Как и защо човек се променя? А струва ли си? (Page 4 of 4)

Ти да видиш! Даже мога да си избирам, а аз патицата съм се затръшкала за "трето"- ха-ха.

Моля да ме извините за упоритостта, с която ще продължа да провокирам, дразня и "кОпам", но освен малко време нищо не ми коства особено като си имам и цел :)

Не че не ме интересуват някакви върхове на индивидуалното и битието на звездите и метеоритите, или пък философстването върху собствено общественозначими идеи, но все пак със скромните си знания по социология и история, и почти никакви по астрономия ми се иска да си разсъждавам (с или без помощта на събеседници) върху развитието на човешкото Съ-знание! (удивителна- препинателен знак, с който се отразвя пунктоационално някаква особена важност, молба или акцент)

И така.
Развитието на едно съзнание може да се разгледа от различни ъгли и в различни контексти. Чисто научно и медицински да се изследва мозъкът като орган, който се предполага, че е достатъчно виновен за всякакви неврологично-"електрифицирани" процеси. Психологически, чрез теориите на известни и не толкова известни бихейвиористи, фройдисти и юнгисти. Исторически, чрез анализ на определени събития породени и извършени от хората през времето. Ако искате и кулинарно, разбирайки как точно първия ми кекс не е станал добре за разлика от петнайстия.
Но за философия си говорим.

И така разсъждавайки си философски имаме естествено различни философски течения. Но ние може (ако сме "яки" философи) да оформим една сравнително приемлива, консенсусна и толерантна тезичка за развитието на съзнанието и така да приключим годината, отмятайки още един философски проблем по дъъъъъългия път към ... мъдростта.

Не е въпросът, че има тотално разминаване между начинът по който живея и това, което приказвам. По-важно е че умея да виждам и това ми прави голяма чест. Сигурно звучи в типичния стил на моето нахалство, но докато другите спорят за разликата между думите и делата, аз лично съм склонен донякъде да пренебрегна тази разлика - ясно защо - и на преден план издигам едно друго достойнство за да го изтъкна, това поне на мен също ми прави чест. Да виждаш, не само да гледаш, а да се взираш, т.е. да виждаш. Този номер го знам от Хайдегер и Методиус - вярно, там е друго, същност с много смисли, а при мен е само номер. И все пак...

Забележително!
Вие представихте 4-тата гледна точка към темата за Промяната. В резюме тя изглежда горе долу приблизително така: как да го / я накарам да се променя и по какъв начин да му / й набия в канчето промяната?

Аз за малко съм тук, после няма да ме има, така че сега само минавам за да отчета безкрайната си проницателност и да се насладя на точността на попадението. Точно това имах предвид, ако изчетете много внимателно моите постове от първата страница, но това се нуждае от още малко пояснения докато се изчисти напълно картината, но това няма да е сега.

На тази плоскост, на която ориентирате въпроса има 2 обяснения по които вече има становища.
Едното е психологическо.
Смята се че в човешкото подсъзнание съществува опита на минали поколения. Многократно преживяваните психологически ситуации в рамките на еволюцията на целия биологичен вид (това означава не пространствени и времеви ситуации, т.е. ситуации, разположени в пространство и време, а психологически преживяните ситуации или още по-точно казано самите психични преживявания на ситуациите) формират нещо като сложносъставно или обобщено, или събирателно, така да се каже общо психично съдържание със синтезен характер. Тук основното е количеството повтаряемост при всичките Ви прародители назад, чак до маймуната. Това се нарича архетип, архетипен образ, отделните такива архетипи теоретически би трябвало да са неограничено количество. Най-лесно разбираемият пример за това е гледането в запалена свещ. В условия на стабилен психичен статус и психично състояние, определено като "отпуснат" пламъка на свещи въздейства по начин, който няма да описвам сега защото точността на описанието изисква доста дълго изложение, но чувството е същото, каквото са изпитвали нашите прародители през мразовития ледников период в пещерите около огъня: чувство за уют, общност, човешка близост, взаимно доверие и сигурност. Например. Затова в наши дни представата за "романтична вечеря" най-често се свързва с другата представа за вечеря на свещи. През този модел изживяването на пътуване във времето се обяснява със силни архетипни "експлозии", които от подсъзнанието дават или предоставят достатъчно силна жизнена енергия (нещо като либидо) и по-нататък физиологичната конкретизация, която следва е че при определени травматични промени в най-важната "междина" между префронталния дял на мозъка и останалите части на мозъка (връзката между тях, там където се правят лоботомиите) е възможно съзнанието да започне спонтанно и неконтролируемо да визуализира образи, те са толкова реални, колкото и в сънищата. Само че тези образи не са наистина и реално от миналото (от родовата памет), а са от собствения опит на човека. Онтогенетичната памет (това е в рамките на настоящия живот, от раждането) съдържа толкова много картини, например в един нормален работен ден съзнанието може да генерира по няколко хиляди картини, че произволната комбинация на фрагменти може да произведе технически почти невъобразимо количество визуализации. Следователно имаме 2 неща: съзнание, което може да комбинира фрагменти от реалната памет на човека в рамките на човешкия живот, говорим за база данни от картини, изчислими с милиони и "гориво", жизнена енергия, поток, причина - архетипните съдържания на всичките ни прародители, т.е. така запазените им психични преживявания, преживяното от тях. Въпросът дали обективно се движим във времето или не е мистичен въпрос, извън възможностите на науката. Науката за сега може да предложи модел и да представи логика, но все още не може да опише с точност процеса, във всеки случай се приема и това наистина се потвърждава, не е обикновено състояние на измисляне, а напълно реални фантазии както настъпват например и при сънуването, халюцинациите или при лудостта, но без това да означава, че непременно трябва да са от същия тип. Може да не са.
Другото обяснение е окултно.
Ако се продължи и развие теорията за ноосферата може да се приеме, че на всичко което се случва се прави постоянен бекъп. Това означава, че само ставащото е обективно, но то се "отразява" в обвивката около Земята и там се запазват милярди и милярди такива отражения. Тяхното наслагване (но все пак това са само отражения, не са истински неща) може да образува дори ефекти на движение, така както е при кинокамерите. Можем да предположим, че пророците виждат филма или част от филма докрай. Но това не е защото вече го има там в небесата горе прожектиран, а по-скоро е по същата причина по която и ние като гледаме един обикновен филм или четем книга често можем да предвидим как действието продължава.

Което ни връща към 4-та гледна точка за промяната: как да го / я нашокаме и да набием в канчето правилната линия. Или казано много усукано, ама наистина усукано та пресукано, защото въобще не е същото: как да споделим собствения опит? Ами никак. Опита е несподелим. Показан като сюжет той не е по-различен от филмите, книгите, легендите. Колкото може да промени човека една книга или един филм, още по-малко може да го промени чуждият опит, защото той все пак не е шедьовър като най-големите произведения на изкуството. Споделя се човешката душа. И се споделя човешкия дух. Това са двете приказни страни, двете царства на споделеността, отвъд времето и пространството. Другото е пасване, синхронизация, това да трептиш в една честота, на еднаква вълна. Както казах и на първата страница, това най-често се вижда в рейс 94 към Студентски град, там всички селяни, които не са от тук се гърчат и увиват като червеи на клечка: да се закрепят, да се позиционират и понякога в някои групи тези движения изглеждат наистина много синхронизирани и от ритъма с който мърдат и се огъват вероятно вътре в групите си мислят: ние сме една душа в пет тела, но едва ли това е същата споделеност, споделеност на опита за която става дума, по-скоро е синхрон, така както са вътрешно синхронизирани всички стада. Това за което аз говоря е като махнеш инстинктите - остава душата, като махнеш мненията - остава духа, то е споделимо.

По тази причина аз предлагам един почти диалектически, но за мен не е никакъв проблем да бъде наречен и псевдо-диалектически модел. Логиката тук не е в следствието: колкото повече диференциация и многообразие - толкова по-добре, логиката е... в логиката. Моделът е прост, универсален, той е доста едра мрежа или матрица и е приложим еднакво към живата и към неживата природа.

Ето конструкцията на моята логика:

1) Социалния свят даденост ли е или е като реката на Хераклит? Идват все нови и нови води, но руслото е същото, всеки ден е нов и всеки ден се изгражда свят.
2) Пространството и времето в социалния свят даденост ли са и си стоят, има ги безотносително, т.е. както за овцете в кошарата безотносително зад стените има ливади и планини, пасища и реки като "там", даденост. Или както е според Айнщайн - няма чисти "отсреща" пространство и време. Те се генерират. Във физическия свят материята има в себе си противоположности и антиномии, тя е диалектична - първо, цялата материя е това, до дъното и първо генерира реалности, пространство и време и после в реалността могат да протичат или не линейни процеси. Т.е. друго е нещо да го има или да протича някакъв процес, друго е да съществува реалност в която то да става.
3) Възможно ли е в принципите, на принципно равнище в най-дълбокия си фундамент социалния свят да е принципно различен от начините по които съществува Вселената, до най-дълбокия Космос?