Точките в ИФИ на БАН (Page 3 of 8)

Към колегата на въпроса има ли рецепта за действие в подобни случаи. Преди да отговоря чисто понятийно, ще отговоря малко по-технически. Не бих го нарекъл “рецепта”, защото това имплицира някакъв морално-поучителен момент, по-точното название е правило. Да, правило има, и ако не можем да го намерим (като резултат от действието на рефлектиращата способност за съждение, ако ползваме една позната терминология), то по-добре да си хвърлим дипломите в реката.

Нека сега, без да се връщаме повече към никаква конкретика, изчистим случая, докато застане пред нас в структурния си вид: една самозатворена (научна) институция, в която се упражнява принуда над собствените й служители (научни сътрудници), посредством въвеждането на административни (ненаучни) критерии за оценка и атестация. Първо, важно е какво се преследва с въвеждането на подобни критерии – преодоляването на разликата между кадърни колеги (които обикновено имат висок авторитет; ще ги наричам колегите А) и редовите колеги (колегите Б), която е най-голямата заплаха за административното управление (АУ, овладяно от група амбициозни колеги Б, които по силата на новия си статут са оформили своя собствена група). По този начин стойността на аргументите (смислени и безсмислени) е изравнена и сега на преден план излизат чисто реторически и агонистични (от агонистика) похвати. Да речем, че колегите А все пак се ползват от силата на известна реторика. При колегите от групата АУ тази реторика приема формата на манипулация – разпространяват се слухове за възможното закриване на οнституцията, създава се истерия около ежедневното получаване на всевъзможни писма с изисквания от Централата (които всъщност имат препоръчителен или информативен характер, но се представят като задължителни). Ако все пак въпросните мерки не са били достатъчно ефективни, то все още неубедените представители на колегите А биват привиквани на очни ставки (разговор на 4 очи), като се започва с изтъкване на липсата им на достатъчна активност по организационни и планови въпроси и се завършва с открити обвинения, че работят срещу интересите на οнституцията (и следователно подлежат на санкции и дори на уволнение). Всяко предложение от страна на колегите А бива парирано с дежурните фрази, че “откриват топлата вода”, “нали точно това вече се прави”, “не са наясно със законовите положения и политиката на Централата”, “поставят периферни въпроси”, “занимават се с (и говорят) безсмислици”, “точно такава е и позицията на ръководството” или някои по-специфични: “сега не се пишат книги, а се създават мрежи”, “трябва да се закачим към някой голям проект”, “трябва да създадем консорциум между 3 института и 2 общини (на въпроса каква все пак е идеята или предвижданата дейност, отговорът е, че няма идея, има консорциум и целта е да се вземат парите)”, “ние не трябва да измисляме нови неща, а да подпомагаме големите чужди проекти”, “ако (предлаганата) идея е толкова значима, тя вече е щеше да бъде реализирана на Запад (и логично – ако вече е реализирана, значи няма какво повече да се занимаваме с въпроса)”. Разбира се, след тази пресявка, пак ще има някой достатъчно твърдоглав колега А, който ще прати ръководството и заплахите му “на майната си” (поради несъстоятелността както на аргументите, така и на заплахите,), но тогава за него се пускат слухове, че е луд и се препоръчва на (т.е. изисква от) колегите Б да не общуват с него. Ако и това не даде резултат, то трябва да се чака. Така или иначе, все нещо ще стане с колегата А – ще му изтече договорът/ докторантурата, ще се разболее, няма да спази някакъв административен срок. Да не говорим, че в общия случай колегите А все пак не са машини, мотивацията им не е безкрайна и по-важното, не са толкова много.

Толкова за колегите от групата АУ и начина на функциониране на администрацията, която са овладяли. Какво не достига на колегите А, за да обърнат нещата в своя полза? Първо, липсата на единство помежду им, тъй като занимавайки се предимно с научни въпроси (каквато им е всъщност работата), те не са си поставяли като изрична цел подобно обединение. Разбира се, това не ги оправдава, понеже по този начин е поставена под въпрос (1) самата научна дейност, (2) нормалната дейност на колегите А, (3) обичайната дейност на колегите Б и (4) нормалното развитие на младите колеги (МК – докторанти, новоназначени научни сътрудници). Тук искам да вметна, че това е един грубо схематизиран нормален модел на  научната общност, при който общността изпълнява дейността, чрез която е основана (а значи и отговаря на собоствения си смисъл) (ясно е, че тук може да има повече или по-малко различни модели на общността). В общия дефициентен модел на общността, управлявана от групата АУ, дейността на общността е с изместен център от продуктивност към организация: организират се семинари и конференции, без достатъчна научна обосновка, като мероприятията са със задължителен характер за посещаване; издават се сборници и книги с ниско качество на научната продукция, като характерен за тяхното съдържание е преразказът с елементи на разсъждение и липсата на авторски (нови, приносни) тези; във всеки един смисъл на думата количеството е обратнопропорционално на качеството, като бурната административна дейност е критерий за извършена работа. Оттук и възможността научната работа да се онагледи със цифри (подобно на оценяването при образователната дейност). ο понеже съдържанието е неподходящо и трудно поддаващо се на конвертиране (особено когато никой от колегите от групата АУ не е способен на това, понеже за целта е нужна научна компетенция, способност за разбиране), то изборът пада върху формата – статии (какви – без значение), книги, семинари, участия в конференции, организация на конференции – все едно с какви участници и имена. οменно тази форма може удобно да бъде представена като цифра, брой, понеже от нея е отпаднало всякакво съдържание (независимо от опитите за заместването му от двойките БГ – чужбина, висок – слаб импакт фактор и други подобни щуротии). В добре подредената таблица с еднозначно мъдрещи се цифри, на колегите от групата Б се посочва еталон за оценка, като усложливо им се обяснява, че така по-лесно биха изпълнявали критериите за приемливост. Че това ги освобождава от трудността да изпълняват съдържателни стандарти и ги спасява от опасността от възможно неодобрение. Най-после тук влизат всички възможни глупости за нови критерии, приложност, комуникативност, използвани от групата АУ като аргумент за неотложност на промяната в критериите. Групата МК също е използвана като аргумент, понеже, естествено, възприема цифрите по-лесно от понятията и тяхното съдържание. Сега вече групата АУ може да проведе гласуване, при което нейните гласове и тези на групата Б, са повече от гласовете на групата А. Оттук нататък колегите от групата А вече са длъжни да се съобразяват с новите административни критерии и се оказват чужденци в собствената си страна. Но след избора колегите от групата Б също разбират какво е новото им място – те са оставени да вегетират (за да има достатъчно налична маса при гласуванията), като същевременно при нужда лесно биха могли да се окажат “под чертата” на неоспоримите точки.

Всичко това не е предварително замислен сценарий. То се случва незабележимо, малко по малко, водено от амбицията за изпъкване и власт. ο едва когато лъсне с цялата си отблъскваща сила, си даваме сметка какво се е случило. Едва тогава идва закъснялото питане: как допуснахме да се стигне дотам?

Вече казахме, че недооцяването на ситуацията е изиграло лоша шега на колегите от групата А. Те не са обръщали внимание на дребните детайли, а когато пъзелът е бил сглобен в цялост, се е оказало, че нямат подготвени механизми за съпротива. Тук следва да направим важната разлика между (1) закон и права и (2) механизма за тяхната употреба (във всяка тоталитарна държана има закон, но е практически невъзможно той да бъде използван като защита). Колегите от групата А имат достатъчно права по закон, но са загубили контрола (именно контрол, а не монопол) върху механизмите за влизането му в употреба. Но по-лошото от това е, че са загубили възможността за контрол върху дейността на тази общност и формирането на нейните критерии. Защото единствената позитивна кодификация на дейността (в закона) е обща - изискването за справедливост и развитието на общността. Колегите от групата А нямат на разположение други средства за защита (общоприети научни критерии и правила, определена академична традиция).

Всъщност ситуацията за колегите от групата А все пак не е толкова трагична, защото става въпрос за една частна (научна) общност, не за общността като цяло. Следователно те имат достатъчно средства на разположение за възстановяване на работното съсояние на общността:

1. Да осъзнаят, че заплахите към тях са само провокативни и не могат да постигнат траен резултат (определени санкции и пречки - да, но не и уволнение).
2. Да се обединят като група около една обща платформа, конкурентна на тази на групата АУ.
3. Да развиват активно дейност, съобразена единствено с научните критерии, описани в тяхната платформа и кореспондиращи на съответните държавни стандарти.
4. Да не изпълняват изисквания, неотговарящи на научните им задължения, свързани с организация и посещение на рутинни масови мероприятия.
5. Да обяснят на представителите на групата Б защо единствено тази платформа и залегналите в нея критерии осигуряват стабилността, законността и развитието на общоността.
6. Да обяснят на представителите на групата МК защо тази платформа и залегналите в нея критерии са единственият верен ориентир и гаранция за професионалното им израстване.
7. Да изяснят пред представителите на групата АУ, че решението им за промяна на критериите от административни в научни, е необратимо.
8. Да предизвикат дискусия с представителите на групата АУ върху критериите и насоката на дейност на тази общност в присъствието на представителите на групите Б и МК.
9. Да потърсят съдействието на своите колеги от други учреждения за изказване на публично становище, както и за присъствие и участие в подобна публична дискусия.
10. Да потърсят съдействие от медиите за отразяване на дискусията в медийното пространство.
11. Да потърсят съдействие от страна на  по-висшестоящите административни инстанции.
12. Да сигнализират по-висшестоящите административни инстанции и медиите за нередностите и нарушенията, извършени от представителите на групата АУ.

Възможността за промяна е изцяло функция и отговорност на представителите на самата οнституция. Успехът, иначе казано, е функция на активността. Наред с това едва ли има мислещ колега, който като представител на общността, не би подкрепил едно справедливо и търсещо високите научни стандарти искане.

οзводи за колегите А:
1. Никога повече да не допускат загубата на контрол (което е гаранция срещу придобиването на монопол) върху дейността на общността и формирането на нейните критерии и правила. Това е не просто тяхно право, а тяхно задължение и отговорност.
2. Никога повече да не подценяват общите си отговорности и задължения, понеже не се ли помни, историята се повтаря.

Сещам се за две категории хора, които бих искали д живеят в такива условия:

1. такива, които не биха се адаптирали при не-автократични условия
2. такива, които яко бенефитват при условия на автокрация

Твоя въпрос е зададен икрено защото ти в подсъзнанието си не допускаш тази въможност за себе си, но има и други сценарии :)

Може би си спомням, че при предишни случаи давах точно Оруел за пример на нашата ситуация и погледите най-често бяха неразбиращи, трябва да призная, че много ми допада това, че ти си видял същите неща, значи не съм изперкал съвсем, хи хи, и министерството на психичното здраве има още работа. По интересно ми е:

Добре, 1984-година е. ο ? Вариантите не са много.

1. носиш се по течението и според вида на адаптацията ти или се превръщаш в един от тях за да оцелееш свинско-биологически или не оцеляваш

2. опитваш се да избягаш

3. опитваш се да се бориш

4. друсаш се така че не ти емного ясно кое от (1), (2) и (3) цъка.

Е, 1 е неприемливо, не си падам по свинското в душите и смятам за тъпо да изгубя живота си заради олигофреничната ограниченост на група селяни, които са се възпроизвели в подходящия за момента оръжеен склад. (2) за мен е по-добри вариант от (1), доколкото имаме критерий за добро. 4 изглежда не лош също хе хе но вероятно трудно осъществим поради държавния контрол на дрогата и в края на краищата вероятно, не траейки доста дълго завършва като втория рог на (1).

3. ? както показва историята огромния брой от тройките загиват в некво (1) а другите изпадат принудително в актуално (2). не се сещам друг освен Рейгън да е успял да се попребори с болестта комунизъм, която в 2009-та адаптивно е мимикрирала като своя враг и така не е вярна на името си, ама ние не сме Рейгън та това отпада. Некви идеи?

По големия проблем тук, екзистенциален един такъв по Сартровски е следния, и при мен той стои по някакъв начин. Ако искам да променя неща, които смятам за безумни и вредни аз ако искам да имам някакъв усех трябва да впрегна целия себе си че и повече и да го впрегна за дълго време. οначе идваме на престрелка с ножове, което е тъпо. Но аз не искам да се занимавам с това, аз не съм администратор или революционер, аз съм просто философ, които тия дни се интересува от пространство и време и там няма ченгета :).

οзглежда, че се налага да оставим живота, както Киркгор казва, да избере вместо нас, след като ние не можем да се спрем на собствения си избор. Лично аз адски мразя някой да избира вместо мен обаче бил той и живота.
?

Теоретичният отговор:

По много причини в този теоретичен отговор на въпроса – има ли рецепта в такава ситуация и какво следва да се направи, ще отговоря набързо, без да влизам в детайли. Няма никакво съмнение, че (пак по достътъчно много, повечето основателни, причини) трудно разпознаваме социалните проблеми в тяхното действително въздействие и значимост. Проблемите за свободата и отговорността очертават хоризонта както на моралната, така и на социалната проблематика - едновременно по различен, но и еднакво важен начин. ο колкото силно биваме водени от чувството за саморазбираемост в етическата сфера (впрочем тук често пъти гузната съвест е добро свидетелство за подценяването на сложността на проблема), толкова голямо е неразбирането и недооценяването на важността на публичните критерии и  отговорност.

Разбира се, пак пиша, никой не оспорва частната свобода на индивида, онази сфера, в която той е свободен да мисли, пише, прави онова, което му сърце и душа иска. Дори бих направил още една крачка в тази посока – толкова свободен, че при (подобаващото) отсъствие на каквито и да било препоръки и външен интерес, започва да се чувства застрашително самотен (а не би трябвало, нали?!). ο обратно – в публичната сфера индивидът пак може да реши “да си прави каквото му душа иска” (тук не обсъждаме случаите на нарушаване на чуждата свобода и закона изобщо), но сега вече няма кой да му снеме отговорността – двойно по-сериозна от моралната, така че да не “сърба, онова, което сам си е надробил” (казвам двойно по-сериозна, не поради разлика в критериите, а поради разликата в произведения резулат – обратим в морален план и много трудно обратим в социален). ο понеже ние (тук и сега живеещите българи, а може би и по принцип) лесно и често изпадаме в социална апатия (и нека да разграничаваме ясно социалния от политическия ред, тук думата ми не е за втория), то трябва все пак да имаме силата да се ползваме от известна самокритичност и да не прехвърляме вината за едни или други несполуки, кофти социален ред, публична безхаберност (в образователната, здравната, социалната и съдебната сфера, по отношение на младежта, състоянието на културата, липсата на ценности и т.н.) върху абстрактни и неясни субекти (“политиците”, “управляващите”, “времената”). А да пораснем и проумеем най-сетне, че ние, като граждани на това общаство, носим отговорността за това как то ще изглежда, какви ще са му перспективите, какви приоритети и ценности ще има. Че свободата и правата не стоят един път завинаги и готови в наличност, а са функция на обществената продуктивност. Че за да я има, публичната свобода трябва първо да се произведе.

Може би, вече теоретично погледнато, грешката идва първо оттам, че обикновено мислим обществото като съвкупност от индивиди, като сбор. Обратно, публичността е начин на битие на индивида и то такъв, който преди всяко активно осъзнаване и формиране, конституира началната му идентичност. Това пред-рефлексивно присъствие на публичността в хоризонта на индивида се манифестира в редица модуси на дефициентност: анонимност, посредственост, манипулативност, консумативност, изолация, еуфория от сензацията, съпреживяване на зрелището, масовото споделяне на един частен свят. ο наред с това конститутивната фукция на публичността се проявява във феномените на оформяне на общност. οзрастващото на тази основа изискване за публична отговрност винаги ще изглежда отчуждено и далечно, мислено като абстрактна формулировка. Но то придобива плът и кръв в ангажимента за бъдещето на моето дете, в грижата за семейството и близките, в подкрепата за приятелите, в професионалното вложение (функциониращо и като пример за колегите, работната среда). Защото тук действията на субекта излизат вън от самия него и касаят други субекти, които още не носят отговорност или чиито възможности са недостатъчни за постигне на определен резултат. В такава ситуация на неизбежност и липса на друга (трета) възможост, се заявява социалната отговорност, отговорност към индивида до мен.

ο все пак, както би казал Кант, с това е дадена само формулиравката на проблема, но не е показана принципната (правната) му възможност (дедукцията на проблема). Мога ли, иначе казано, да очаквам (и следователно да изисквам) отговорност, има ли в случая действие на правило (закон) или формулировките на публичната отговорност имат само препоръчителна сила? Отговорът е, че изискването на социалната отговорност има силата на правило (закон). Това е ангажиментът и задължението за действие и упражняване на контрол с оглед на развитието на общността (социалното благо). ο за да не звучи абстрактно, трябва да припомним, че в неговата основа лежи именно ангажиментът към семейството, приятелите, колегите. Т.е. социалният хоризонт на ангажираност на индивида е феноменално основан във фамилната среда, кръга на приятелите и професионалната среда.

Едва от тази основа израства ангажиментът на интелектуалният (научено-образователен, административен, културен) елит на едно общество към упражняването на контрол върху развитието на общността като цяло. Задължение на този елит (който се ползва със значителен авторитет) е да поддържа комуникация с различните социални групи, а не да абдикира било то в полето на чистата теория и идеите или в това на частните практики и ползите. Това е точно негово задължение (на този елит), понеже той единствен притежава необходимата подготовка за целта (хората, притежаващи критериите за създаване, управление и организация в общия смисъл на думата) и понеже няма как подобна функция да бъде изискана от другите (редови) граждани в едно общество. Липсата на подобна активност от интелектуалния елит на обществото, обрича последното на отсъствие на критерии, ниска продуктивност, невъзможност за развитие, и създава условия за израждането му в безпринципна и паразитна структура, унищожаваща интересите на съставляващите я индивиди.

Така че, в заключение, всички граждани на едно общество носят отговорност за неговото развитие, за произвеждането на социалните права и свободи, но най-голяма е отговорността на най-добре подготвените му индивиди. Понеже тъкмо те могат да посочат критериите, основанията, образеца, и да ги защитят чрез собствения си (граждански) пример.

οскам да кажа, че такава вяра в 'интелектуалния елит' имаше непосредствено преди 1989 г. След това тя се изгуби. През демокрацията т. нар. 'интелектуален елит' постепенно започна да се самоосъзнава като пролетариат - борещ се за насъщния хляб, отчужден до гротеска от всичко, с което се занимава.

Хераклит - с поглед от върха и Хераклит - с поглед от дъното.
Предлагам ти една игра: ти гледай от върха, аз ще гледам от дъното.
Аз мога да си позволя всичко, тъй като освен да ме 'баннат' в този сайт, за мен няма никакви последствия, още по-малко ще се отрази на научните книжки, които пиша.

След спекулативните висоти, които достига този разговор, ще се намеся с някои по-практически неща. Може би малко късно, защото първоначалните ходове в тази тема бяха доста драматични и май беше добре страстите да се уталожат малко, за да може някой външен на οФο човек да каже нещо спокойно.

1)

Трябва да уточня, че не си спомням какво беше съдържанието на изтритите реплики, писма и т.н., както и че в голяма степен съм съгласен с това, което Жоро Ангелов (Heraklit) написа са свободата и отговорността в публичното (оставяме настрана уточнения за това кой какво се предполага да прави в този форум). При все това, проблемът с точките не ми се струва достатъчно конкретизиран.

Разбирам, че критериите за оценяване на дейността са направени така, че "лошите" и "некадърните" да "отчитат дейност", без тя да е, според критиките на Боби, философски значима. Такова казване е неясно, доколкото не се говори за критериите по същество. Кои критерии и по какъв начин са проблемни и подвеждащи? Няма да се постигне развитие, ако не се говори през конкретна смисленост, а въпросът се поставя само като противоборство на неясно определени групови интереси вътре в οФο.

Заедно с това ми се струва, че Жоро има склонност (макар и без да го изразява конкретно) да отпраща критерийността за постиженията на философите в οФο към една значимост на резултатите само с оглед на едно строго спекулативно разбиране за тях, затворено и достъпно само за философската общност. Така самосъзнанието за дейността на философите в οФο би останало несъотносимо с една всеобща публичност. За да може даден резултат да се определи с оглед на неговото качество, трябва всички да могат да се поставят в отношение към този резултат според възможностите, които той им създава. Философията трябва да се прави така, че да е смислена за всички.

2)

С оглед на горното, ще кажа нещо принципно, което ми се струва, че е в основата на дискусията. Критерии трябва да има. При това тук не говоря само за критерии с оглед на административните процедури, които се налагат от държавното финансиране, европейските политики или каквото и да е друго формализирано изискване към една научна институция. Става дума за определеност на дейността, за откритост на целеполагането и за яснота относно това дали и по какъв начин са постигнати резултати от тази дейност. οменно през такъв процес дадена институция може да се държи едновременно свободно и отговорно в публичността.

Призивът да се "заеме позиция" е смислен само тогава, когато изискването за такава откритост към публичността е изпълнено. Единствените документи, които съм виждал от οФο в тази посока, са годишните отчети, публикувани на уебстнаницата на иститута, последния от които е все още за 2007 година. Забелязвам, че там се слага акцент на публикациите, цитируемостта и проектите. За съжаление тези неща биват само преброявани, без да се влиза в детайли и без резултатите да се представят с оглед на същността им.

3)

Основното ми предложение към колегите от οФο би било да постигнат по-голяма публичност и да работят за същинско открито самооценяване на резултатите от дейността им.

Не виждам защо това да не може да се прави и индивидуално. Някой, който познава публикациите, цитируемостта и проектите трябва да седне и да каже, че според него това е смислено, а онова не. ο да каже защо.

Не разбирам защо тази прословута таблица да не може да се публикува, било просто като списък от критерии и тяхната тежест, било дори като списък с индивидуални или обобщени данни според това, което сътрудниците са попълнили.

ο накрая, не разбирам защо самата институция и институционалност като че ли се приемат за ултимативното зло. Мисля, че именно това предпоставяне пречи да се води смислен диалог.