аналитична философия: що е то? (Page 7 of 13)

Нека вземем един човек, който почита моралния закон и комуто идва в главата мисълта (която трудно може да избегне), какъв свят би създал той, като се ръководи от практическия разум, ако това би било в неговите възможности, и то такъв, че и сам да остане в него като негова част. Ако би му бил предоставен изборът, той би предпочел такъв свят, какъвто носи със себе си моралната идея за най-висшето благо. Но, не само това, той въобще би искал светът да съществува, защото моралният закон изисква най-висшето възможно чрез нас благо да бъде осъществено, независимо от това, дали при осъществяването на тази идея този човек би бил в опасност лично да загуби доста по линия на щастието.

VІ 6

Това е така, тъй като е възможно да не е бил адекватен на моралното изискване за щастието каквото условие разумът поставя. И така този човек ще вземе това решение съвсем безпристрастно, като да го е взело трето лице; но ще се чувства принуден от разума да го признае за свое. По този начин човекът доказва, че в него съществува причинено от морала изискване да мисли една крайна цел, като успешно последствие на изпълнението на своите задължения.

[........]
По-ново, но значително по-малко разпространено, е противоположното оптимистично мнение, което наистина е разпространено само между философите и – в наши времена – предимно между педагозите: че светът се придвижвал непрекъснато (макар и едвам

VI 20

забележимо) тъкмо в обратната посока, т. е. от лошото към по-добро; най-малкото заложбите за това съществували в природата на човека. Това мнение, обаче, те със сигурност не са почерпали от действителността, ако става дума за морално доброто или морално злото (а не за цивилизоваността). Защото за противното говори, и то твърде авторитетно, историята на всички времена. По-скоро, това е само едно добродушно предположение на моралистите от Сенека до Русо, та да стимулират така прилежното и спокойно култивиране на намиращия се, може би, в нас зародиш на доброто, ако въобще може да се разчита на такова нещо в природата на човека. Тук трябва да се прибави още и мнението, че така, както човек по природа (т. е., както обикновено се ражда) е здрав телом, няма причина да не го приемем също за здрав и добър по природа и духом. Дори и природата ни помагала да развием в нас тази нравствена заложба към доброто. Sanabilibus aegrotamus malis, nosque in rectum genitos natura, si sanari velimus, adiuvat, казва Сенека.

Но, може и да се е станало така, че да имат грешка и двете страни при прочита на мнимия си опит. Затова се поставя въпросът: дали не е, най-малкото, възможно и нещо средно, а именно, че човек, като принадлежащ към своя род, да е нито добър, нито зъл. Или пък може да е както едното, така и другото: частично добър и частично зъл.

Наричат някой човек, обаче, зъл, не защото извършва постъпки, които са зли (противозаконни), а защото постъпките са от такова естество, че дават възможност да се направи извод за наличието на зли максими2 в него. Опитът дава, наистина, възможност да наблюдаваме нарушаващи закона действия, както и че те (най-малкото при наблюдението лично в нас) са съзнателно противозаконни; но максимите не може да се наблюдават, даже и в нас самите. Следователно, съждението, че извършителят бил зъл човек, не може със сигурност да се изведе от опита. Т. е., за да бъде назован един човек зъл, би трябвало от няколко, а дори и от една единствена извършена съзнателно зла постъпка, да се направи изводът за една a priori зла, намираща се в основанието на постъпката, максима. А от нея – за едно общо, лежащо в субекта, основание на всички отделни морално-зли максими. А това основание е пак една максима.

Изразът природа (както обикновено) означава противоположността на основанието на действията от свобода и стои в пряко противоречие с предикатите морално добро или морално зло. За да не се препънем веднага в този израз трябва да

VI 21

отбележим, че тук под природа на човека се разбира само субективното основание1 въобще на употребата на неговата свобода (под властта на обективни морални закони). Това основание, където и ще да се намира то, предхожда всяко възпринимаемо от чувствата ни действие. Но, това субективно основание трябва и то самото да е акт на употреба на свободата. Иначе за употребата или злоупотребата на свободния избор2 по отношение на моралния закон не би могло да се търси вина на човека, нито пък Доброто или Злото в него да се нарича морално. Следователно, причината за Злото не може да се търси в никакъв обект определящ чрез влечение свободния избор, в никакъв естествен нагон. Тя може да се търси само в правилото, което свободният избор сам си създава за употребата на своята свобода, т. е. в една максима. За нея не може да се пита по-нататък, какво ще да е в човека субективното основание да възприеме именно нея, а не противоположната максима. Защото, ако това основание самото не би било максима, а само природен инстинкт, то и само към определяне от природни причини би се свела употребата на свободата, което, обаче, й противоречи. Т. е., ако кажем: „човекът е по природа добър“ или: „човекът е по природа зъл“, то това означава само, че той има в себе си едно първоначално (непостижимо за нас) основание*[2] за приемането на добри или за приемането на зли (противни на моралния закон3) максими. И то именно като човек изобщо, като по този начин изразява същевременно и характера на своя род.

Ще казваме, следователно, за един такъв характер (отличаващ човека от други възможни разумни същества): той му е вроден. При това винаги ще си знаем, че не природата има за това вината (ако характерът е зъл) или заслугата (ако характерът е добър), а че човекът сам винаги е неговият причинител. И така,

VI 22

първата причина за възприемането на нашите максими, която, от своя страна, пак лежи в свободния избор, не е някакъв факт, който би могъл да бъде даден в опита. Затова Доброто или Злото в човека (като първоначалната субективна причина за възприемане на тази или онази максима относно моралния закон) се нарича вродено само в смисъл, че преди всичко (от най-ранна младост, назад дори и до раждането) е положено в основата на свободата, чиято употреба ни е дадена в опита. По този начин Доброто или Злото се представя като налично в човека от самото му раждане, но не и че раждането е причината за него.