16 (edited by Хераклит 12.11.2012г. 04:00:03)

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Много ми хареса, това е доста точно, бих добавил проницателно наблюдение върху някои специфики на моето мислене. Така е. Аз мисля едновременно в свръхголеми и ултрамалки мащаби и между тях мисълта ми се движи с много голяма бързина и често пъти преминава в неочаквани траектории с шеметни лупинги. Това не е само защото е бърза, а тя е много бърза, а и още защото с годините провеждам старателно изграждане, образно казано с конструктивен проект, планове и чертежи, на система от мисловни оптики в мисълта си, това ми позволява само с едно докосване на фокуса на "оптичния прибор" да виждам в една и съща картина различни 3D модели на картината. Това е и една от основните платформи на вярата ми във философията, именно умението да виждаш в малките неща нещо много голямо и в голямото едни малки неща.

Модела, който предлагам е много прост, това не е истинската диалектическа логика, точно защото е много опростен, но е нещо подобно. Същия процес съм го наблюдавал в класическата философия при появата на това разклонително течение философия на живота и после екзистенциализъм, при появата на позитивизма и философия на науката и последващото вторично изкристализиране на позитивизма, при отделянето на някои частни области на знанието и обособяването им в самостоятелни науки, като психологията и социологията например - всичко това става през 19 в., но реалното ускорение е в самия край на 19 в. Мисля го не епистемологически - опазил ме Бог от канцеларска работа в архива, не и точно философски, а спекулативно, умозрително философски.
И това което виждам са, фигуративно казано, доста голям брой скали с точните им величини, за което тук няма да стане дума, на процеси, които текат в ето този модел.

Нека си представим едно горещо, нажежено до червено ядро, което трябва да произведе "нещо" извън себе си. Всичко може да е такова ядро и всичко може да е "нещо". Идеята е че ако в ядрото има напрежение, то може да произведе силите, които са в него в напрежение и се трият до червено извън себе си по такъв начин, че те да намалят противоречието си и да застанат в съвсем другата конфигурация на спокойна антиномия.
Такъв беше примера с класическата, особено в спекулативния й аспект, философия (до началото на 19 в.). Тя достига до едно такова състояние с много сложни "етажи" надолу и на всеки етаж е лабиринт, в което би трябвало да "избухне". Но не избухва. Вместо това започва да вади от себе си извън себе си противоречия (които отвътре биха я взривили) и ги поставя в нещо като спокойни антиномии, с това тя образува ново пространство и ново време, с нови структури - интелектуалното пространство и време на новите структури на нови науки и нова философия на науката и нова философия на живота, нов екзистенциализъм. Това са само 2 полярности, които вече не са в противоречие, а са застанали в антиномия, но разбира се има много повече.
Аз по-горе взех за пример императивността. Към началото на 19 в. се достига до такова състояние, че императивността, която класическата философия произвежда като един вид свой продукт е такава, че тя трябва да унищожи самата философия. Затова класическата философия полага един, някакъв, контрапункт извън себе си - ето това е инобитие, за да оформи чрез него, или по-точно казано с това огледало обърнатият образ и така да запази в образа самото огледало - образно казано. Едното е метафизиката, другото е позитивизма и новата философия на науката, а плоскостта на "огледалото" е императивността, която по този начин се трансформира и се запазва в позитивизма. Едва ли е нужно, но все пак пояснението е че тази трансформация се отнася до онази логическа императивност, която е била само в сферата на философията, а не до волунтаристичната императивност, която е нещо друго и принадлежи към света на църквата и владетелите.
Същото става и с философия на живота и екзистенциализма, с това пояснение, че тук инобитието е логически изведената императивност, "огледалото" е самата императивност, а обърнатия образ е екзистенциалната императивност - което е тема на съвсем друг и дълъг разговор, дали екзистенциите не са всъщност това, много особени, ултра плътни императиви - както аз твърдя, но това е дълга и широка, друга тема.
Важното е че от цялата тази работа крайния резултат е че например императивността на класическата философия така се е трансформирала, че се съдържа вече в успокоените антиномии между позитивизъм и екзистенциализъм, философия на науката и философия на живота, между които няма толкова късо и силно противоречие.

Тук има разбира се много особености, но бих искал да обърна внимание специално на една. Обикновено при такива процеси не се виждат "огледалата" и по тази причина не винаги се разпознават самите антиномии, тяхната обща основа и процесите, които ги образуват, както и като следствие по-дълбоката причинност на антиномиите от която се образуват около тях нови "пространство" и "време" в които се формират нови структури. Най-често привидността, която се явява е че първичното противоречие просто и само води до преминаване в обратното. Например философията като метафизика е преминала във философия на науката, или философията като философия на абсолюта е преминала във философия на живота. Това не е точно така.

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Май не го казах много ясно. Ще помисля как да го кажа с повече простота и прегледност.
Това има значение за темата тук, защото примерът с процеси във философията, които са станали през 19 в., и по един или друг начин стоят в основата на огромна промяна, която е довела до съвременния свят, така както днес го познаваме, е един възможен модел който според мен е най-добрият универсален шперц за разбирането на това, което става в България през последните 20 г., или може би по-точно е да се каже това което не става в България. И ако после голямото се види в малкото - мисля че всички изскачащи и мигащи питанки пред линиите на Дестинация си получават автоматичното пренареждане в една единствена голяма и дебела удивителна.

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Хераклите, таман мислех да ти кажа, че малко се отплеснахме от темата и destiny сигурно няма да е доволна, че така пренебрегваме добрата й воля да ни сподели своите виждания, но ти се поправи. От много скитане между звездите ще станем като философа на Езоп, който от много взиране в звездите не видял къде ходи и паднал в една дупка. Така че по въпроса - Струва ли си да се променя човек и защо? - бих казал, че всеки определя сам за себе си, защото е свързано с желанията и стремежите на хората да търсят и придават смисъл на нещата. Нищо в света няма смисъл, докато ние не му придадем смисъл и от тази гледна точка и промяната няма да има смисъл, докато не й придадем такъв. Даже бих казал, че в случая на промяната това е още по-важно да се каже, защото ако не можем да го правим, по неволя сами се обричаме да се примиряваме с живота около нас, защото колкото и ясно и точно да виждаме проблемите и да мислим, че ги разбираме, нищо в тях все пак не подсказва с какво и как да ги решаваме, за да постигаме подобрение. Разбира се промяната не е единствения изход, защото по принцип тя е само един от принципите на стремежа към доброто, докато другия е този на традицията. При последния се предполага, че поколенията преди нас също са се стремели към доброто и от знанията и опита им се получава натрупване на традиция, която се предава от поколение на поколение, за да им служи на свой ред да постигат добър живот. В нашия случай обаче, както особено младите констатират, поради историческото скачане между противоположни и несъвместими социални строеве става така, че традицията е малко или много унищожена и става невъзможно да се опитваме да се опираме на нея в стремежа си към по-добър живот. От тази гледна точка остава единствено другата възможност, а именно да се стремим към доброто по пътя на промяната. Друго видно по въпроса обаче е, че нито можем да правим заедно промяна, нито искаме да се учим на това и по този начин европейската традиция на непрекъснато задълбочаване и разширяване знанието за света, на чиято основа непрекъснато се стремим да се развиваме и усъвършенстваме, ни остава някак чужда и недосегаема. От тази гледна точка може би е добре да кажем, че промяната, както и човека, имат социална природа и без присъствието и съдействието на другите става безсмислена и непонятна. Поради липса на отворен диалог и жизнено свободомислие у нас досега, а и поради непрекъснатото противопоставяне и враждуване не сме могли да развиваме общи критерии и стандарти за промените, така че нито сме стигнали до смисъл, който да кара destiny да се чувства по-удобно в мисленето си за промяната, нито пък се вижда да умеем да разговаряме така за промяната, че да създаваме средата на разбирателството и съгласието, която би могла да ни помага да обединяваме усилията си и да стигаме по-лесно да нови идеи и обяснения, които пък да ни помагат и отварят път за мисленето и поведението ни в посока на промяната. Затова би трябвало да й благодарим, че отваря приказка за нещо доста важно, чийто дух някак липсва около нас. И всъщност ми се струва, че не е нужно да се борим кой как да завладее позиция, от която да смята, че може да казва на другите какво да мислят и правят, а по-скоро така да общуваме и спорим в случая за промяната, че да можем да се убеждаваме взаимно, че хем участваме равностойно в процеса, хем допринасяме за идеите и обясненията, които се раждат и развиват в него. Само така ще могат да се отварят хоризонтите пред нас вместо непрекъснато да се чувстваме в безизходица.

"Мнението е нищо, идеята е всичко." - Платон
"Всичко хубаво, казано от когото и да е, смятам и за свое." - Сенека Млади
"Този, който крие грешките и недостатъците си, няма намерение да се поправи." - Волтер

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

А! През това време аз кротко и задълбочено си писах ето този пост.

М-да-а-а, ето, ще се опитам да го визуализирам като опростен плосък (двумерен) чертеж.
Да си представим 1 нещо в центъра, кръгло, като топка и нажежено до червено. Да си представим от него как излизат V-образно нагоре 2 линии. Всяка от двете линии "завършва" на върха с огледало, например почти успоредно на линиите (но не перпендикулярно, защото тогава ще отразява надолу).
Същността на модела е следната. Онова, което е в центъра, в ядрото като 1 "нещо" и нараства много ускорително (а не като диалектическо противоречие - в строгия и коректен смисъл на термина) и има линеен характер - то може на дадени етапи да достигне критично голяма линейна мощ. Ето тогава се появява възможността тази огромна линейна сила да взриви ядрото. Този модел разглежда варианта - като възможен вариант при който линейната сила се запазва и излиза извън ядрото в най-малко 2 вектора, които завършват с 2 "огледала", или самите вектори с енергията си представляват "огледала". Тогава от едната страна на всяко огледало се "самопоявяват" действителни "неща" от ядрото, които тук се явяват обаче (извън ядрото) като образи на инобитиета и чрез "огледалото" произвеждат обърнатите си отражения, които вече не са инобитиета, а са нещо действително.
Продължението на чертежа става такова: ядро - две V-образни линии нагоре, всяка "завършва" с "огледало", което се намира в същата линия и от едните страни на "огледалата" - инобитиета на действителни "неща" от ядрото, а от другите страни на "огледалата" по такъв начин обърнатите им отражения, че самите отражения вече стават нещо действително - по двойки - всяко е почти обратното на другото (всяко получено отражение, вече като действително е почти обратното на другото получено отражение, вече като действително). Ето тези двете са обратни, но няма равнина между тях и помежду си нямат отношение. Те са станали "чисти" антиномии, които - тъй като са обратни - би трябвало да влязат във все някакво диалектическо противоречие - но не влизат и нямат. А трябва да имат. Нямат по много простата причина, че нямат ОТНОШЕНИЕ помежду си. Между тях е нещо много трудно описуемо: метафизичната (с най-многото поетична символика натоварена "метафизична") основа - това е "полето", което образуват самите 2 "огледала" в безкрайната им взаимна отражаемост. Така между двете станали действителни обратни "неща" ще се генерира "отсамосебе си" ново "пространство" и ново "време". Защо? 1/ Защото съществува метафизично (най-поетически разбирано) поле като метафизична основа. 2/ Защото обратността на двете, чрез основата, рано или късно ще конструира нещо като обща "рамка" или нещо като цялост, в която те ще могат едновременно да бъдат достатъчно "отдалечени", но и да бъдат "отдалечени" като обратни, без силно противоречие между тях.
Накратко това е механизма.

В примера, който дадох с класическата философия (до 19 в.) например като 1 нещо, "ядро" се взима класическата философия, като линейна мощ, нарастваща критично се взима императивността, 2-те "огледала" са това - самата императивност. На едните страни на "огледала" стоят "изнесени" като инобитиета съответно философията като метафизика и философията като абсолют. Техните обърнати огледални образи, обърнатите огледални образи на тези инобитиета - са нещо действително: философия на науката (...и позитивизъм, и т.н.) и философия на живота (...и екзистенциализъм, и т.н.).

Най-важните следствия са 2:
1/ Цялото, ядрото нито се взривява, нито се разпада, само уплътнява на много по-фундаментално равнище същността си.
2/ Така създалите се достатъчно отдалечени крайни полюси, които стоят в спокойна антиномия, между тях задават и произвеждат ново интелектуално "пространство" и ново интелектуално "време" - това са хоризонтите на новите науки, новите механизми, но по-важното е - смисли на организация на човешкото съществуване (и не само в сферата на интимно-личното, но и в сферата на общественото, публичното, националното, политическото).
Най-важният резултат от тези следствия е конкретност, ОПРЕДЕЛЕНОСТ: и новите науки стават все по-конкретни и новите... хм, форми на организация на човешкия живот стават все по-определени. Тези процеси на все по-точна конкретизация и все по-структурирана определеност е това, което всички разбираме интуитивно под еволюция, развитие, промяна, напредък на съвременния свят.

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

момчето wrote:

От много скитане между звездите ще станем като философа на Езоп, който от много взиране в звездите не видял къде ходи и паднал в една дупка.

Вярно е това, но ти не се притеснявай. Тя тази история се разказва също и за Талес от Милет. Продължението е че благодарение тъкмо на това взиране в звездите с астрономическите си познания Талес предвидил маслинената реколта, направил навреме нужните инвестиции и забогатял. Предполагам, че Дестинация има вкус към развръзките на такива истории, така че сигурен съм, че края и на тази история няма да я разочарова.
Развитието на историята с маслините на Талес от Милет има и още едно продължение, което може би ни касае не само нас с теб, но и Дестинация - пряко. В тази Милетска школа изглежда философите са били доста прагматично настроени, защото ученикът на Талес - Анаксимандър е един от вдъхновителите за бизнес и с вино. Философската школа от Милет е главният вдъхновител и при основаването на колонията Аполония на брега на Черно море, недалеч от днешния Бургас. Там и досега расте разкошно грозде и се правят чудесни вина.
Даже си представих, как с теб се чукаме за наздраве с чаши с високи столчета, кимаме с глави одобрително и с наслада и наблюдаваме на брега на морето Дестинация под слънчевите лъчи как идва с грациозна походка право към нас, с хавлия около кръста, загледана в третата чаша, която стои пълна на масата.
Как мислиш, дали би седнала при нас и да поостане? Предполагам, че без яхта, завързана по-нататък на пристанището и солидна банкова сметка едва ли ще ни сметне за много успешни философи и може разговора така някак да се завърти към тема ОТГОВОРНОСТ. Де да знам...

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Хераклите, мисля че Дестинация е много по-вероятно да ни подмине ако ни хване на момента, когато обсъждаме твоите идеи за ядрата, векторите, линиите и огледалата, заедно с всичките сили, които биха могли да се подвизават в обсега им. И тъй като намесваш Дестинация и парите, с които трябва да разполагаме , за да споделя компанията ни, самата история на Талес от Милет с пресите за маслини и мигновеното забогатяване може да ни е от полза с детайлите, че той го е направил, само за да покаже на присмехулниците, които му се подигрвали, че философията не му служи за нищо, че стига да поиска би могъл да я използва, за да забогатее, но тогава би станал като тях, а е нямало да се радва на истинските природа и удоволствия на философията. Така че за пример по-скоро би трябвало да ни послужи неговото поведение, при което просто изоставил богатството и се върнал към философията и нейните радости и удоволствия. Мисля, че в този случай примера на Диоген-кучето би могъл също да ни послужи за пример, а и за отговор на въпроса, който ми поставяш. Става дума за историята на срещата му с Александъл Велики, когато си стоял пред бъчвата и когато последният му казал, че е готов да изпълни всяко негово желание в знак на признателност и уважение към него, при което Диоген го помолил да се дръпне, че му пречи на слънцето. Всъщност думите на Александър тогава, че ако не е бил Александър, би искал да бъде Диоген, сами по себе си са критерий за това, че величието на философията няма нищо общо с парите и няма как да се измерва с тях. Не знам дали не бях споделял във форума и една мисъл на Дейвид Хенри Торо, която в общи линии казваше, че когато човек намеси парите, тогава те вършат работата вместо него и той деградира и постепенно залинява. Така че лично аз бих заложил, че Дестинация всъщност притежава достатъчно мъдрост и житейски опит, за да покаже добро чувство за мярка и преценка и да направи подходящия избор, но така както описваш нашата дружеска среща не съм сигурен, че най-големите наслади и радости ще се въртят толкова много около присъствието на Дестинация. Защото условията и средата, които загатваш са някак наподобяващи тези от диалозите на Платон, при което мисля че ще имаме и желанието и мотивацията да се възползваме от тях и да се покажем на висотата на случая, така че да покажем подходящите остроумие, проникновение, общителност и щедрост в словата, общуването, отношенията, така че да можем да създаваме сами взаимната радост, за която всички ние копнеем.
И не знам дали не подценяваш малко Дестинация, когато казваш, че няма да е очарована от разговорите за отговорността, защото въпросите и проблемите свързани с нея са достъпни и разбираеми за всеки един от нас, защото са част от здравия разум и общоприетата мъдрост на свободните хора, които знаят, че е нужно да проявят достатъчна воля в посока на желанията и стремежите си, така че да могат да се добират до желаните резултати, които единствено могат да им дават радост и удовлетворение. А при това положение е съвсем естествено да се приема, че подобна нагласа сама по себе си предполага максимална отговорност, просто защото би означавала максимална мобилизация за постигане на желаното. Сартр имаше една мисъл, която гласи нещо в духа - Толкова много обичам свободата, че не мога да си представя, че нещо в живота ми не зависи от мен - а както вече съм се опитвал да го развивам и отстоявам в този форум свободата за мен е доброто по предпоставка, а по всичко личи, че свободната воля и личната отговорност са неразделна част от процесите, които помагат тя да става част от живота около нас. Предполагам, че имаш предвид, че Дестинация притежава някаква красота, която ще ни привлича да общуваме с нея, малко в духа на мисълта на Аристотел, че само слепец би могъл да пита какъв е смисъла да общуваме с красиви хора. Разбира се бих се надявал тя да притежава и достатъчно любов към мъдростта, така че да е разбрала радостите и удоволствията, които може да й донесе философията и да не се налага да я убеждаваме много за това какъв е смисъла и ползата от споделянето на нашата компания отвъд прелестите на парите и плътското. Всъщност мисля, че ако проявявахме малко повече прагматизъм по отношение на идеите и обясненията за промяната, също бихме предизвикали доста по-голямо желание от нейна страна да сподели компанията ни.

"Мнението е нищо, идеята е всичко." - Платон
"Всичко хубаво, казано от когото и да е, смятам и за свое." - Сенека Млади
"Този, който крие грешките и недостатъците си, няма намерение да се поправи." - Волтер

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

:)

Не че бих ви подминала мненията. Чета ги и уважавам времето и вниманието ви, че пишете по темата :)
Но честно казано не знам какво да отговоря.
Може би не съм достатъчно философ и не разбирам в дълбочина написаното, но пак да отбележа не е от неуважение.

Вчера гледах един филм обаче. Едва ли е място да коментираме и анализираме филми, но все пак ме впечатли нещо за "промяната" и се надявам да го обсъдим, ако ви е интересно.

Репликата е:"ти не можеш и не променяш света, той променя теб"
Насочена към герой, който се занимава с отглеждане на марихуана и печели много пари от това, но за да има баланс има и фондация през която помага в различни каузи и бедни страни по света, които имат нужда.
Никога не е убивал човек и не би го направил. Но така се случва, че се налага. И то единият път по особено жесток за човека начин. И ... реално се променя. Но оправданието му, в конкретните ситуации е, че ако не го направи той, него ще го убият.
Вторият интересен момент е, как и защо се налага промяната. Заради ... привързаност /любов, обич са синонимите/
Или, заради това че хората и човек се привързва или е привързан към някого се и променя, би се променил и няма връщане назад. Дали е към по-добро няма значение. Това е факт неоспорим. И или успяваш да го приемеш и да продължиш да живееш или губиш ... нещо.

23 (edited by Хераклит 19.11.2012г. 03:30:37)

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

момчето wrote:

Хераклите, мисля че Дестинация е много по-вероятно да ни подмине ако ни хване на момента, когато обсъждаме твоите идеи за ядрата, векторите, линиите и огледалата, заедно с всичките сили, които биха могли да се подвизават в обсега им.

Може и да не ни подмине. Психологически погледнато има две възможности: при отсъствието на яхта и банкова сметка или ще я избие на сложни отношения, в които ще се оплете като пате в калчища и накрая ще й хрумне ОТГОВОРНОСТТА и ще почне да говори само за това, или ще се отнесе в абстракции, ако разговора е достатъчно абстрактен, и ще се размаже от абстрактен кеф. Двете са еднакво вероятни. Първото само успокоява материалното и моралното неспокойствие, нищо повече. Второто носи наслада.
Ти си прав, Момче, много си прав, че красотата и възвишената идейна светлина на философията само се похабява и потъмнява при опита да се премоделира и оплоскости така че да бъде напасната към грубите материални ползи. Не че не става - става, но не е същото.
Това си мислех и аз тези дни около възнесението на Патриарха. Знаеш ли неговата история? Официално - никой не я знае. Говорят се разни неща, така че и аз не бих могъл да се изразя тук с "е", а уместно е с "говори се, че...". По случайно стечение на обстоятелствата навремето чух разни истории за Максим от негов приятел от младежките години, земляк от същия край (Троянско), голям тарикат и меркантилен тип, естествено активен борец, отдавна покойник. Та, разправяше се, че Максим още като послушник в манастира е бил активен РМС-ист, не се знае до къде се е простирала дейността му, най-малкото е участвал в създаването и ръководството на местните РМС организации. Не случайно след '44 г. заминава за Москва, където се говори, такъв е слуха, че изкарва съответните школи към КГБ, без да е офицер, а в България има чин полковник от Държавна сигурност. Такава огромна концентрация на светска и църковна власт! И в пълен контраст, даже противоположно на това, личността на Максим е сред най-светлите примери за монашество и духовна отдаденост не само у нас, а и в целия православен свят. Малко хора знаеха къде живееше Максим и как. Живееше в Драгалевския манастир, в неголяма самостоятелна сграда, скромна отвътре и живееше като монах. Да имаш цялата власт, такава светска и църковна позиция и да живееш в отреченост от материалното, като монах - ето това е.... това. Другото което знам, разказа ми го моя добра позната, нямам причини да се съмнявам в достоверността, е една доста любопитна ситуация от 80-те години. Тя била в Правителствена болница и от едната страна съсед бил актьорът Парцалев, с когото на балкона често си говорили и заедно пушили, а от другата страна бил Максим. Той обичал чистия въздух и гледката към Витоша, но когато мацката също излизала на балкона поздравявал много учтиво и някак плахо, скромно, почти извинително се оттеглял в стаята си. Това е забележително! Всъщност забележителното е това. Възрастово това е човек на около 70 г., а мацката - готина мацка, между впрочем - току що е завършила училище. Всеки етикет, навсякъде по света изисква по-младия да се съобрази с по-възрастния, той го е знаел и е виждал, че тя ще се задържи не повече от минута, две, ще се позавърти и ще се прибере обратно за да отстъпи балкона и да не смущава спокойствието на неговото уединение. Но - не. Максим е давал "път на дамата" и с тази прочута монашеска смиреност, някак трогателно и извинително пръв се е оттеглял и е отстъпвал пространството.
Разказвам го не за да подчертая контраста с тази плебса на т.нар. "демократични сили", която зажадняла и олакомяла бурно нахлуха в Парламента след 10-и ноември, като истерични воайори, които много искаха да надзърнат как е било отвътре при Големите и не донесоха нищо със себе си, освен калта по обувките си, арогантна глупост, неуместно държане и просташки стил.
А за да споделя едно интересно наблюдение. Струва ми се, че мигът на истината, тогава, когато всичко скрито излиза наяве и навън и се изписва на лицето ти е във възрастта около 70 - 75 г. Някои хора заприличват в лице на евтина напукана стара джапанка, започват да излъчват нещо евтино, похабено и безсмислено, други започват да приличат на очукани и мизерни социално-слаби: отритнати, декласирани, изгубили статус и позиция (много често явление при професорите, между впрочем). А има и такива, които, според популярния израз, наистина остаряват като катедрали - с мека светлина отвътре и достойнството на озарението, достойнство, което струи от самоуважението към себе си. Така си отиде Патриархът, така си отидоха във философията Иван Стефанов и Иван Пунчев. Светла им памет. Именно тази светлина е онова, което помага на истинските търсачи да осветява полетата на религията и философията в техните духовни търсения... някак по друг начин се върви назад по така осветените пътеки.

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

24 (edited by destiny 19.11.2012г. 11:27:12)

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Считам, че горното мнение доста се отклонява от контекста, който се опитвам да маркирам, но ще коментирам все пак.

Нямам мнение за починалия Патриарх. Ако приемем нещата, които са Ви впечатлили от неговия живот, би трябвало да разбираме позицията за съзнателно отказване и отстояване на някаква самодостатъчност, която да не се покварява от светския живот или да се променя по необходимост. Сравнението с професорите не ми се ще да анализирам, но аз предпочитам да разглеждам техния принос, като много по-съществен, отколкото този на Патриарха.

Изглежда ми лесно, човек да се откаже от светския живот. Да се откаже да поеме отговорност :) за друг, освен за собствената си душица, да остане неопетнена и незасегната. По-трудно е, да се изправиш срещу предизвикателствата, да знаеш че ще губиш и много ще боли, но да устоиш. Като стълб, като дърво ... като скала.
За една жена е обратното. Много по-трудно е да се откъсне и да заживее в състояние на някакво балансиращо търпеливо изживяване на животеца. Аскезата не е полезна за промяната и развитието. Да, в някакви прекалено бурни емоционални и психически натоварващи моменти, може и да е от полза. Но това е до момента, в който човек отново придобил равновесие продължава.

Еволюцията има смисъл, защото обяснява целта на живота.

И отново ме интересува, струва ли си да се привързваш? Как да се опазим от подобен прекалено човешки импулс, който не ни помага особено, поради което може да се подтиска и да не съществува като причина за неконтролируеми емоции и събития в живота ни...

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Е, отдавна е всеизвестно, че аз съм не само задълбочен в мислите си философ, но също и атрактивен илюзионист и манипулатор. Последните 2 поста, моя и Вашия, нагледно илюстрират точно това, което искам да кажа.
Помислете върху най-първото (тази безкрайна идейност, която струи от Хераклит от Ефес): каква промяна, какво развитие ако нямаш ляво и дясно, ако нямаш горе и долу, ако няма напред и назад? Променяш се движиш се - накъде?!

Едната възможност е - ляво и дясно, горе и долу, напред и назад и т.н. да бъдат в такова пряко (нажежено до червено) противоречие, че да се изключват. Добре, като "махнем" едните страни на противоречието, на къде вървим? Махаме дясно, долу и назад и накъде точно тръгваме? Безкрайното ляво е въртене в кръг, безкрайното движение напред и безкрайното изкачване нагоре е стоене на едно място в точка, без техните обратни. Хераклит от Ефес няма предвид това. Противоположностите не са крайности, които с динамични колебания на превеса накрая взаимно се унищожават и те не могат да се унищожат, защото между тях има нещо - ето това "нещо" е тайната и същността. Логосът. Както днес го чувстваме, невидимата същност, матрицата на Битието...
Другата възможност е противоположностите да стоят в спокойна антиномия (на такова достатъчно "разстояние", че да не се изключват пряко, унищожавайки абсолютно всичко, в абсолют и самите себе си). Тогава "между" тях се образуват пространство и време, това означава - реалности.

Вътрешната, скритата хармония на нещата е това което прави движението и образува същности. Външното късо, взаимоизключващо се противоречие е това което ги унищожава.

Това да устоиш когато знаеш, че много ще губиш и ще боли - като стълб, като дърво... като скала - е хубаво казано. Но знаете ли как устоява най-старото дърво в България? То си живее и се развива в съвършена хармония на две противоположности - "над" и "под". На повече от 1000 години, тази година пак го видях, бях там, постоях и да Ви кажа усетих, че прекрасно си се чувства и продължава да се развива и расте и няма никакво намерение да умира - Байкушевата мура в Пирин. Расте на един скалист склон, точно на ръба. Гледано отгоре ствола и короната са така надвесени над пропастта, че имаш чувството че всеки момент ще падне. Основните клони растат на изток, над пропастта и баланса му е такъв, че би трябва от собствената си тежест, а и както е наклонено да полети в пропастта. Обаче гледано под повърхността, основната му коренова система, много мощна и тежка коренова система, е точно в обратната посока. Така се получава съвършена хармония: колкото повече клоните растат над пропастта, на изток, към слънцето и наклоняват дървото, толкова повече корените растат на запад, навътре и по-дълбоко в тъмнината под земята. Това е толкова мощен вътрешен динамичен и постоянно развиващ се баланс в хармонията, че освен източник на чудесно здраве и растеж, е и огромна сила, от там са минали толкова планински бури и порои за 1000 години, че друго растение при други условия не би издържало на тези климатични промени.

Точно това имах предвид с разказа за живота на Патриарх Максим, какъвто пълен и обхватен животопис едва ли ще бъде създаден. Хайде, малко въображение. Според Вас с какво се е занимавал тогава в болничната стая, освен с молитви? Това са безкрайно сложните отношения с Живков и ЦК на БКП, Държавна сигурност, светите съкровища на църквата и църковната утвар, манастири и църкви, градове, села и планини, монасите и свещениците с техните лични истории и жизнени ситуации по духовните пътища... власт, религия, вяра, животи и лични съдби, книги, книги, книги. Позицията на Патриарха е била такава, че спокойно е могъл да поиска от управата на болницата да се освободят съседните стаи, така че да не се смущава покоя му, места има достатъчно. Но какво са в размислите в стаята съседите, един комедиен актьор и готина мацка, която мисли за дрехи от кореком и култура? Това не е истинска буря, малко хлад, малко горещина, само един пролетен дъжд в съседство, каквито през сезоните на годините Патриарха е видял много.
Често пъти за да се разбере това което е отгоре трябва да се види и онова което е отдолу. Има вековни дървета, които живеят в такива хармонии, има и хора, които също живеят така и достигат величествен, благороден залез, залезът не е сетивен, в това, което непосредствено виждаш, неговата светлина не е в това, което я излъчва, а в това, което осветява.

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

26 (edited by destiny 25.11.2012г. 16:25:41)

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Хераклит wrote:

Е, отдавна е всеизвестно, че аз съм не само задълбочен в мислите си философ, но също и атрактивен илюзионист и манипулатор.
...

Това, ако не е самоирония, бихте ли ме информирали къде точно и от кой е направена тази оценка?
Ако и не използвате само никът-наименование, чийто реален притежател е отдавна не сред живите. Но и известен да е и за него не съм чувала и чела подобни оценки.
Това е важно, да го изясним, защото е много характерно за повечето хора да се подвеждат от собственото си самомнение и желание да бъдат или приличат на някого, но да нямат капацитет и достатъчно качества.
Така разбират манипулацията като полезен инструмент, с който да впечатляват предимно себе си, а оставят полезните саморефлексия и самопознание на заден план като безполезни за развитието им като личности и имидж в обществото.
Когато такива хора с грешно самомнение се опитват да убеждават околните в собствената си значимост или нечия друга значимост, на авторитет, който е важен за тях самите, рискуват да не привлекат много слушатели, а и малкото объркали се от възпитание да ги изслушат, по-бързо да си намерят причина, да се отдалечат и разкарат.

Понеже патриархът продължава да ми е безинтересен за анализ, аз реших и предцених, че по-полезно за темата би било да обсъдим един Карл Попър, а някой ако желае и Витгенщайн.

Ето каква статия намерих за Попър:

Преди около 30 години повечето от учените вярваха, че тяхната задача е да намерят колкото е възможно повече примери, потвърждаващи теориите им. Сега те разбират, че е трябвало да търсят примери, които ги опровергават. Карл Попър ги критикуваше за това, особено със своя известен лозунг: "Безброй бели лебеди могат да докажат теорията, че всички лебеди са бели, но само един може да я опровергае." Учените днес търсят черните лебеди и ако не намерят нито един, могат да се почувстват спокойни, че теорията им е правилна, въпреки, че още не е доказана. В съвременната наука това е най- сериозното приближаване до истината.
Попър (1902-1994) е роден във Виена. Той е дете на еврейски родители, които са приели християнската религия. Ранната му философска работа е във Виена, а след като нацистите идват в Австрия, става преподавател в Canterbury University College в Крайстчърч, Нова Зеландия, където прекарва цялата война. Там той пише, както ги нарича, "военновременните си книги": две книги, от които по-известната е "Отвореното общество и неговите врагове". През 1945 година му е предложена доцентура в London School of Economics, където по-късно става професор по логика и научен метод.
И Оксфорд, и Кеймбридж, никога не са били съгласни с него, защото философията му беше горчиво противоположна на тяхната ортодоксалност и лингвистична философия. Той се присмиваше на тяхната фикс-идея за значението на думите, съгласявайки се с Хъмпти Дъмпти, който казваше, че думите означават това, което искаш да означават. И даваше за пример похабеното в спорове време за значението на думата "демокрация". Демокрация беше име, етикет поставян към една форма на управление, и той предлагаше думата да бъде използвана за описанието на държава, където съществуващите институции дават възможност за смяна на правителството без насилие. Но както обикновено, казваше Попър, ако хората пожелаят да обърнат термина с главата надолу, те ще го направят, както стана с "народните републики" в средата на 20 век, когато демокрацията в тях означаваше просто "тирания".
"Отвореното общество" беше посветено на защитата на демокрацията и опровергаването на марксизма, въпреки, че Попър уважаваше Маркс като човек. Придружаващата я книга - "Нищетата на историцизма", беше атака срещу мащабното планиране. Тези две книги, и по-специално техният анти-марксизъм, му дадоха репутация на десен философ. На една възпоменателна церемония в Лондонското училище по икономика, няколко месеца след смъртта му, Брайън Магий каза, че философията на Карл Попър ще бъде преоткривана още от онези, които мислят, че я познават и цитира един пасаж от "Отвореното общество", който опровергава, поставеният му етикет за десен интелектуалец: "Ако желаем свободата да бъде запазена, ние трябва да поискаме политиката на неограничена икономическа свобода да бъде заменена с политика на определена икономическа интервенция от страна на държавата. Ние трябва да поискаме неограниченият капитализъм да отстъпи място на икономическия интервенционизъм."
Той критикуваше това, което бе наричано сълюшъринг: големите скокове към решения - реорганизации, нови планове и мащабни проекти. Зад този светски "холизъм", както той го наричаше, стоеше вярата, че проблемите трябва да бъдат схващани като "цяло". Попър казваше, че холистичният метод е неправилен. Всяка голяма теория, решаването на всеки голям проблем, винаги носи непреднамерени и непредвидени последици, затова неговото цялостно решение е невъзможно.
Вместо това Попър предлагаше един рационален път на осъществяване на социалната и политическата промяна, чрез "инженерството на парче" - справяне с проблемите в момента, в който се появяват; подход с ограничени решения към ограничен брой проблеми, с ограничен обхват на промяна към тези, чиито изход не може да бъде логично предречен.
Попър размишляваше върху редица проблеми, един от тях бе проблемът тяло-ум. Той беше дуалист. Нещо повече, той беше плуралист. Попър дефинира един трети свят на реалност, който стои отвъд материалния свят и света на мисълта. "Свят 3", както го наричаше той, се състоеше от продуктите и творенията на човешкия разум - идеите, теориите, музиката и поезията, пиесите на Шекспир и езика. Този свят не е установен на определено място или в определено време, но е реален, заради способността си да влияе върху човешкия ум и по този начин да променя лицето на материалния свят. В една от последните си публикувани книги, използвайки своята характерна теория на вероятностите, той се зае с вечния въпрос за свободната воля - как можем да управляваме и да бъдем чувствителни в един свят, разделен между тиранията на детерминизма и лотарията на чистия шанс.
Стогодишнината от рождението на Попър ще бъде отбелязана на конференция във Виена през юли 2002.
Всезнание и погрешимост
(откъс от автобиографията на Карл Попър "Безкрайното търсене"*)
Когато бях двадесетгодишен, станах чирак на един стар майстор-мебелист във Виена, който се казваше Адалберт Пьош, и работих с него от 1922 до 1924г., малко след Първата световна война. Той приличаше досущ на Жорж Клемансо, но като човек бе много добър и сърдечен. След като спечелих доверието му, той често пъти, когато оставахме сами в работилницата му, разкриваше пред мен неизчерпаемия си запас от познания. Веднъж ми каза, че е работил много години върху различни модели на вечен двигател, като добави замечтано:
- Казват, че не мож' се направи, но веднъж кат' го направи некой, друго ще заприказват!
Любимо негово занимание бе да ми зададе исторически въпрос и сам да си отговори, когато се окажеше, че не знам отговора (макар че аз, неговият чирак, бях студент в университета - факт, с който той много се гордееше)
- А знаеш ли - питаше той - кой е изобретил високите ботуши за езда? Не знаеш? Валенщайн, херцог на Фридланд, по време на Тридесетгодишната война.
След един-два още по-трудни въпроса, зададени от него, на които той сам си отговаряше триумфално, моят майстор ми казваше със скромна гордост:
- Ето, мож' ме пита, каквото си поискаш: аз знам всичко.
Мисля, че научих повече за теорията на познанието от моя скъп всезнаещ майстор Адалберт Пьош, отколкото от всеки друг от моите учители. Никой не направи повече за превръщането ми в последовател на Сократ. Защото именно моят майстор ме научи не само колко малко зная, но и че всяка мъдрост, за която бих могъл да мечтая, би могла да се състои само в по-пълното осъзнаване на безкрайността на невежеството ми.
Тези и други мисли, принадлежащи към областта на епистемологията, занимаваха ума ми, докато се трудех върху едно писалище. По това време имахме голяма поръчка за тридесет махагонови бюра с много, много чекмеджета. Боя се, че качеството на някои от тези бюра и особено политурата им силно пострада заради заетостта ми с епистемологията. Това подсказа на моя майстор, а и на мен даде да разбера, че съм прекалено невеж и прекалено погрешим за този вид труд. Затова реших, че като завърша чиракуването си през октомври 1924 г. ще си потърся нещо по-лесно от производството на махагонови писалища. В течение на една година се занимавах със социална работа с изоставени деца, което бях правил преди и бях сметнал за твърде трудно. После, след още пет години, прекарани предимно в учене и писане, аз се ожених и се установих щастливо като учител. Това стана през 1930.
През това време нямах никакви професионални амбиции извън преподаването в училище, макар че то малко ми омръзна след публикуването на моята "Логика на изследването" в края на 1934. Затова се почувствах облагодетелстван от съдбата, когато през 1937 получих възможност да напусна училище и да стана професионален философ. Бях почти на тридесет и пет и мислех, че сега най-после съм решил проблема как да се трудя върху писалище и в същото време да се занимавам с епистемология.

http://www.mediatimesreview.com/iuni/popper.php

по-конкретно от цитата, онази част с откъса от автобиографичната книга.

27 (edited by Хераклит 26.11.2012г. 20:50:17)

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Вижте сега, уважаема Дестинация, Вие знаете, че в разговор със събеседник като мен, още повече философ и при това не просто и не какъв да е, а спекулативен философ няма как да не застанете в ролята на опитен образец.
Няма да си кривя душата, аз тия дни наистина доста размишлявах върху историята и личността на Патриарх Максим по повод края на земния му път, отиде си на 98 г. Кажи-речи доста мисля и от началото на есента върху въпроса за "спокойните" антиномии.

Наблюдавайте внимателно факирското ми изпълнение.
От гледна точка на социологията горния пост - така както е написан и с тези усещания, които създава - би трябвало да се възприеме от Вас през матриците (схемите) на един манталитет, който не е специфичен и уникален само за Вас лично, не е нещо индивидуално, а обратно, той е универсален и общ за няколко милиона български провинциалисти, което и ги прави еднакви. Разбира се има и изключения, слава Богу, винаги има. Това, което Ви смущава в цялата история - така както е представена - е въпросът за социализацията и очакването е смущението Ви да бъде толкова силно, че направо да изкрещите, не, да станете и да изревете с всичка сила от почуда и възмущение. Защо? Защото през схемите на Вашия манталитет име нещо нередно, Вие чувствате, че нещо в картината не е наред. Кое? Това че двете крайности не се събират в една линия и не се надграждат едно през- или едно над- друго: кумулативно, постъпателно. Едната крайност е църковна и светска власт (светска означава позиции и постоянни динамични отношения с Живков и ЦК на БКП, Държавна сигурност, БНБ и партидите за издръжка, ремонт и реновиране на църкви и манастири, Художествената академия и произведенията на изкуството, картини, стенописи, ковано желязо, дърворезби, автомобил Чайка, Правителствена болница и т.н.). Другата крайност е личен монашески живот, прекаран в ограничения, скромност и смирение. В матриците на този общ за няколко милиона българи манталитет, по който, ей Богу няма разлика, приличат си и са еднакви като бирени бутилки, тези крайности са неприемливи и те не могат да съществуват като противоположни, трябва да се слеят в 1 линия, която изглежда ето така постъпателно: щом си се уредил и издигнал в обществото и си постигнал материалното и властта - сега трябва и да се наплодиш и да си създадеш едно добро семейство и да си отгледаш хубави деца. Това е историята с хепи енд. Тя линейно трябва да се развие и да свърши така. Защото този въпросен масов манталитет не може да поддържа противоположността: хем да си на върха и да имаш огромни материални възможности и власт, хем да живееш скромно като бедняк.
От гледна точка на психологията това противоречие, последното (тъй като не може да бъде удържано като "спокойна" антиномия, а полюсите се доближават до взаимно изключване) предизвиква емоционален взрив, който има за основа дълбокото чувство на несигурност и страх, на повърхността се произвежда разлив от девиантна олигофрения, формите в които протича е вулгарен и циничен негативизъм /цитат, например: < собствената си душица (курсива е мой), да остане неопетнена и незасегната >/. А тази реплика е... забележителна: < Изглежда ми лесно, човек да се откаже от светския живот. Да се откаже да поеме отговорност :) > Ами тук направо си е очевиден знака за равенство между монашеското поставяне в служба на по-високи идеали, например църквата, или целия свят, Бог (същото между впрочем го правят и много учени-откриватели, без да носят расо и да се кръстят, например) и да речем един наркоман, който се излежава с угаснал поглед и не може да мръдне, или един алкохолик, който се въргаля в мазето втори ден пиян - та нали и наркомана, и пияният "се отказват от светския живот" и от това "да поемат отговорност" и наистина изглежда толкова tolkowa "лесно". Тези неща равни ли са, може ли да се сложи равенство???
Ако продължа посоката на този вулгарен негативизъм, може да се каже същото и например за Майка Тереза: ето, колко е лесно да станеш монахиня за да си спасиш "душичката" и да "избягаш от отговорност", ами че то всеки може да стане като Майка Тереза, това е много "луксозно" "бягство" - но я ела да сменяш пелени, да готвиш и да въртиш тигани и да ходиш на работа и да носиш ОТГОВОРНОСТ... тогава да те видя.

Сега сигурно ще попитате, в какво се състои моето илюзионистично изкуство? Аз говоря по темата < Как и защо човек се променя? А струва ли си? > и излагам своя отговор, той е един от възможните отговори, по първия въпрос.
Твърдя, че:
- при линейните модели промяната отстрани изглежда постъпателно-кумулативна и тя наистина може да е така, но "под" това има редица условия, които го правят възможно или невъзможно и тогава вероятно моделът не е толкова линеен, а е по-скоро модел на условията, контекстуален.
- при диалектическите модели нещата са по-сложни, защото техните картини не само са много, ама много 3D при разплитането на моментите назад, а и защото улавят движения.
- при модела на спокойните антиномии движението, промяната и развитието не са като в първите 2, а произтичат от образуването на "пространства" и "времена" вътре между полюсите на антиномиите.

< По-голямата опасност за мнозина от нас не е, че целта е твърде висока и се проваляме,
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Последен опит от мен.

"Спектър на съзнанието"- Кен Уилбър

(за неразбралите ме интересува промяната и по-конкретно развитието)

https://sites.google.com/site/jurnalpsi … asznanieto

Поздрави.

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

Хераклите, извинявай, малко се разсеях и не отговарям навреме. Аз съм човек невярващ, но като намесваш православната църква и покойния патриарх ще се възползвам от възможността да кажа няколко думи. Всъщност нещата, които ми разказваш за Максим може да се каже, че и аз подочух и прочетох тук там, но не това ми е толкова интересно, колкото фактите около това по какъв начин и доколко е обезобразена Българската православна църква (БЛЦ) от системата на комунизма. До преди да избухне скандала със сътрудниците на ДС в Светия Синод си мислех, че може би рогачите и мижитурките на комунизма успяват да обръщат проблемите произтичащи от наследството от системата в своя полза и да обезсмислят диалога за лошите последици, които пречат на промените днес. Оказва се обаче, че няма как да стане, защото ясното показване на това до каква степен е покварен и объркан живота на тази многовековна институция подчертава дебело до какви поражения може да доведе 45 години комунизъм в БПЦ, институция, която е съществувала от много векове и в моето неисторическо съзнание е в основата на запазването на духа и съзнанието за родова и даже национална принадлежност и памет, а оттам и до какво може да е довело в цялото общество. Струва ми се, че това, което беше извадено наяве е възможно най-ясното доказателство за това до какво води сляпата служба на непосилни и неосмислени догми чрез безмерното насилие и прекомерната простащина. Според мен проблемите, които произтичат от това имат пряка връзка с темата за промените, защото те остават единствения път към доброто, когато традицията е разрушена, като олицетворение на доброто, което обикновено достига до нас посредством традицията. За съжаление това ни прави много объркано общество, защото по принцип никъде никога не се е стигало до такова унищожаване на традицията, че тя да бъде нещо почти несъществуващо и да лишава хората от репери, поне що се отнася до официалното обществено пространство. За щастие народът все пак се явява носител на традиция, но големия разрив между народ и елит води до това, че се стига до още по-абсурден разпад на чувството, мисленето и поведението ни като общност, защото и народът и елитът предпочитат да се винят и отричат вместо да работят заедно. Този разрив се подсилва още повече от факта, че елитът, като отговарящ за организацията и управлението на обществото, е неспособен да измисля, решава, осъществява промените, при което стигаме до безизходицата, при която народът иска промяната, а елитът не може да прави друго освен да демагогства за промяна. При това положение не можем и не постигаме желаните резултати и се стига до взаимни упреци и обвинения, така че вместо да излизаме от трудностите чрез промените, ние затъваме още повече в безизходицата, поради липсата на общуване и отношения, които да водят до тях. Така се оказва, че колкото и да са противоположни традицията и промените, те се нуждаят едни от други, но при унищожената традиция стигаме до положение, при което се оказваме незнаещи и неможещи да говорим, мислим, измисляме промените, защото сме лишени от основата на традицията, която, макар и неудовлетворителна за основа, би могла все пак да послужи като отправна точка на промените. Когато я няма обаче изпадаме в положението, когато искаме промените, но нямаме представа откъде и как да тръгнем, просто защото трябва да скъсаме с наследството от миналото, от една страна, тъй като идва от система отрекла света преди себе си и докато се е самоутвърждавала е унищожила основата, върху която по принцип стои всяка национална общност, но от друга страна се нуждаем от основа и отправна точка, за да започнем промени. Абсурдното е, че се подвеждаме лесно да искаме да възприемем за основа псевдотрадицията на системата, която ни е провалила, но се оказва игра на самоизмама, от която няма изход. На фона на тези идеи твоите истории и индивидите, които ги олицетворяват ми се струват доста незначителни, защото спокойно можем да се удавим в тях и в детайлите и не само да не можем да правим нещо за промяната, но и да се окажем даже неспособни да слагаме доброто начало на диалога за промените.

"Мнението е нищо, идеята е всичко." - Платон
"Всичко хубаво, казано от когото и да е, смятам и за свое." - Сенека Млади
"Този, който крие грешките и недостатъците си, няма намерение да се поправи." - Волтер

Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?

destiny wrote:

Последен опит от мен.

"Спектър на съзнанието"- Кен Уилбър

(за неразбралите ме интересува промяната и по-конкретно развитието)

https://sites.google.com/site/jurnalpsi … asznanieto

Поздрави.

Завиждам на търпението ви! :)

Confusion will be my epitaph.