малко щети. Фехтовача, благодарение на уменията си, използва освен съвсем технически придобитите умения, но и психологическото предимство, че евентуално с предварителния си имидж/статут на по-опитен (обигран) в битки участник може да има пред-разсъдъчно превъзходство.
Но, проблемът тук е, че в единият случай мисленето - собственото такова- може да бъде подложено на по-разбиваща критика (защото фехтовача, всъщност не познава опонента си и точния и нужен му опит го няма в такъв момент), отколкото онова оформено и овладяно вследствие на интуицията и вътрешното усещане за справяне с определени предизвикателства мислене на видимо по-неопитния.

2. Вътрешен свят-стая- вселена-космос ... са доста малка част от необходимите ни атрибути, с които да насочим така мисълта си навън, че тя да е достатъчно ...` силна`, убедителна, основателна, въобще необходима за влагане в нещо някак.

Ще се опитам да разгранича три неща, сред които да се открои `чистата` мисъл, която ме интересува:

1. Нещо през опита - на моменти може да е механично, като навика. Всяка една машина може да го върши, и за това да не е нужно конкретното участие на Декарт или Русо, а и всеки Жорж се справя ... с миенето на едни зъби.
2. Нещо след опита- което вече е с вложена представа. Например създаването на дете. Встъпване в брак ... където е намесена определен избор и воля, отличаващи ни доста от машините
3. Нещо НАД опита - тук вече ... студентът е един арогантен младеж, който дори е отказал да прочете Платон, а има самочувствие да отговаря и да спори.

Нямаше много да споря с Мосю Декарт щях да спра в момента, в който ми обясни може ли да `върне` вече помислена мисъл? Може ли, ако помисля в този момент, че съществувам, в следващия да помисля че не е така .... Явно мога. Но коя мисъл е с по-голяма тежест?

Как се отнася това към нас?
Може да се каже, че е късно да разсъждаваме върху доказателството на твърдението, което се е превърнало в символ на началото на модерната философия, както се вижда ясно от обобщението на Микеле Верчелезе. Факта на вложения в него смисъл, че единственото сигурно нещо е нашето мислене и затова всичко останало подлежи на съмнение, проверка, преценка, осъществява пряка връзка с рационалното мислене и познание на древногръцката философия и даже със Сократ и неговото „Знам, че не знам”. Всъщност това е израз на самокритичното мислене, което ни прави способни сами да се проверяваме и поправяме и което е качествено по-високо ниво на мислене и познание. Именно то дава тласък на раждането и развитието на модерните наука, технологии и обществени мислене и познание, които стоят в основата на развитото съвременно общество днес.
Действителността за нас е, че през този период от 4 века ние не съществуваме като свободна общност през първите 3 века и затова не сме взели участие в създаването и развитието на неговите традиции, разбирания, познание, а през последния век, когато сме свободни като нация, не може да се каже, че правим нещо повече от това да се борим за физическото си оцеляване. За това ясно говори равносметката, че сме най-бедни и нещастни сред народите на Европейския Съюз, от една страна, както и факта, че се намираме в състояние на демографска криза и населението се топи главоломно през последните десетилетия, от друга страна. Има и проблясъци на равносметка, че това, в което си вярвахме до вчера, че сме най-умни, красиви, образовани, етични в света, не е нищо друго освен сляпа вяра и глупаво самозалъгване, което не само не ни помага, но ни пречи и вреди. А то не вреди толкова с това, че е послужило на шепа нахалници и хитреци да направят по една торба пари за себе си на гърба на народа или да задоволяват амбициите и волята си за власт, като се изреждат да управляват, независимо дали знаят и могат или не, колкото с това, че внушава грешни мислене, общуване, отношения и така пилее и унищожава напразно усилията необходими за прехода и промените. Внушаването на дух на фалшиви самочувствие, вяра и гордост е в пълен разрез с духа на съмнение и проверка, тоест с духа на критичното и самокритичното мислене, което олицетворява „Мисля, следователно съществувам”. Отношението на всичко това към нас е, че ние досега не само не сме се научили на критично и самокритично мислене, но и сме все още потънали в самоизмама и нетърпимост към критичното мислене, което означава, че още не сме се научили да разбираме и развиваме съмнението и проверката като част от стремежа към истината за самите нас и така да се учим да го използваме за свое добро. Така че, ако искаме да се учим да ускоряваме и динамизираме развитието на България и да догонваме средното жизнено равнище на Европейския Съюз, може би ключа се намира в това да се поучим точно от духа на модерната философия да подлагаме всичко на съмнение, проверка, преценка. Всичко останало идва след това.

Здравей eloizа, не вярвам в прераждането, но имам чувството, че се познаваме от предишния си виртуален живот. Ти сигурно вярваш в прераждането, след като предлагаш на вниманието ни философията на будизма, но нямаш чувството, че се познаваме. Не знам обаче дали в будизма няма повече самокритичност, отколкото аз мога да прочета в твоите мисли и думи. Според мен самокритичността е начин да разглеждаме себе си, при който се подлагаме на съмнение и проверка. Пример за това са въпросите, които Питагор е карал своите учениците да си задават в края на всеки ден – „В какво сгреших? Какво не постигнах? Какво изпълних?” Може би това е основата на образованието на Сократ, което го е довело до мисленето „Знам, че не знам”, което пък може би е основата да го обявят за най-мъдрия човек на древността. А като учител на Платон да е допринесъл така и за неговото определение, че „удивлението е началото на философията”, удивлението, че не знаем и не разбираме това, което виждаме и чувстваме. Оттам изглежда идва и философията на Сократическите диалози да отварят диалога, да стимулират свободомислието и да насърчават търпимост към критиката, което е изразено в друга мисъл на Сократ – „Не мога да науча никого на нищо, само мога да накарам хората да мислят”. Това бих дал като примери за самокритичност.
Обобщението на МВ показва, че мисълта на Декарт отдавна е престанала да бъде интересна сама за себе си, защото символизира началото на епохата на Модерната философия и е в основата на създаването на философски контекст развиван вече 4 века. Но имаш право да се връщаш към обикновения смисъл на изречението, защото имаме толкова изостанало обществено мислене, че се нуждаем може би да се връщаме още по-назад, чак до древногръцката философия и нейните проникновения.
Мислите, които ми изброяваш ги поражда твоето съзнание, независимо дали просто пасивно отразява света около тебе или пък се опитва активно да придава смисъл и форма на нещата. Не знам дали знаеш, но човешкото мислене е все още загадка, тоест нито е обяснено, нито е разбрано достатъчно добре. Така че според класификациите, които се опитвам да правя, има качествено по-високо ниво на мислене, но ако съдя от твоите разсъждения, ще ни е нужно време, за да можем с теб да определяме и договорираме занапред и да се надяваме един ден да достигнем до разбирателство и съгласие по тези въпроси.
Няма нищо самокритично в мислите ти за дъжда, защото самокритичността предполага съзнание, че не знаеш и не разбираш или че грешиш в мисленето. По-скоро става дума, че не знаеш какво да мислиш и правиш, но никъде не се долавя съмнение, че знаеш, че не знаеш. Може би все още не си даваш сметка, че за момента си само подсъзнателен център на хаотични желания.

Трите нива на мисленето
Според мен има три нива на мислене, като всяко следващо е по-високо от предшестващото. Първо е нивото на описанието и разказа. На него просто се разказват и описват мислите, чувствата, преживяванията, като се нуждаем само от знания и умения за граматически правилно изразяване, които се научават в семейството или в началното училище. Второ е нивото на мислене на основата на чувството за мярка и преценка, което се нуждае от образование, както за общото познание за света, така и за всяка специална област на познание, за да можем да имаме критерии, стандарти, разбирания, от позицията на които да проявяваме чувството за мярка, проверка, преценка. Това е мисленето, което обикновено развиват хората за всяка една професия, като например инженери, лекари, съдии, пилоти и т.н. Трето е нивото на мислене, което измисля новото мислене, идеи, обяснения, познание, което е свързано с най-високата степен на развитите свободомислие и проникновение, тоест свързано с човешката гениалност на хора като Коперник, Нютон, Дарвин, Фройд и т.н. При него става дума за знания и умения, които отиват далеко отвъд познанието в дадена област, защото успява бързо да забелязва и обръща внимание на нещата, които не знаем и не разбираме и се впуска съответно към тяхното изследване, обясняване, разбиране.
Можем да кажем, че първото ниво е това на безкритичното мислене, при което не е нужно да знаем, за да описваме какво мислим, чувстваме, преживяваме и даже можем да изказваме мнения за всичко, което ни интересува и вълнува, без да се интересуваме дали отговарят на истината или не. Второто може да се нарече нивото на критичното мислене, защото, за да го постигнем е било нужно да подлагаме на съмнение, проверка, преценка съществуващите знания и опит, за да можем да вникнем в тях и да си ги обясняваме до степен да ги разбираме било с цел да ги обясняваме на другите или да ги прилагаме на дело. Третото може да се нарече нивото на развитото самокритично мислене, което навсякъде вижда по-скоро собственото си незнание и не само не се притеснява и вдървява от него, но и се мотивира, амбицира, устремява да вниква и му придава нови смисъл, съдържание, същност. В него съчетаваме по особен начин чувството, че не знаем, със самостоятелното обясняване на новите идеи и решения, както и с необходимите съмнения, проверки, преценки, докато новите твърдения и открития се потвърдят и докажат на практика.
Това разделение явно е изкуствено, за да можем по-ясно да изразим идеята за различните нива на мислене, като може да се каже, че в действителния живот всяко ниво е отворено за всички хора и те могат потенциално да ги развият в себе си. Нещата се усложняват обаче от факта, че мисленето все още не е добре обяснено и разбрано, така че няма ясни критерии, по които да се отчита кой на кое ниво е. Според мен си заслужава да наречем самокритичността мислене на по-високо ниво, защото помага на всички ни да не повтаряме грешките и така ни спасява от глупостта, а на гениите помага да развиват и усъвършенстват идеите и обясненията, така че да стават потвърдени на практика истина и познание.