• Registered: 28.04.2005г.
  • Posts: 297

Re: Изворът

Каних се да кажа нещо, заех се; не постигнах нищо, освен че през всичките тия години и дори десетилетия проспах да се науча на каквото и да било. Имаше кой да се грижи за мен; дарби не проявих.

  • Registered: 28.04.2005г.
  • Posts: 297

Re: Изворът

7. Конвенционалното здраве на човешките нрави.

Конвенцията - в своята космогонична наукотехническа необратимост - е изкристализирала вселенска умора въобще на живота, е отлив на живец тук веднъж завинаги; и е собствено конституцията на човешкия род, и е изобщо нормалното, е - значи - смъртта на рода. Висш изразител на конвенцията се вестява етиката на паритета (квазиблагородство на паритета), а пазител - моралистът. Конвенцията предразполага към заболяване, което се нарича дълг. (Нечие - сред "закона на династичните нрави" - "чувство на дълг" или просто на космополитизъм е симптом за преждевременна умора.) Морализаторът (болникът, разболелият се от нечиста съвест моралист) е блюстител на етиката на дълга. Дългът се поражда в импулсно (по атавистични флуктуации) разбалансиране на паритета (и вкл. и на вътрешна констелация на мотиви у човек), сиреч конвенцията (извънбиологически) не би могла да умре от дълг (разколебаване) и е обречена на оздравяване (устойчивост); смъртта, освен в ново раждане на история (или родова памет), не би могла да умре. Математическият апарат на етиката на паритета, т. е. на конвенционалното здраве на човешките нрави, е завършен от Джон Наш, който с това си постижение предоставя едно начално, едно зародишно, едно залавно оправдание на любомъдрието. Животът, разбира се, не търпи оправдания - оправдание търпят по отношение на живота Философът (естетическо) и морализаторът (етическо). Хайдегер, макар и естетически, се опитва да оправдае живота и себе си (себе си като форма на живот), и завира глава в изкуството, и се обръща в "морализатор на недължимото"; Кант пък, в изкуството на своите етически постъпления, прегръща най-подир благонравието и полита сенилно в качеството си на "философ на вечния мир".

  • Registered: 28.04.2005г.
  • Posts: 297

Re: Изворът

8. Самочувствието да си позволяваш несериозност.

"Интерпретирайки миражи, криви и измислени, во що съм влюбен аз? Не в теб, не в себе си, ал' в хоризонта празен." Свобода: всяка човешка волеизява подлежи собствено на избор, освен съпричастието и отчуждението - които са самите модуси на свободата; т. е. ето че човек, бидейки собствено свобода, би могъл да си криви духа (духовитост), но не и душата. Основният проблем на човешката свобода (за механичната не е проблем) е невям липсата на свободно основание за каквото и да било, и е, значи, отсъствието на субстанциалност, е модалността. Не можеш да изпълваш или изпразваш безсърдечно сърцето си. Свободата е особена субстанция - присъства от своите модуси (своите два модуса), вместо да е налична чрез тях. Пародии много, оригиналът е един; или всъщност са два: на пародирания и на пародиста. Очи в очи. Кой кого ще прободе? Чие сърце ще закърви? Ела да се прегърнем! Дим, мъгла и прах. Понеже с пародията се полага трети, който - макар и фантом - е достатъчно оригинален за партизанска война, зов за всенароден сбор: няма как трима да се гледат един-друг в очите; и всички погледи, с опнати в зениците тетива на мъстта към аномалния, трябва да бъдат отправени по посока на чучелото, което тялото на пародиста, размахвайки във въздуха дървен меч, съсича. Масов вуду-ритуал, съвършено безкръвен, ала нека не се заблуждаваме - сборище на вампири, едно революционно сборище!

Етюд за сериозното и несериозното

Щеше да го въвежда един много възрастен, който дойде насам и рече:
- Нямаш ли там някой да уреди ракета хикс срещу наем?
- А извозването, срокът, връщането?
- Нямай грижа за тез' неща.
Старият се повъртя, докато изчезваше, предполагайки може би как оня, дет' не кара, щеше ден-два да си спомня телефонни номера. Младият беше сигурен: двамата се познават. Изтича през площада и влезе при някогашния там настоящ управител. Представи се от името на новия тук - и човек също цяло поколение ръководител - и изложи проблема. Седеше сега и разполагаше с връзка - мобилен номер; плюс поздрави към новия работодател. Пропедевтът не беше наоколо. "Можеш ли скоро да дойдеш? Да разговаряме по задачата, а и..." И разбира се, че не можеше, но ще се разбърза. Съоръжението не допуска възражения. Старият се яви след час. Нашият показва листчето, и бил лично разговарял. Човекът обещал да съдейства и т. н. Старият се тросна:
- Ще ни трябва два месеца!
- Толкова ли? Питах те, не ми каза. Но мога да му се обадя да уточним.
- А, не, не! Ама той сигурно се познава с шефа.
- Да, познават се. Праща му поздрави.
- Добре, ще ида да му кажа.
Върна се после и отдъхна:
- Шефът се обади на бившия ти шеф, уредиха нещата.

9. Към подигравчията.

Пародистът (духом) гравитира около нечие его (душа), подигравчията - около собственото си. Но аз, рупорът в лоното на живеца, нечовекът, личността съм друг не повече отколкото съм конкретно въобще човек, и съм човека не повече отколкото имам организъм, апендикс, необходим минимум, за да се състои в своя максимум, т. е. в живот, живецът; и дотолкова съм предпоставен за посмешище, дотолкова съм и разсилен идиот, и трън в очите. Защото иначе живецът би бил сам по себе си нещо, нищо повече от метафизика, не и живец. И ето: аз, внятният, себенабеденият, самият за себе си - съм ли, че да бих могъл да бъда в собствените си "очи" (и няма как и в другите) все някакъв или дори пък никакъв, о, или даже да не съм - освен тоз' рупор, що съм? Ах, обречен съм на беззащитност и към подигравки! А човек изцяло е на себе си и разполага с конституционен лукс и щит, и броня да се позовава на достойнство. Ала все пак, подигравките пробождат сърцето на моя човек, "Христос на кръста", не някакво собствено мое, не на "Духа свети". Достатъчно "безгрижен, насмешлив, насилствен", достатъчно подигравчия ли си ти за моя възторг? А тя, премъдростта, моят възторг - тя "е жена и обича само воина" и презира мен. Или си пуст въжеиграч?