Диалог-дискусия-събеседване (Page 5 of 5)

Диалог не се води просто с ум и доводи, а главно с личността която стои отдолу. Повечето хора нямат нужното отношение към живота, за да могат наистина да водят разумен диалог. Те са като малки деца които се карат, и си държат на тяхното. Именно илюзията за притежание е от главните причини да не съществува диалог. Хората си мислят, че притежават някаква мисъл, докато на практика тази мисъл ги притежава. Притежава ги защото тя е станала част от живота им по някаква причина, или ги кара да се чувстват по някакъв начин, давайки им сигурност и начин да гледат на самите себе си. Какво би им дала чуждата мисъл? Нищо, освен стремежът да разберат, другия и живота който водят. Докато това което могат да загубят е много - уюта, спокойствието, самочувствието, дори познатите си с които ги сближава това мислене. Човек наистина трябва да е личност, за да има силата да се откаже от някакво мислене, което просто не е вярно, но иначе му служи много добре. Повечето хора се учат по глупавия начин - чакат това мислене наистина да разбие живота им и този на другите, преди да го поставят под съмнение. Глупаво е да се дълбае особено в проблема - той е проста еволюция. Човекът не е еволюирал достатъчно да знае що е това диалог. Като останалите примати, за него е важна социалната страна на въпроса. Социалните търкания и борби са единственото което провокира еволюционния процес. Така както изглежда обаче, подобна провокация се наблюдава при доста малък процент от хората... Повечето както изглежда могат да се мотаят още милиони години на същия стадий...

Защо липсва диалога на промяната в България?
Защото ако не друго протестите в България през пролетта показаха, че взаимните презрение и неприязън между народа и елита достигнаха кулминацията си, като доведоха до почти пълен разрив и разпад на обществените отношения. Те станаха символ на това, че неизчерпаемата воля за промяна на народа не само не е получила удовлетворение през всичките тези години на преход, но и че всъщност прехода се е изчерпал с това старите елити да се прелеят по някакъв начин в нови елити, без това да е допринесло за прехода към относително благосъстояние на целия народ. Диалогът на промяната липсва и защото, за да се води такъв диалог, е нужно партиите и интелектуалците да са способни да престанат да обсъждат себе си или да се обсъждат едни други, като започнат да виждат по-далеч от носа си и да заговорят какво и как е нужно да се променя в обществото, независимо от партиите и индивидите, за да може това да убеждава широки маси от народа, че става дума за неговите интереси и добро и съответно да се печели доверието и подкрепата му за съвместна работа в тази посока. Всъщност политиката, която отговаря за промяната е до такава степен отдадена на борбата за самоцелна власт, че не само няма разбиране за това, че промяната е принцип в обществения живот, чрез който се осъществява стремежа към добро, но и е изцяло отдадена на взаимното плюене, чернене, винене, съдене на опонентите с едничката надежда, че това ще помогне на едните да се представят като по-благонадеждни от другите да управляват държавата и ще убедят народа да им гласува доверие. От тези си грижи и амбиции политиците все още не са стигнали до разбирането, че тяхна работа и отговорност е да организират обществото за промените към добро, защото е явно, че нямаме получени традиции, чието следване би допринесло за постигане на добър живот. Друго нещо, което не са осмислили е, че народът е носител на неизчерпаемите воля и енергия на промяната и ако искат да допринасят за нея, те би трябвало да се стремят да се издигат до нивото на негови водачи. Само че техните невежество и некадърност са толкова големи, че вместо да убеждават народа и да печелят доверието и подкрепата му, тъй като той е съюзника, без който не може нищо да се осъществява в обществените процеси, те са изпълнени с презрение и неприязън към него и стигат до такава степен на импотентност, че вместо да се стремят да му дават пример и да го поведат, те започват да го винят и съдят за собствената му зла участ. При това положение не само не се стига до подновяване на отношенията и слагането им на нова, по-здрава основа, но и образно казано режат клона, на който са седнали или на който се опитват да седнат. Внушаването на чувство за вина у народа не само не може да води до създаване на основа за положителни промени, но и по-скоро напомня за социалните практики от близкото минало, които провалиха България. Друга страна на наследените практики от близкото минало е внушаването на чувство за безизходица на народа, като се насажда обреченост и чувство на примирение, като се обяснява, че нищо не зависи от него, защото обществения живот от край време се е управлявал от някакво задкулисие и всички сме длъжни да се съобразяваме с това. И тезата,че българският народ бил митоман, който чакал бащицата да дойде и да го спаси вече не издържа на проверката, защото просто става дума за повтаряне на стари клишета, които не водят до нищо, отколкото да се показва способност за качествено свободомислие и проникновение, което да ни помага да разбираме, че всъщност народа търси истинските си водачи, способни не само да измислят идеите и решенията за промяната, но и да го поведат за тяхното осъществяване на практика. Явно е обаче, че засега очакванията му отиват напразно, защото тези водачи все още не са се родили, израсли, образовали да служат всеотдайно на своя народ и заедно с него да се учат на промените и да го организират за тях.
В тази среда от некачествени водачи и мислене, се разиграва театър на абсурда от фалшивите герои на прехода, които не само не могат да раждат и развиват новото мислене на промяната, но и стават символ на демагогията на промяната, която има за цел да хвърля прах в очите на хората и да се опитва да заменя процесите на истинската промяна с илюзорното чувство, че има стремеж за промяна и едва ли не нейното осъществяване е някъде зад близкия ъгъл.
Надежда за промяна биха могли да внасят интелектуалците ако бяха способни да раждат и развиват обществено полезни идеи, които да стават основа за отваряне на диалога и развитие на обясненията и решенията, които да отварят пътя към промяната. Само че и те показват същата раздробеност и партизанщина като политиците и вместо да стават носител на решенията, те също допринасят за множенето и задълбочаването на проблемите, без да си дават сметка, че стават неразделна част от тях. Да, колкото и странно да звучи, но мисленето на промяната е философско мислене и за да можем да допринасяме за отварянето на диалога към промените в България, е нужно да развием качествено новото мислене на самокритичност и самопознание, което ще бъде в известна степен коренно скъсване с живота ни досега, нещо, което е всъщност същинската природа на промяната. За тази цел обаче е нужно да се възстанови единството между народ и елит, за което е нужно елитът да се издигне на качествено ново ниво, тоест да осмисли какво представлява самокритичното мислене и познание и на негова основа да се научи да разпознава грешките, недостатъците, отговорностите си, а оттам и да дава пример на народа за поправките и промените, които са необходими за стремежа към общото добро.
Протестите тази година показаха силните воля и енергия за промяна на българския народ, но също така и големите разрив и разпад в отношенията между народ и елит. А отминалите избори показват съвсем лека промяна, която с нищо не подсказва възстановяване на нормалните общуване и отношения в обществото и поне засега не се вижда ниво на самосъзнание, което да сочи, че се работи за коренната промяна. При това положение няма гаранции, че народното недоволство няма да отиде напразно и настъпилите промени няма да се окажат поредното прелюдие към наследените и наслоени абсурди на обществения ни живот през прехода.