Re: Как и защо човек се променя? А струва ли си?
Много ми хареса, това е доста точно, бих добавил проницателно наблюдение върху някои специфики на моето мислене. Така е. Аз мисля едновременно в свръхголеми и ултрамалки мащаби и между тях мисълта ми се движи с много голяма бързина и често пъти преминава в неочаквани траектории с шеметни лупинги. Това не е само защото е бърза, а тя е много бърза, а и още защото с годините провеждам старателно изграждане, образно казано с конструктивен проект, планове и чертежи, на система от мисловни оптики в мисълта си, това ми позволява само с едно докосване на фокуса на "оптичния прибор" да виждам в една и съща картина различни 3D модели на картината. Това е и една от основните платформи на вярата ми във философията, именно умението да виждаш в малките неща нещо много голямо и в голямото едни малки неща.
Модела, който предлагам е много прост, това не е истинската диалектическа логика, точно защото е много опростен, но е нещо подобно. Същия процес съм го наблюдавал в класическата философия при появата на това разклонително течение философия на живота и после екзистенциализъм, при появата на позитивизма и философия на науката и последващото вторично изкристализиране на позитивизма, при отделянето на някои частни области на знанието и обособяването им в самостоятелни науки, като психологията и социологията например - всичко това става през 19 в., но реалното ускорение е в самия край на 19 в. Мисля го не епистемологически - опазил ме Бог от канцеларска работа в архива, не и точно философски, а спекулативно, умозрително философски.
И това което виждам са, фигуративно казано, доста голям брой скали с точните им величини, за което тук няма да стане дума, на процеси, които текат в ето този модел.
Нека си представим едно горещо, нажежено до червено ядро, което трябва да произведе "нещо" извън себе си. Всичко може да е такова ядро и всичко може да е "нещо". Идеята е че ако в ядрото има напрежение, то може да произведе силите, които са в него в напрежение и се трият до червено извън себе си по такъв начин, че те да намалят противоречието си и да застанат в съвсем другата конфигурация на спокойна антиномия.
Такъв беше примера с класическата, особено в спекулативния й аспект, философия (до началото на 19 в.). Тя достига до едно такова състояние с много сложни "етажи" надолу и на всеки етаж е лабиринт, в което би трябвало да "избухне". Но не избухва. Вместо това започва да вади от себе си извън себе си противоречия (които отвътре биха я взривили) и ги поставя в нещо като спокойни антиномии, с това тя образува ново пространство и ново време, с нови структури - интелектуалното пространство и време на новите структури на нови науки и нова философия на науката и нова философия на живота, нов екзистенциализъм. Това са само 2 полярности, които вече не са в противоречие, а са застанали в антиномия, но разбира се има много повече.
Аз по-горе взех за пример императивността. Към началото на 19 в. се достига до такова състояние, че императивността, която класическата философия произвежда като един вид свой продукт е такава, че тя трябва да унищожи самата философия. Затова класическата философия полага един, някакъв, контрапункт извън себе си - ето това е инобитие, за да оформи чрез него, или по-точно казано с това огледало обърнатият образ и така да запази в образа самото огледало - образно казано. Едното е метафизиката, другото е позитивизма и новата философия на науката, а плоскостта на "огледалото" е императивността, която по този начин се трансформира и се запазва в позитивизма. Едва ли е нужно, но все пак пояснението е че тази трансформация се отнася до онази логическа императивност, която е била само в сферата на философията, а не до волунтаристичната императивност, която е нещо друго и принадлежи към света на църквата и владетелите.
Същото става и с философия на живота и екзистенциализма, с това пояснение, че тук инобитието е логически изведената императивност, "огледалото" е самата императивност, а обърнатия образ е екзистенциалната императивност - което е тема на съвсем друг и дълъг разговор, дали екзистенциите не са всъщност това, много особени, ултра плътни императиви - както аз твърдя, но това е дълга и широка, друга тема.
Важното е че от цялата тази работа крайния резултат е че например императивността на класическата философия така се е трансформирала, че се съдържа вече в успокоените антиномии между позитивизъм и екзистенциализъм, философия на науката и философия на живота, между които няма толкова късо и силно противоречие.
Тук има разбира се много особености, но бих искал да обърна внимание специално на една. Обикновено при такива процеси не се виждат "огледалата" и по тази причина не винаги се разпознават самите антиномии, тяхната обща основа и процесите, които ги образуват, както и като следствие по-дълбоката причинност на антиномиите от която се образуват около тях нови "пространство" и "време" в които се формират нови структури. Най-често привидността, която се явява е че първичното противоречие просто и само води до преминаване в обратното. Например философията като метафизика е преминала във философия на науката, или философията като философия на абсолюта е преминала във философия на живота. Това не е точно така.
а че е твърде ниска и я постигаме. >
YouTube: < Pink Floyd Cluster One >