"Науката не мисли" (Page 3 of 5)

Науката не мисли - В подкрепа на това твърдение може да се разгледа развитието на историята на първата половина на 20-ти век, когато войната достига до стадия на промишленото изтребление на хора. А в края на Втората световна война, със създаването на атомната бомба, потенциалното механизирано изтребление на хора се довежда до такъв мащаб, че човечеството става способно да се самоунищожи. Това явно е пряко свързано с развитието на науката и приноса й за създаването на оръжия за масово унищожаване. Ако се зададе въпрос на учените имали ли са намерения да допринесат за подобно развитие на оръжията, повечето сигурно биха отговорили, че не са. От тази гледна точка, стремежът им към конкретни резултати в поставената научна цел ги е обладало да степен, че не са били в състояние или даже са отричали да мислят за възможните отрицателни последици. Да не говорим, че всички ще отричат категорично ако им се зададе въпроса - имали ли са намерение за създаването на начини и средства за механизирано унищожаване на хора. Така че "Науката не мисли" може да е просто друг начин да се каже - "И пътя към ада е осеян с добри намерения". Но даже и да не правят такова осмисляне учените, не съм съвсем сигурен, че философите правят обмисляне, осмисляне, преосмисляне, които да откриват и разбират всичките възможни последици, връзки, отношения в света и живота.
От друга гледна точка обаче, може да се противоречи на твърдението - науката не мисли - като се изходи от факта, че голяма част от философите са били учени и даже самите учени съвсем съзнателно осмислят и преосмислят достатъчно своята област, за да могат по естествен път да използват тези процеси посредством гражданската си съвест, по отношение на обществените проблеми. Така че "Днешният човек се спасява с бягство от мисленето" може да се приеме доста по-лесно, отколкото твърдението, че "науката не мисли", тоест, че учените не мислят. Ако изходим например от символичното за началото на модерната философия изречение на Декарт,  "Мисля, значи съществувам", за което се смята, че е носител на смисъла, че нищо друго не е сугурно освен мисленето ни и довежда до това да се подложи на съмнение и проверка цялото познание, за да се установи доколко отговаря на истината, може да се каже, че то символизира научния метод, който се възприема постепенно от учените и довежда до бурното развитие на съвременната наука. Затова може да се каже, че този философски дух на мислене е предварително заложен в съвременната наука, което е довело до голямото й развитие, от една страна, както и че въвеждането на задължителните съмнения и проверки за истинност на дело се явява символ на осмислянето и преосмислянето, от друга страна. Още повече, че голяма част от мисленето и осмислянето се явява самото измисляне на нови идеи, обяснения, теории и учените в най-голяма степен могат да претендират през последните няколко века, че имат най-големи постижения в тази насока. От друга страна, учените посвещават понякога много години, за да стигнат до някакво откритие, като понякога въобще не им се отдава, а в други случаи стигат до открития случайно. Ако не могат да осмислят и преосмислят постиганите резултати, няма да могат и да разберат, че са стигнали до ново разбиране и познание за света. Освен това научното изследване не е еднократен процес, а е по-скоро непрестанен цикличен процес, в който се изисква доста развитие и усъвършенстване, за да се стигне до окончателни идеи, теории, познание.

А занаятчията, който прави жертвения потир? И той ли не мисли? Само калкулира размерите, вместимостта на съда, разхода на материал, психологическото въздействие на украсата? Когато човек мисли, а не просто калкулира, това включва и грижа, и обич, и отдаденост на работата и общността, за която човек върши тази работа. Сравнете начина, по който ученикът решава задачите за домашно, когато бърза да отиде да играе и когато харесва задачите и знае, че е силен в тях.
Ники показа тук, че когато Хайдегер отрича на науката способността да мисли, това не е просто несъзнателен избор на неподходяща дума, а израз на убеждение, което той е поддържал изрично. В това отношение не бях прав. Но продължавам да мисля, че това е повърхностна представа за науката, не премислена, а възприета безкритично.
Науката не е калкулиране на заключения въз основа на предпоставки, а решаване на задачи (problem solving – Томас Кун). Научните закони и теории са част от инструментариума за тази работа. Когато човек усвоява занаят на него не му се доказва със силогизми, че трябва да ползва, например, длето. Той се учи как да върши работа с него. Но занаятът си има своите закони. Въпреки че необходимостта на длетото не е аподиктично удостоверена, необходимо е да се използва длето. Може би след години в занаята сегашният чирак ще измисли нещо по-добро на негово място. Докато се учи той трябва да го приеме като закон Божи (в случая с положенията на науката – като доказана истина). На нас, хората извън науката, нейните символни инструменти ни се представят без употребата, която е тяхното жизнено основание, но затова пък заедно с този императив, който на езика на философията наричаме аподиктична достоверност. Внушава ни се, че науката е умозаключаване, калкулиране на следствия, които умът е принуден да приеме без да мисли, не работа, не грижа, не „мислене”.
В разбиранията си за науката Хайдегер е единодушен с Карнап. Само че Карнап смята, че това, което, според него, прави науката, е най-доброто, което може да се прави, а според Хайдегер в науката човек се лишава от човещината си.

Здравейте!

С риск континентално-философската Жана Д’Арк (дядо Ники) отново да се ужаси от англосаксонското ми мракобесно отношение към прелестите на фундаменталната онтология, бих искал да добавя нещо към казаното до този момент.
Симпатизирам на опитите на const да накара Хайдегер да звучи разбираемо. Само че интерпретацията на неговата теза чрез твърдението, че “науката се движи в определени измерения без да ги поставя под въпрос” я превръща или в тривиално истинна (защото мисленето и действието очевидно са невъзможни, ако поставяме всичко под въпрос), или в съмнително вярна. Според мен, науката наистина не поставя под въпрос своите съдържателни предпоставки само в периодите на така наречената “нормална наука” (ако изобщо има такова нещо), когато се появи криза, всички философски утайки изплуват на повърхността – както показва фрустрирането на понятието за каузалност след появата на квантовата механика, например. Така или иначе, бих се радвал, ако разговора продължи в тази посока. Мисля си, че по повод на това могат да се кажат (и вече бяха казани) твърде интересни неща.
Според мен, ако искаме да разберем напълно фразата “Науката не мисли”, обаче, трябва да я погледнем в малко по-широк контекст, без да се заклещваме в не всекиму приятната или понятната мисловност и словесност на Хайдегер. Мисля, че в този афоризъм е епитомирано, при това доста сполучливо, едно дълго историческо развитие, което започва много преди негова милост. Това е развитието на типичното немско противопоставяне между науките за духа и науките за природата. Тук само ще скицирам, защото не ми се влиза в детайли. Ако искаме този афоризъм да спре да ни звучи глупаво, вероятно трябва да се върнем поне до Ваймарския класицизъм. Спомнете си за Гьоте и неговата критика срещу теорията за цветовете на Нютон, както и за методологическото разногласие, което стои в основата й. Струва ми се, че от типичното разграничение между Gehalt и Inhalt можем пряко да дедуцираме схващането, че “Науката не мисли”. По-нататък, спомнете си за немския романтизъм, за Хьолдерлин и скицираната в “Съждение и битие” теория за интелектуалната интуиция, за “Синьото цвете” на Новалис и неговия “магически идеализъм”. Всичко това ни дава едно разбиране за същността на автентичното познавателно отношение като непосредствено постигане на действителността, което няма нищо общо с абстрактното знание, което ни дава математизираната наука. Това ми се струва важно, поне заради отношението на немците към Гьоте изобщо и на Хайдегер към Хьолдерлин в частност. На всичко отгоре, налице е определен и специфично немски институционален контекст – традиционния “спор на факултетите”, пруската образователна реформа от 1806, опитите за отделяне на психологията, физиката и математиката като самостоятелни и философски-неутрални дисциплини в края на ХІХ и началото на ХХ век. Всичко това води до обсесивно вторачване върху ценностните и съдържателните различия между наука и философия, поне от Винделбанд и Дилтай насетне. Хайдегер не се пръква от нищото, той се ражда именно в този контекст, който всъщност осмисля казаното от него. На всичко отгоре, неговия учител Хусерл е казал достатъчно сходни неща в “Кризата” – галилеевата наука скрива зад абстрактния скелет на математическите съотношения живата плът на жизнения свят. Още тук го има онзи ценностен елемент, изпъкващ най-ясно при Хайдегер, който (поне на мен така ми изглежда) открито обвинява науката в това, че създавайки прекалената видимост на определен тип инструментална рационалност скрива зад нея онзи по-дълбок (?) порядък, за който той се опитва да пише и мисли. От там нататък за философията като че ли не остава нищо друго, освен да се превърне в критика на имплицитната идеология, която съпътства научната практика. Тук школуваните в немската традиция хайдегерианци преминават с пълна газ, без да им хрумва, че подминават важно кръстовище. Признавам, че този начин на мислене ми изглежда напълно анахроничен (затова бих се присъединил, макар и по-предпазливо, към недоволството на frege и Kosta B.). Най-малкото, защото той е характерен за немския мисловен контекст отпреди век-два, както се опитах да покажа по-горе (а не за нашия, доколкото повечето от нас не са закърмени с Гьоте и Хьолдерлин, а с дядо Вазов и Пенчо Славейков). В англосаксонската традиция, например, този момент го няма, или е значително редуциран, не защото тя е “про-научна”, както ни обяснява дядо Ники, а защото културния и институционалния контекст там е друг – хората си имат Оксфорд и Кеймбридж с тяхното отколешно разделение на труда, което прави възможно относително мирното съсъществуване на философията на науката и философията на естествения език. Поне на мен ми изглежда пределно очевидно, че понастоящем науката и философията (ако не в развиващите се, то поне в развитите държави) правят общо взето едно и също – занимават се с концептуално конструиране на действителността. Ние използваме за целта смешни елинизми и латинизми с или без тиренца между тях, а физиците – тромави диференциални уравнения и алгебрични изрази. Това, обаче, е външна разлика, която не казва кой знае колко за това какво наистина се случва под езиковата обвивка. Спирам тук, че май пак се отплеснах.

Поздрави,

MM

P. S. Благодаря на Фреге за уточнението, че в картината на ван Гог са изобразени не селски обувки, а обувките на самия художник. С това пред очи препрочетох някои пасажи от “Началото на художествената творба”. Толкова не се бях смял отдавна. Препоръчвам го на всеки, който има достатъчно чувство за хумор, че да се посмее с (а не да се присмее на) Хайдегер.

Константин, струва ми се, че, ако изходим от различаване на едно абстрактно схващане за научното мислене (каквото, да допуснем за случая, че има у Хайдегер) и мисленето  на занаятчията, с това няма да препокрием посочената от  Хайдегер разлика между калкулиращо и осмислящо мислене. От една страна, струва ми се, че последната разлика не държи под внимание единствено и само разликата между Σoφíα и  φρόνησις, или поне тази разлика не й е достатъчна.   Осмислящото мислене, за разлика от занаятчийското, не е преди всичко фронезис - тоест не е практическа мъдрост, която се реализира във вещаенето (изработката) на една вещ така, че нейното битие да служи "незабележимо" в един свят на съвместна грижа.  Осмислящото мислене  е й това - "вещае" за нещата, но не пряко като φρόνησις,  а като правещо видно именно незабележимото в съвместността, тоест διάλεκτος-а (говоренето с другите за нещо) и Ερμηνεία  (стигането с другите до разбиране за нещо) - света такъв, какъвто е - или по-точно какъвто се влага като смисъл. В това дело то е изконно и Σoφíα, но не така, че да остава само в нейните граници, както тя е различена. Затова е фило-софия.
Що се отнася до това дали фронезиса присъства във всяко човешко дело, което "има-работа-с", ето какво казва  Аристотел:
"Но разумът, схванат като φρόνησις, изглежда, че не е присъщ еднакво на всички живи същества, нито дори на всички хора" (Аристател, За душата, 404в 20-25) Наистина, ако беше присъщ на всяко дело, нямаше да я има и разликата между производство и занаят, между труд и творчество.

Сега, от друга страна, в Хайдегеровия израз за немисленето на науката се съдържа доста повече от това, което първоначално би ни дошло  на ум и което сякаш може да се изведе през познатия хоризонт на проблема за науките на духа и природата (както през неокантианците, така и през Дилтай) . Едно от тези незагатнати тук неща се разяснява през 1967 г. от Гадамер - науката не мисли в своята претенция върху притежанието на истината. У фронезиса (практическата мъдрост) няма такава претенция и самоизмама. Няма да се впускам в подробности, Гадамер, както винаги, е ясен и великолепен в своя анализ:
http://filosof.historic.ru/books/item/f … ndex.shtml

Ми добре. По-добре Гадамер за Хайдегер, отколкото чистата и несмесена с нищо външно мъдрост на "Учителя". Малката част на "Що е истина?", озаглавена ИСТИНА ПО ТУ СТОРОНУ НАУКИ, пети параграф. Какво пише там? Ето какво:

"Это так знакомо нам по гуманитарным наукам, что мы питаем обоснованное недоверие к определенному типу научных работ, в которых в предисловиях и послесловиях, а особенно в примечаниях слишком явно показывается Метод, которым они сработаны. Но действительно ли там ставится вопросе чем-то новом? Действительно ли там что-то познается? Или же в этих работах лишь настолько хорошо подражают Методу познания и схватывают его во внешних формах, что таким образом создается впечатление научной работы? Мы должны признаться, что величайшие и плодотворнейшие достижения в гуманитарных пауках, напротив, далеко опережают идеал верифицируемости ..."

Следователно, да се използва този текст като аргумент в подкрепа на тезата, че Хайдегеровия афоризъм "Науката не мисли" няма нищо общо с делението между науки за духа (хуманитарни науки) и науки за природата, е меко казано неуместно. Айде да четем по-внимателно!

А по въпроса за това дали в схващането си за науката Хайдегер е отишъл по-далеч от модното за началото на 20 век разделение на природни и исторически науки,  Гадамер няма съмнения:

Предполагам, че няма да има нужда да превеждам или да обяснявам?

офф топик/
Е, хубава работа!  Сега  ще остана с чувство за вина, че съм лишил от твоето присъствие тук толкова много твои читатели и почитатели. А трябва да призная, че аз също съм един от тях, като отдавам глупостите, които написа за Хайдегер (че бил "своенравничил") в темата на Борис, на разбираема емоционална реакция на някои мои крайности, от който така или иначе не се отказвам :)...Но пък струва ли си сега заради чужди недостатъци (моите в случая) да се отказваш да пишеш тук.  Ами, не си струва. Направо си е глупаво :) Още повече, защото имаш какво да кажеш и има какво да се научи от теб, а и тепърва ще се научава. Мене ме пиши  "взел-дал" - пък и, както би констатирал Адлер, "inferiority complex"-а явно не ме е напуснал и на стари години. хихихих :)
Така че, без да се обясняваме повече, искрено се надявам и се моля да си вземеш думите, че няма да пишеш повече тук, назад :)
Та, да продължим по темата, без повече излишни постове :)