Не става дума какво обичаме или не-това не е аргумент, защото аз мога да кажа че не обичам съседа ми понеже има повече пари от мен, да отида у тях и да ги взема по тази причина. Или по-лошото, да го ограбя на улицата като го прасна по главата с един чук за по-сигурно.
Аз например никога не съм влизал в торенти, защото не гледам филми, обаче съм свалял музика.
Въпросът е чисто теоретичен-що е то авторско право и има ли го върху компютърните продукти или не.
Авторското право, ако не ме лъже паметта, е продукт на 18-ти век и един от първите прецеденти е „Страданията на младия Вертер”, при който роман тиражът удря мисля, един милион, но Гьоте не взима нищо или взима много малко, и се появява някакъв конфликт между него и издателството. Но това също не е важно, защото е факт, а не теория-преди него милиони копия на Плутарх, Платон и пр. чак до Хюм векове са били разпространявани в препис на ръка или в печатен вариант, без това да ущърби правата на наследниците им, или да попречи на издателите, публиката, и на авторите.
В линка който дадох, авторът-юрист /юрист е бил и Гьоте/, казва че авторското право е наложено от държавата, а не от обичайното право, което го прави съмнително като статут.
Второ, той твърди, че не може да има авторско право, както и лицензи/патенти, защото това са идеи/езикови и сюжетни формули /идеални неща/, а върху идеални неща не може да има права-нещо което се признава и от действащите закони. Все едно да сложа право върху езика или върху диалекта, който се говори в родното ми място.
Причината за това е, че идеалните неща са необходимо, но не и достатъчно основание за възникване на права на собственост, тъй като увеличават богатството, но не съществува начин да попречиш на другите да ги ползваш, т.е. това творение=увеличение на богатството не води до недостиг за теб когато и другите се радват от неговите плодове. Право на собственост можеш да имаш само там, където защитаваш някой да не ти вземе нещо-докато като аз измисля нещо и друг го размножи, това не е присвояване защото неговото вземане не води до мое лишаване. За да има право на собственост трябва да има и въплъщение н материал, само върху който можеш да имаш претенции, тъй като той е изчерпаем и неподелим-примерът е че ако издялам скулптура върху чужд мрамор, тя не става автоматично, по силата на самото голо мое издялкване, моя, а е на притежателя на мрамора /освен ако аз не съм притежател на мрамора-материал, било законосъобразно и справедливо ако съм го намерил, купил или наследил, било незаконосъобразно ако примерно съм го откраднал/. Но не мога да преча друг да издяла същата скулптура-не е забранено да правиш копия на картина на Рембранд в музея, забранено е да я представяш и продаваш после като картина-оригинал от Рембранд, вместо да кажеш че е копие-освен ако не си въведен в заблуждение че всъщност е копие, а ти си мислиш че не е.
По същия начин не е забранено да си купя вестник „Труд”, да го ксерографирам и да го дам на някого, или пък да го продам-престъпление би било да твърдя че това не е копие на вестника, а е самият вестник.
В този смисъл е престъпление да сваля песен на Пинк Флойд и да я представя за оригинален запис, за легален продукт или за песен не на Пинк Флойд, а за моя песен-във всичките комбинации на възможните прегрешения.
Тук се примесват и други любопитни неща като това че дори да има прекършване на права, то не е виновен който ги взима, а който ги дава от публичната среда-не може да ме следят мен какво свалям от Нета с личните ми данни, след като са допуснали да ги качи в Нета някой друг без да го санкционират. Подобно е на подкупа, при който сегашното законодателство съвсем нелогично обявява за виновни и двете страни-и корумпиращия, и корумпирания /така законът на практика пуска було над процеса на корупция, защото нито една от страните не смее да го рапортува/, а би трябвало да е виновна само получаващата, не предлагащата страна. За предлагащия това е част от цената в един чисто икономически либерален контекст. Ако е виновна и свалящата среда от публичното пространство, това би означавало че ако някой лепне на улицата папарашка пикантна снимка, аз като минавам оттам съм длъжен да си затварям очите и да не я гледам, което е пълен нонсенс-ако има нарушаване на лични права и пр. виновен е който я е залепил там и него трябва да санкционират-сна база прегрешение пред собствеността на снимания, защото лицето и тялото на жертвата на папарака са собственост на жертвата на папарака, а не на папарака и папаракът няма право да се разпорежда с тях. Но това е малко встрани от темата.
Последен щрих е че заявени копия на идеални продукти, могат да се третират и като реклама на оригинала /много творци са петимни да ги види някой в Ю-Тюб и сами си качват нещата там без някой да ги насилва/, което носи ползи на първоначалния производител. В този смисъл проблемът с доходите на творците следва да се решава от самите тях на ценово ниво, като споразумение с оригиналния дистрибутор и преносител на идеалните им неща върху материален носител-ползвателите на интелектуална собственост са трети страни между една рок-група и техния мениджър от една страна и между звукозаписната компания, от друга, и просто не са част от играта.
Т.е. да продаваш принтове на Г-Букс не е като да продаваш самите книги, ако и да са свалени от Г-Букс, стига да са дадени ясно обстоятелствата.
Дебатът е много интересен, защото води към сърцевината на колизията между личност, общество, бизнес и държава.
