Re: academic quackery
Да, крайно неприятно е, когато текст, който е почти 100% дословно предадени чужди мисли, „цъфне” като твой авторски текст. Безспорно. Но именно това – че текстът е стопроцентово от чужди мисли - според мен поне, е повод да се разсъждава, как пък така се е получило. Възможните отговори са няколко. Първият, отговорът с „първа производна”, както би казал С. Петров, е, че това е едно доста нескопосано преписване. Вторият, би трябвало да е предшестван от въпроса „чак толкова ли е недодялан ‘авторът’ на текста, че да не направи дори и най-малък опит да преразкаже чуждите мисли?”. Не е нужно да си особено прозорлив, освен ако не искаш, за да проумееш, че в случая нещо не е такова, каквото би ни го представило мисленето с първа производна.
Малко хронология. Има една конференция, аз участвам в нея, говоря, прави се запис на дискусията и така... След време получавам писмо (или разговор, вече не помня) – и тук се случва недоразумението - в което съм помолен да дам още нещо по темата. Аз разшифровам тази молба-писмо (или разговор) по следния начин: както много често се прави, организаторите на дискусията – млади хора, асистенти и докторанти – искат да я представят и обобщят, като това представяне им се зачете като публикация и в желанието си да им помогна (защото една от организаторките ми е позната) им пращам част от текстовете на някои автори, писали по темата, които да им послужат като база за цитиране при обобщаването на материалите от дискусията. Същевременно, обаче, очевидно интенцията на организаторите е била, както става ясно впоследствие, това „още нещо” да излезе като авторска статия от мое име. Именно тук става недоразумението, но аз не се наемам да съдя „другата страна”, че недостатъчно ясно ми е обяснила за какво точно иде реч. Много по-вероятно е аз да не съм вникнал в същността на исканото от мен. Недоразумението се свежда до това, че аз съм останал с убеждението, че пращам „сламка” с цитати, които да бъдат използвани по предназначение, докато искането на отсрещната страна е било за нещо съвсем друго. И така моята „сламка” излиза като моя статия. След време ми се обадиха, че материалите от дискусията са излезли в списанието, но аз въобще не си дадох труд дори да ги погледна и да видя какво точно е публикувано. Същият текст е публикуван и на сайта „литклуб”, което „агентите на истината” ми приписват като мое дело, но трябва да ги разочаровам: вероятно някой от организаторите на конференцията го е качил там. Около този „случай” има и други акценти, но те не са толкова важни и мисля да не ви занимавам с тях.
Случват се и такива неща... за съжаление на едни или за радост на други. В случая отговорът с първа производна е подвеждащ, защото аз нито съм лоботомиран, нито съм толкова неопитен или пък толкова смотан, че да дам текст със 100% дословно чужди мисли за мой авторски текст. Пък и никаква особена прозорливост не е необходима, за да се разбере (освен ако не искаш), че очевидно става дума за недоразумение.
И накрая нещо весело в подкрепа на тезата ми, че само идиот (какъвто имам претенцията да не съм) би пуснал изцяло чужди мисли за свои, освен ако не преследва друга цел. Та, доста преди 1989 г. мой познат, пописващ (не лошо, впрочем), но неиздаван, защото беше особняк и не се числеше към листата на официозните автори, след поредния отказ да му публикуват някаква новела, реши да се изгаври с варненското издателство (май че се казваше „Г. Бакалов”) и след време даде в редакцията мот-а-мо текст на Толстой (или Достоевски), в който беше променил само имената на героите и местата. Отговорът на издателството, естествено, беше „слаб текст”. И тогава моят познат им каза кой всъщност е авторът на текста
