Как и защо човек се променя? А струва ли си? (Page 1 of 4)

...И цамбурнахме в дълбоките води на брачния живот - в областта на сериозното, така да се каже. Както и да се разплиска темата, тези пръски от изречения не достигат до мен, лицето ми си остава не точно каменно и отсъстващо, а по-скоро ведро и спокойно, без изреченията да го достигат. Няма как да не отбележа обаче, че се появява едно усещане така сякаш стоя пред блато, в което на известно разстояние, доста драматично бих казал, се виждат заседнали хора, затънали в страхотен проблем - с характера на нужда... образно казано. В някакво такова положение полуженени, не напълно оженени или недооженени.

И къде е удоволствието в цялата работа? Според мен бракът трябва да е наслада. Като сладолед, който ближеш с такъв кеф, че не можеш да спреш. Като огромен най-вкусен шоколад с дължината на цялата кухня, който все не свършва. Ето това е развитието. Да израстваш във формите на кеф, който доставяш на другия.

А не - нужда, че то... от много нужди може да стане трудно да се определи точното съдържание на блатото и кой какви съдържания произвежда... под формата на драматизъм - примерно. И накрая вече съвсем става неясно дали си затънал в собствения си екзистенциален драматизъм, или в този на другия и още повече като започнат да се смесват драматизмите става наистина много драматично. Това е положение, което определено води до липса на развитие.
Това, между другото, въпреки че е рядко явление като че ли се среща на глава от населението най-често при българите и на второ място при руснаците. В този конкретен случай механизмът на семейните връзки е много прост: колкото по-драматично се драматизира, толкова по-... драматично става блатото и затъваш в едни... драми. Естествено от това става и толкова по-трудно да изгазиш и да се измъкнеш от там. И всъщност плътността на връзката, точно спойката, силата на свързаност е самото това затъване, то ги държи заедно. Което, ако ме питате, въобще не си е оферта.
Следователно нещата се редуцират до 2 варианта:
А/ Организираме едно блато от екзистенциални проблеми и драми с кандидат-жениха и чакаме да затъне толкова яко, че да не може да издрапа и така той е "уловен".
Б/ На мястото на блатото правим най-курортния бистър басейн и се разполагаме в средата с цялата си еротична прелест върху лотосови цветя във възможно най-съблазнителната поза и с изящен дълъг показалец, над който омагьосващо подрънкват гривни, правим малки водовъртежчета във водата, които въртят едни надуваеми табли с ядене, телевизор, фотьойл, компютър и напитки. Кой не би искал там?

Разликата между двете (това е номера):
В първия случай - ДА НЕ МОЖЕ да си тръгне,
Във втория случай - ДА ИСКА да остане.
Старо колкото света.

Нещо неправилно ли съм обяснила? Какъв "брак"? Дори не съм споменала подобна дума, освен едно загатване в израза "семейна единица", който е употребен в смисълът на отрицание като съвместно съжителство, отколкото като някакво задължително условие за анализиране на нещо като "промяна", която ме интересува.

Ако приемем, че би ни бил полезен солипсизма, дали ще е възможно да избегнем недоразуменията с някакви екзистенциални и литературни изразни средства?

Психологически може и да има някакви интересни и провокативни акценти в изказването, но ми се ще да прочета нещо като философия, все пак.

Не предполагах, че подобна тема би се оказала трудна. Поставих я и на друго място с повече активни потребители, но и там нещо не се получи. Отдавам го на недостатъчната компетентност, липса на време и нежелание за размишление над подобни акценти. Тук очаквах малко по-професионално и сериозно отношение, но сега като чета ми се струва ненужно да имам претенции. За това, спокойно може да изтриете темата.

Благодаря за вниманието!

И ако се говори философски, ето какво трябва да се направи:
Трябва да се разгледат съвсем конкретни хора, да речем от обкръжението на уважаемата събеседничка Дестинация в ето тези 2 отношения.
1) "Императивно" - екзистенциално
2) "Императивно" - позитивистично
От сега знам отговора, че нито едното, нито другото имат кой знае каква особена плътност. По-скоро би трябвало да се наблюдава някакво доста хомогенно и почти линейно "изтичане" на императивност, която по всяка вероятност би трябвало да води до своето самоотрицание и в последна сметка обезсмисляне, т.е. разпад и липса на развитие.

Аз не бих искала да пиша и обсъждам "дефекти", но не мога да не призная усилието Ви да обсъдим темата :)

Нека не е чисто политически.

Заформи се един момент с мъжко-женското като хармония.
Аз нямам против подобни ... теоретични нагласи. Но все пак, ако се предположи, че мъжкото е Установяващото безапеалционно, как жената ще усети, разбере и вдъхнови подобно отношение?!

По-ясно изказано, ако в един момент се предположи Смисъл, който да е реципрочен на развитие, как конкретно една жена ще го установи, ако не е достатъчно добра домакиня или човешка единица с някаква полезност?
И така развитието, от какво конкретно зависи?

Не е. Същото и точно толкова е и женското. От това положение могат да се намерят и отговорите на следващите въпроси: как.
Ако се заеме една външна гледна точка и се погледне най-външното, върху плоскостта на простия линеен механицистизъм - така изглежда. Но това не е всичко.
Много външно и много механицистично изглежда така сякаш той като се надвеси над масата, където на столче кротко и с подгънати под стола крака за да не заема място и да не пречи хрисимо и в правилна поза си седи домакинята и така надвесен като извика в лицето й с всичка сила и с цяло гърло с дрезгаво-отработен ракиджийски глас вероятно отстрани изглежда доста установяващо, а и ако убедително се подкрепи с два шамара почва да си изглежда безапелационно.
Но това е ако се гледа много външно. То е подобно на едни други също предимно линейни отношения. Например същото е както ако стопанинът земеделец реши да подкастри, ашладиса или направо отреже овощното дръвче, както ако стопанинът животновъд ухилен размаха ножиците като в рекламен клип за еврофондовете и реши да остриже агнето или поглеждайки към казана на двора заколи петел за супа и т.н.

Във всички тези случаи - на пръв поглед изглеждат подобни - КОЕ е общото? Общото е че няма чак толкова плътна цялост с всичко необходимо, граница и елементи вътре в границата на цялостта, така че наистина да се образува цялост. Затова тук е възможно "повече" линейно, а не "повече" диалектическо отношение. Диалектическите отношения са предимно в цялости, т.е. трябва да има нещо, което е по такъв начин цяло, че да може да се каже, че елементите вътре имат достатъчно плътна връзка, нещо като кофа с топчета за тенис на маса, които се блъскат във всички посоки, само че както обикновено се твърди класическото положение е че елементите не може да са пасивни като топчетата, а необходимо условие е да се самодвижат. Това е аспект от характера на онова, което се нарича спекулативно (умозрително), защото тук умозрението се проявява в самото това формиране и посочване на цялости (по-точно е да се каже задаване) на цялостите. Всичко може да бъде мислено като 1, цялост. Например може да се приеме, че обществото е 1 нещо, цялост и вътре в цялостта "елементите" отсамосебе си се "трият" и това триене ги нажежава до червено, не само самите елементи, а и отношението - такава е например Марксовата представа за класите. Но може същото това общество да се дефинира като друга цялост през съвсем други критерии и това ще формира други цялости - в такъв случай например класите вече биха могли да застанат в почти линейни отношения или дори да станат безразлични като отношение. Човек може да си рисува такива кръгчета колкото си поиска и тъкмо това предварително определяне или конструиране на цялости е аспект на умозрението (спекулативното).

В случая обаче за да се говори за "установяващо" и "безапелационно" и да се търси през това промяна и развитие както изглежда се очаква да става линейно. Има и друга логика, която е тъкмо логика на движението и мисли много сложни движения, които са немислими линейно, та тази логика често е определяна и като начин да бъдат мислени противоречия, със запазване на цялата прецизност на противоречието,  - по непротиворечив начин. Това е и което аз предлагам.

Вие явно имате някакви аспирации и желания към определени типове хора, с/върху които може да разсъждавате, без конкретно да включвате себе си в целия анализ. Това е забележително и любопитно, до момента в който сам не признаете или не определите "промяната" като част от живота си.
В прав текст става въпрос за самопознание, което харесва ли ни или не е Факт, когато преминаваме през определени житейски предизвикателства.
Има хора, които са достатъчно зрели и с опит, но например мъже, които не са Бащи. Това е един много интересен момент. Разбира се, може да интерпретирате някакви данни от приятели, които споделят, но самото преживяване на грижа и отговорност, което променя един мъж е интересно.
Жената няма избор, и се справя трудно или лесно.
Но ако един мъж не успява само с теорията да се адаптира ще му е малко тягостно най-малко.
Не се впускайте в прекалени анализи, само се опитайте да отразите какъв е реалният механизъм на промяната.
Очевидно не изглежда достатъчно философско, но аз поради някакъв неустоим импулс искам да разбера, дали позволяват хората да се променят от външни обстоятелства. Дори да не е очаквано дете, а вяра в мнението на приятел, да речем. До каква степен, сме способни да ревизираме собствените си и изстрадани принципи и желания, за да не изглеждаме в очите на околните и близките като поредният неудачник, който сам няма смелост да има това, което иска за щастието си.

М-м-м, наслада за слуха. Винаги съм си представял, че един философ би трябвало да каже нещо подобно на това. Изглежда ние, както обикновено се случва, Момче, вървим от двата обратни края към темата. Струва ми се, че ти виждаш как индивидуалното, например най-общо казано чрез свободната воля, изпълва света с дух, придава му одушевена ценностна пластичност, релеф и го населява със смисъл, цялото това ако се отдалечим достатъчно така че да се замъглят детайлите общо изглежда наистина по този начин като движение, развитие, промяна и е така.
Аз не го виждам от тази страна, а от обратната.
Не ние се движим, а битието (света) се движи и проявява ("проявява" е съвсем буквално, като в старата лентова фотография) част от безкрайната ни същност. Това означава, че всеки конкретен човек, а не Човекът като абстракция, навътре и в дълбочина в своята максимална проявеност е едно сияещо и съвършено същество, ослепителна светлина от красота. Мъдреци като мен, търсачи, странници из духовността събират "парчета" светлина, а знае се колко е трудно светлината да бъде уловена и задържана в кутийка... трябва да е наистина специална и вълшебна кутийка.
Имам предвид например това което навремето се правеше с т. нар. варио-филми, те имаха диапазон на чувствителност например от ISO 400 до ISO 1200 и можеха да се проявяват на всяка стойност от деленията, днес всеки може да си го направи на компютъра. Например вземи една хубава снимка на готин човек с достатъчен контраст и я затъмни докрай - вижда се нещо доста странно, понякога сюрреалистично, после бавно я просветлявай и започва да се вижда как постепенно се появяват все повече детайли и накрая излиза образа. Нещо такова имам предвид.
Наистина е просто, общото движение на битието (света), неговото трептене предизвиква ефекти на частична или фрагментарна проявеност и ние сме това - фрагменти, които образуват фигуративни фрагментарни структури, което и представлява познатия ни и така както го познаваме социален свят. Това е една от най-важните Истини: цялото не е напълно тъждествено на сбора на елементите. Ако ние сме това - фрагменти, частично проявени фрагменти, цялото което образуваме (социалния свят) не е същия осреднен рисунък, само че увеличен, а е по-различен и по тази причина трептенията на битието имат по-сложна логика. Защото не е директна съвкупност от части, а съвкупност от структури на частите със собствена фигура, които образуват цялото. Но каквото и да е битието (света), във всички случаи освен приблизително сходни модулации в процесите на проявяване, с които битието (света) проявява фрагменти на дълбоката ни поетично казано безкрайна, съвършена същност, въпреки приблизителното сходство на "проявителните процеси" и на самите фрагменти, все пак има и нещо друго - нееднаквата дълбочина на проявяване, проявеност. Ето тук е въпросът и аз съм склонен това да го мисля диалектически защото при линейните модели или винаги нещо ми убягва, или в някакви моменти имам чувството, че губя видимост и нататък в някакви участъци между сенките като че ли в тези междини си дорисувам линийката, а не че тя наистина минава така.
Впрочем, да отбележа по този повод, не ти ли се струва например, че смайването с което понякога ни изненадва Дестинация може да се обясни с такива проявления с много особена ексцентрична линейност, т.е. моменти на хаос от който нататък следват във всички посоки само прави линии и никакво диалектическо движение, никакъв шанс за диалектическо развитие, или това е само мое впечатление?