Как и защо човек се променя? А струва ли си? (Page 2 of 4)

Май не го казах много ясно. Ще помисля как да го кажа с повече простота и прегледност.
Това има значение за темата тук, защото примерът с процеси във философията, които са станали през 19 в., и по един или друг начин стоят в основата на огромна промяна, която е довела до съвременния свят, така както днес го познаваме, е един възможен модел който според мен е най-добрият универсален шперц за разбирането на това, което става в България през последните 20 г., или може би по-точно е да се каже това което не става в България. И ако после голямото се види в малкото - мисля че всички изскачащи и мигащи питанки пред линиите на Дестинация си получават автоматичното пренареждане в една единствена голяма и дебела удивителна.

А! През това време аз кротко и задълбочено си писах ето този пост.

М-да-а-а, ето, ще се опитам да го визуализирам като опростен плосък (двумерен) чертеж.
Да си представим 1 нещо в центъра, кръгло, като топка и нажежено до червено. Да си представим от него как излизат V-образно нагоре 2 линии. Всяка от двете линии "завършва" на върха с огледало, например почти успоредно на линиите (но не перпендикулярно, защото тогава ще отразява надолу).
Същността на модела е следната. Онова, което е в центъра, в ядрото като 1 "нещо" и нараства много ускорително (а не като диалектическо противоречие - в строгия и коректен смисъл на термина) и има линеен характер - то може на дадени етапи да достигне критично голяма линейна мощ. Ето тогава се появява възможността тази огромна линейна сила да взриви ядрото. Този модел разглежда варианта - като възможен вариант при който линейната сила се запазва и излиза извън ядрото в най-малко 2 вектора, които завършват с 2 "огледала", или самите вектори с енергията си представляват "огледала". Тогава от едната страна на всяко огледало се "самопоявяват" действителни "неща" от ядрото, които тук се явяват обаче (извън ядрото) като образи на инобитиета и чрез "огледалото" произвеждат обърнатите си отражения, които вече не са инобитиета, а са нещо действително.
Продължението на чертежа става такова: ядро - две V-образни линии нагоре, всяка "завършва" с "огледало", което се намира в същата линия и от едните страни на "огледалата" - инобитиета на действителни "неща" от ядрото, а от другите страни на "огледалата" по такъв начин обърнатите им отражения, че самите отражения вече стават нещо действително - по двойки - всяко е почти обратното на другото (всяко получено отражение, вече като действително е почти обратното на другото получено отражение, вече като действително). Ето тези двете са обратни, но няма равнина между тях и помежду си нямат отношение. Те са станали "чисти" антиномии, които - тъй като са обратни - би трябвало да влязат във все някакво диалектическо противоречие - но не влизат и нямат. А трябва да имат. Нямат по много простата причина, че нямат ОТНОШЕНИЕ помежду си. Между тях е нещо много трудно описуемо: метафизичната (с най-многото поетична символика натоварена "метафизична") основа - това е "полето", което образуват самите 2 "огледала" в безкрайната им взаимна отражаемост. Така между двете станали действителни обратни "неща" ще се генерира "отсамосебе си" ново "пространство" и ново "време". Защо? 1/ Защото съществува метафизично (най-поетически разбирано) поле като метафизична основа. 2/ Защото обратността на двете, чрез основата, рано или късно ще конструира нещо като обща "рамка" или нещо като цялост, в която те ще могат едновременно да бъдат достатъчно "отдалечени", но и да бъдат "отдалечени" като обратни, без силно противоречие между тях.
Накратко това е механизма.

В примера, който дадох с класическата философия (до 19 в.) например като 1 нещо, "ядро" се взима класическата философия, като линейна мощ, нарастваща критично се взима императивността, 2-те "огледала" са това - самата императивност. На едните страни на "огледала" стоят "изнесени" като инобитиета съответно философията като метафизика и философията като абсолют. Техните обърнати огледални образи, обърнатите огледални образи на тези инобитиета - са нещо действително: философия на науката (...и позитивизъм, и т.н.) и философия на живота (...и екзистенциализъм, и т.н.).

Най-важните следствия са 2:
1/ Цялото, ядрото нито се взривява, нито се разпада, само уплътнява на много по-фундаментално равнище същността си.
2/ Така създалите се достатъчно отдалечени крайни полюси, които стоят в спокойна антиномия, между тях задават и произвеждат ново интелектуално "пространство" и ново интелектуално "време" - това са хоризонтите на новите науки, новите механизми, но по-важното е - смисли на организация на човешкото съществуване (и не само в сферата на интимно-личното, но и в сферата на общественото, публичното, националното, политическото).
Най-важният резултат от тези следствия е конкретност, ОПРЕДЕЛЕНОСТ: и новите науки стават все по-конкретни и новите... хм, форми на организация на човешкия живот стават все по-определени. Тези процеси на все по-точна конкретизация и все по-структурирана определеност е това, което всички разбираме интуитивно под еволюция, развитие, промяна, напредък на съвременния свят.

Хераклите, мисля че Дестинация е много по-вероятно да ни подмине ако ни хване на момента, когато обсъждаме твоите идеи за ядрата, векторите, линиите и огледалата, заедно с всичките сили, които биха могли да се подвизават в обсега им. И тъй като намесваш Дестинация и парите, с които трябва да разполагаме , за да споделя компанията ни, самата история на Талес от Милет с пресите за маслини и мигновеното забогатяване може да ни е от полза с детайлите, че той го е направил, само за да покаже на присмехулниците, които му се подигрвали, че философията не му служи за нищо, че стига да поиска би могъл да я използва, за да забогатее, но тогава би станал като тях, а е нямало да се радва на истинските природа и удоволствия на философията. Така че за пример по-скоро би трябвало да ни послужи неговото поведение, при което просто изоставил богатството и се върнал към философията и нейните радости и удоволствия. Мисля, че в този случай примера на Диоген-кучето би могъл също да ни послужи за пример, а и за отговор на въпроса, който ми поставяш. Става дума за историята на срещата му с Александъл Велики, когато си стоял пред бъчвата и когато последният му казал, че е готов да изпълни всяко негово желание в знак на признателност и уважение към него, при което Диоген го помолил да се дръпне, че му пречи на слънцето. Всъщност думите на Александър тогава, че ако не е бил Александър, би искал да бъде Диоген, сами по себе си са критерий за това, че величието на философията няма нищо общо с парите и няма как да се измерва с тях. Не знам дали не бях споделял във форума и една мисъл на Дейвид Хенри Торо, която в общи линии казваше, че когато човек намеси парите, тогава те вършат работата вместо него и той деградира и постепенно залинява. Така че лично аз бих заложил, че Дестинация всъщност притежава достатъчно мъдрост и житейски опит, за да покаже добро чувство за мярка и преценка и да направи подходящия избор, но така както описваш нашата дружеска среща не съм сигурен, че най-големите наслади и радости ще се въртят толкова много около присъствието на Дестинация. Защото условията и средата, които загатваш са някак наподобяващи тези от диалозите на Платон, при което мисля че ще имаме и желанието и мотивацията да се възползваме от тях и да се покажем на висотата на случая, така че да покажем подходящите остроумие, проникновение, общителност и щедрост в словата, общуването, отношенията, така че да можем да създаваме сами взаимната радост, за която всички ние копнеем.
И не знам дали не подценяваш малко Дестинация, когато казваш, че няма да е очарована от разговорите за отговорността, защото въпросите и проблемите свързани с нея са достъпни и разбираеми за всеки един от нас, защото са част от здравия разум и общоприетата мъдрост на свободните хора, които знаят, че е нужно да проявят достатъчна воля в посока на желанията и стремежите си, така че да могат да се добират до желаните резултати, които единствено могат да им дават радост и удовлетворение. А при това положение е съвсем естествено да се приема, че подобна нагласа сама по себе си предполага максимална отговорност, просто защото би означавала максимална мобилизация за постигане на желаното. Сартр имаше една мисъл, която гласи нещо в духа - Толкова много обичам свободата, че не мога да си представя, че нещо в живота ми не зависи от мен - а както вече съм се опитвал да го развивам и отстоявам в този форум свободата за мен е доброто по предпоставка, а по всичко личи, че свободната воля и личната отговорност са неразделна част от процесите, които помагат тя да става част от живота около нас. Предполагам, че имаш предвид, че Дестинация притежава някаква красота, която ще ни привлича да общуваме с нея, малко в духа на мисълта на Аристотел, че само слепец би могъл да пита какъв е смисъла да общуваме с красиви хора. Разбира се бих се надявал тя да притежава и достатъчно любов към мъдростта, така че да е разбрала радостите и удоволствията, които може да й донесе философията и да не се налага да я убеждаваме много за това какъв е смисъла и ползата от споделянето на нашата компания отвъд прелестите на парите и плътското. Всъщност мисля, че ако проявявахме малко повече прагматизъм по отношение на идеите и обясненията за промяната, също бихме предизвикали доста по-голямо желание от нейна страна да сподели компанията ни.

Може и да не ни подмине. Психологически погледнато има две възможности: при отсъствието на яхта и банкова сметка или ще я избие на сложни отношения, в които ще се оплете като пате в калчища и накрая ще й хрумне ОТГОВОРНОСТТА и ще почне да говори само за това, или ще се отнесе в абстракции, ако разговора е достатъчно абстрактен, и ще се размаже от абстрактен кеф. Двете са еднакво вероятни. Първото само успокоява материалното и моралното неспокойствие, нищо повече. Второто носи наслада.
Ти си прав, Момче, много си прав, че красотата и възвишената идейна светлина на философията само се похабява и потъмнява при опита да се премоделира и оплоскости така че да бъде напасната към грубите материални ползи. Не че не става - става, но не е същото.
Това си мислех и аз тези дни около възнесението на Патриарха. Знаеш ли неговата история? Официално - никой не я знае. Говорят се разни неща, така че и аз не бих могъл да се изразя тук с "е", а уместно е с "говори се, че...". По случайно стечение на обстоятелствата навремето чух разни истории за Максим от негов приятел от младежките години, земляк от същия край (Троянско), голям тарикат и меркантилен тип, естествено активен борец, отдавна покойник. Та, разправяше се, че Максим още като послушник в манастира е бил активен РМС-ист, не се знае до къде се е простирала дейността му, най-малкото е участвал в създаването и ръководството на местните РМС организации. Не случайно след '44 г. заминава за Москва, където се говори, такъв е слуха, че изкарва съответните школи към КГБ, без да е офицер, а в България има чин полковник от Държавна сигурност. Такава огромна концентрация на светска и църковна власт! И в пълен контраст, даже противоположно на това, личността на Максим е сред най-светлите примери за монашество и духовна отдаденост не само у нас, а и в целия православен свят. Малко хора знаеха къде живееше Максим и как. Живееше в Драгалевския манастир, в неголяма самостоятелна сграда, скромна отвътре и живееше като монах. Да имаш цялата власт, такава светска и църковна позиция и да живееш в отреченост от материалното, като монах - ето това е.... това. Другото което знам, разказа ми го моя добра позната, нямам причини да се съмнявам в достоверността, е една доста любопитна ситуация от 80-те години. Тя била в Правителствена болница и от едната страна съсед бил актьорът Парцалев, с когото на балкона често си говорили и заедно пушили, а от другата страна бил Максим. Той обичал чистия въздух и гледката към Витоша, но когато мацката също излизала на балкона поздравявал много учтиво и някак плахо, скромно, почти извинително се оттеглял в стаята си. Това е забележително! Всъщност забележителното е това. Възрастово това е човек на около 70 г., а мацката - готина мацка, между впрочем - току що е завършила училище. Всеки етикет, навсякъде по света изисква по-младия да се съобрази с по-възрастния, той го е знаел и е виждал, че тя ще се задържи не повече от минута, две, ще се позавърти и ще се прибере обратно за да отстъпи балкона и да не смущава спокойствието на неговото уединение. Но - не. Максим е давал "път на дамата" и с тази прочута монашеска смиреност, някак трогателно и извинително пръв се е оттеглял и е отстъпвал пространството.
Разказвам го не за да подчертая контраста с тази плебса на т.нар. "демократични сили", която зажадняла и олакомяла бурно нахлуха в Парламента след 10-и ноември, като истерични воайори, които много искаха да надзърнат как е било отвътре при Големите и не донесоха нищо със себе си, освен калта по обувките си, арогантна глупост, неуместно държане и просташки стил.
А за да споделя едно интересно наблюдение. Струва ми се, че мигът на истината, тогава, когато всичко скрито излиза наяве и навън и се изписва на лицето ти е във възрастта около 70 - 75 г. Някои хора заприличват в лице на евтина напукана стара джапанка, започват да излъчват нещо евтино, похабено и безсмислено, други започват да приличат на очукани и мизерни социално-слаби: отритнати, декласирани, изгубили статус и позиция (много често явление при професорите, между впрочем). А има и такива, които, според популярния израз, наистина остаряват като катедрали - с мека светлина отвътре и достойнството на озарението, достойнство, което струи от самоуважението към себе си. Така си отиде Патриархът, така си отидоха във философията Иван Стефанов и Иван Пунчев. Светла им памет. Именно тази светлина е онова, което помага на истинските търсачи да осветява полетата на религията и философията в техните духовни търсения... някак по друг начин се върви назад по така осветените пътеки.

Е, отдавна е всеизвестно, че аз съм не само задълбочен в мислите си философ, но също и атрактивен илюзионист и манипулатор. Последните 2 поста, моя и Вашия, нагледно илюстрират точно това, което искам да кажа.
Помислете върху най-първото (тази безкрайна идейност, която струи от Хераклит от Ефес): каква промяна, какво развитие ако нямаш ляво и дясно, ако нямаш горе и долу, ако няма напред и назад? Променяш се движиш се - накъде?!

Едната възможност е - ляво и дясно, горе и долу, напред и назад и т.н. да бъдат в такова пряко (нажежено до червено) противоречие, че да се изключват. Добре, като "махнем" едните страни на противоречието, на къде вървим? Махаме дясно, долу и назад и накъде точно тръгваме? Безкрайното ляво е въртене в кръг, безкрайното движение напред и безкрайното изкачване нагоре е стоене на едно място в точка, без техните обратни. Хераклит от Ефес няма предвид това. Противоположностите не са крайности, които с динамични колебания на превеса накрая взаимно се унищожават и те не могат да се унищожат, защото между тях има нещо - ето това "нещо" е тайната и същността. Логосът. Както днес го чувстваме, невидимата същност, матрицата на Битието...
Другата възможност е противоположностите да стоят в спокойна антиномия (на такова достатъчно "разстояние", че да не се изключват пряко, унищожавайки абсолютно всичко, в абсолют и самите себе си). Тогава "между" тях се образуват пространство и време, това означава - реалности.

Вътрешната, скритата хармония на нещата е това което прави движението и образува същности. Външното късо, взаимоизключващо се противоречие е това което ги унищожава.

Това да устоиш когато знаеш, че много ще губиш и ще боли - като стълб, като дърво... като скала - е хубаво казано. Но знаете ли как устоява най-старото дърво в България? То си живее и се развива в съвършена хармония на две противоположности - "над" и "под". На повече от 1000 години, тази година пак го видях, бях там, постоях и да Ви кажа усетих, че прекрасно си се чувства и продължава да се развива и расте и няма никакво намерение да умира - Байкушевата мура в Пирин. Расте на един скалист склон, точно на ръба. Гледано отгоре ствола и короната са така надвесени над пропастта, че имаш чувството че всеки момент ще падне. Основните клони растат на изток, над пропастта и баланса му е такъв, че би трябва от собствената си тежест, а и както е наклонено да полети в пропастта. Обаче гледано под повърхността, основната му коренова система, много мощна и тежка коренова система, е точно в обратната посока. Така се получава съвършена хармония: колкото повече клоните растат над пропастта, на изток, към слънцето и наклоняват дървото, толкова повече корените растат на запад, навътре и по-дълбоко в тъмнината под земята. Това е толкова мощен вътрешен динамичен и постоянно развиващ се баланс в хармонията, че освен източник на чудесно здраве и растеж, е и огромна сила, от там са минали толкова планински бури и порои за 1000 години, че друго растение при други условия не би издържало на тези климатични промени.

Точно това имах предвид с разказа за живота на Патриарх Максим, какъвто пълен и обхватен животопис едва ли ще бъде създаден. Хайде, малко въображение. Според Вас с какво се е занимавал тогава в болничната стая, освен с молитви? Това са безкрайно сложните отношения с Живков и ЦК на БКП, Държавна сигурност, светите съкровища на църквата и църковната утвар, манастири и църкви, градове, села и планини, монасите и свещениците с техните лични истории и жизнени ситуации по духовните пътища... власт, религия, вяра, животи и лични съдби, книги, книги, книги. Позицията на Патриарха е била такава, че спокойно е могъл да поиска от управата на болницата да се освободят съседните стаи, така че да не се смущава покоя му, места има достатъчно. Но какво са в размислите в стаята съседите, един комедиен актьор и готина мацка, която мисли за дрехи от кореком и култура? Това не е истинска буря, малко хлад, малко горещина, само един пролетен дъжд в съседство, каквито през сезоните на годините Патриарха е видял много.
Често пъти за да се разбере това което е отгоре трябва да се види и онова което е отдолу. Има вековни дървета, които живеят в такива хармонии, има и хора, които също живеят така и достигат величествен, благороден залез, залезът не е сетивен, в това, което непосредствено виждаш, неговата светлина не е в това, което я излъчва, а в това, което осветява.

Вижте сега, уважаема Дестинация, Вие знаете, че в разговор със събеседник като мен, още повече философ и при това не просто и не какъв да е, а спекулативен философ няма как да не застанете в ролята на опитен образец.
Няма да си кривя душата, аз тия дни наистина доста размишлявах върху историята и личността на Патриарх Максим по повод края на земния му път, отиде си на 98 г. Кажи-речи доста мисля и от началото на есента върху въпроса за "спокойните" антиномии.

Наблюдавайте внимателно факирското ми изпълнение.
От гледна точка на социологията горния пост - така както е написан и с тези усещания, които създава - би трябвало да се възприеме от Вас през матриците (схемите) на един манталитет, който не е специфичен и уникален само за Вас лично, не е нещо индивидуално, а обратно, той е универсален и общ за няколко милиона български провинциалисти, което и ги прави еднакви. Разбира се има и изключения, слава Богу, винаги има. Това, което Ви смущава в цялата история - така както е представена - е въпросът за социализацията и очакването е смущението Ви да бъде толкова силно, че направо да изкрещите, не, да станете и да изревете с всичка сила от почуда и възмущение. Защо? Защото през схемите на Вашия манталитет име нещо нередно, Вие чувствате, че нещо в картината не е наред. Кое? Това че двете крайности не се събират в една линия и не се надграждат едно през- или едно над- друго: кумулативно, постъпателно. Едната крайност е църковна и светска власт (светска означава позиции и постоянни динамични отношения с Живков и ЦК на БКП, Държавна сигурност, БНБ и партидите за издръжка, ремонт и реновиране на църкви и манастири, Художествената академия и произведенията на изкуството, картини, стенописи, ковано желязо, дърворезби, автомобил Чайка, Правителствена болница и т.н.). Другата крайност е личен монашески живот, прекаран в ограничения, скромност и смирение. В матриците на този общ за няколко милиона българи манталитет, по който, ей Богу няма разлика, приличат си и са еднакви като бирени бутилки, тези крайности са неприемливи и те не могат да съществуват като противоположни, трябва да се слеят в 1 линия, която изглежда ето така постъпателно: щом си се уредил и издигнал в обществото и си постигнал материалното и властта - сега трябва и да се наплодиш и да си създадеш едно добро семейство и да си отгледаш хубави деца. Това е историята с хепи енд. Тя линейно трябва да се развие и да свърши така. Защото този въпросен масов манталитет не може да поддържа противоположността: хем да си на върха и да имаш огромни материални възможности и власт, хем да живееш скромно като бедняк.
От гледна точка на психологията това противоречие, последното (тъй като не може да бъде удържано като "спокойна" антиномия, а полюсите се доближават до взаимно изключване) предизвиква емоционален взрив, който има за основа дълбокото чувство на несигурност и страх, на повърхността се произвежда разлив от девиантна олигофрения, формите в които протича е вулгарен и циничен негативизъм /цитат, например: < собствената си душица (курсива е мой), да остане неопетнена и незасегната >/. А тази реплика е... забележителна: < Изглежда ми лесно, човек да се откаже от светския живот. Да се откаже да поеме отговорност :) > Ами тук направо си е очевиден знака за равенство между монашеското поставяне в служба на по-високи идеали, например църквата, или целия свят, Бог (същото между впрочем го правят и много учени-откриватели, без да носят расо и да се кръстят, например) и да речем един наркоман, който се излежава с угаснал поглед и не може да мръдне, или един алкохолик, който се въргаля в мазето втори ден пиян - та нали и наркомана, и пияният "се отказват от светския живот" и от това "да поемат отговорност" и наистина изглежда толкова tolkowa "лесно". Тези неща равни ли са, може ли да се сложи равенство???
Ако продължа посоката на този вулгарен негативизъм, може да се каже същото и например за Майка Тереза: ето, колко е лесно да станеш монахиня за да си спасиш "душичката" и да "избягаш от отговорност", ами че то всеки може да стане като Майка Тереза, това е много "луксозно" "бягство" - но я ела да сменяш пелени, да готвиш и да въртиш тигани и да ходиш на работа и да носиш ОТГОВОРНОСТ... тогава да те видя.

Сега сигурно ще попитате, в какво се състои моето илюзионистично изкуство? Аз говоря по темата < Как и защо човек се променя? А струва ли си? > и излагам своя отговор, той е един от възможните отговори, по първия въпрос.
Твърдя, че:
- при линейните модели промяната отстрани изглежда постъпателно-кумулативна и тя наистина може да е така, но "под" това има редица условия, които го правят възможно или невъзможно и тогава вероятно моделът не е толкова линеен, а е по-скоро модел на условията, контекстуален.
- при диалектическите модели нещата са по-сложни, защото техните картини не само са много, ама много 3D при разплитането на моментите назад, а и защото улавят движения.
- при модела на спокойните антиномии движението, промяната и развитието не са като в първите 2, а произтичат от образуването на "пространства" и "времена" вътре между полюсите на антиномиите.

Хераклите, извинявай, малко се разсеях и не отговарям навреме. Аз съм човек невярващ, но като намесваш православната църква и покойния патриарх ще се възползвам от възможността да кажа няколко думи. Всъщност нещата, които ми разказваш за Максим може да се каже, че и аз подочух и прочетох тук там, но не това ми е толкова интересно, колкото фактите около това по какъв начин и доколко е обезобразена Българската православна църква (БЛЦ) от системата на комунизма. До преди да избухне скандала със сътрудниците на ДС в Светия Синод си мислех, че може би рогачите и мижитурките на комунизма успяват да обръщат проблемите произтичащи от наследството от системата в своя полза и да обезсмислят диалога за лошите последици, които пречат на промените днес. Оказва се обаче, че няма как да стане, защото ясното показване на това до каква степен е покварен и объркан живота на тази многовековна институция подчертава дебело до какви поражения може да доведе 45 години комунизъм в БПЦ, институция, която е съществувала от много векове и в моето неисторическо съзнание е в основата на запазването на духа и съзнанието за родова и даже национална принадлежност и памет, а оттам и до какво може да е довело в цялото общество. Струва ми се, че това, което беше извадено наяве е възможно най-ясното доказателство за това до какво води сляпата служба на непосилни и неосмислени догми чрез безмерното насилие и прекомерната простащина. Според мен проблемите, които произтичат от това имат пряка връзка с темата за промените, защото те остават единствения път към доброто, когато традицията е разрушена, като олицетворение на доброто, което обикновено достига до нас посредством традицията. За съжаление това ни прави много объркано общество, защото по принцип никъде никога не се е стигало до такова унищожаване на традицията, че тя да бъде нещо почти несъществуващо и да лишава хората от репери, поне що се отнася до официалното обществено пространство. За щастие народът все пак се явява носител на традиция, но големия разрив между народ и елит води до това, че се стига до още по-абсурден разпад на чувството, мисленето и поведението ни като общност, защото и народът и елитът предпочитат да се винят и отричат вместо да работят заедно. Този разрив се подсилва още повече от факта, че елитът, като отговарящ за организацията и управлението на обществото, е неспособен да измисля, решава, осъществява промените, при което стигаме до безизходицата, при която народът иска промяната, а елитът не може да прави друго освен да демагогства за промяна. При това положение не можем и не постигаме желаните резултати и се стига до взаимни упреци и обвинения, така че вместо да излизаме от трудностите чрез промените, ние затъваме още повече в безизходицата, поради липсата на общуване и отношения, които да водят до тях. Така се оказва, че колкото и да са противоположни традицията и промените, те се нуждаят едни от други, но при унищожената традиция стигаме до положение, при което се оказваме незнаещи и неможещи да говорим, мислим, измисляме промените, защото сме лишени от основата на традицията, която, макар и неудовлетворителна за основа, би могла все пак да послужи като отправна точка на промените. Когато я няма обаче изпадаме в положението, когато искаме промените, но нямаме представа откъде и как да тръгнем, просто защото трябва да скъсаме с наследството от миналото, от една страна, тъй като идва от система отрекла света преди себе си и докато се е самоутвърждавала е унищожила основата, върху която по принцип стои всяка национална общност, но от друга страна се нуждаем от основа и отправна точка, за да започнем промени. Абсурдното е, че се подвеждаме лесно да искаме да възприемем за основа псевдотрадицията на системата, която ни е провалила, но се оказва игра на самоизмама, от която няма изход. На фона на тези идеи твоите истории и индивидите, които ги олицетворяват ми се струват доста незначителни, защото спокойно можем да се удавим в тях и в детайлите и не само да не можем да правим нещо за промяната, но и да се окажем даже неспособни да слагаме доброто начало на диалога за промените.