Диалог-дискусия-събеседване (Page 4 of 5)

Нито индивида, нито обществото могат да имат някаква полза от диалога ако не са способни на самокритичност.

Без самокритичност диалогът ще придава смисъл натоварен по предпоставка със самоизмама, тоест със смисъл, който по начало ще е свободен от истинност. Е, ползата би могла да бъде в това да изпитаме на свой гръб лъжата. Опасността е, че можем без да искаме да изпаднем в упражнение по мазохизъм. Какво ли би станало ако пък вземе и да ни хареса?!

.

.

Философският диалог се поддържа от любов към мъдростта, а нейна особеност е да се стреми към общото добро. Така че егоцентричният диалог с цел индивидуален интелектуален оргазъм няма отношение към него. Но уважението към личната свобода ни помага да сме толерантни към волните търсения на неспокойните души,защото и те един ден биха могли да се окажат също така чистосърдечни и резултатни  като вълненията на младия Вертер.

Защо клюките и слуховете се ширят в обществения диалог в България?
Ако приемем, че клюките и слуховете са личните мнения, които се самоиздигат за истина, то може да приемем, че търсенето и откриването на истината е тяхна противоположност. Факта, че сме развили предпочитание към клюките и слуховете, вместо към търсенето на истината, може да означава, че сме наследили такива навици и мислене, които са в основата на обществените ни образование и възпитание.  А може да бъде нормално наследство само от живот в условия на тирания, където свободомислието и истината са отживялост, която е заменена от специално подготвени хора, които са поставени да казват какво трябва да се мисли и говори по обществено важните въпроси и проблеми.
И изведнъж, когато свободата ни падне някъде от небето, ние започваме да се радваме на правото си на мнение до степен да смятаме, че щом имаме право на мнение, значи можем да го издигаме направо в ролята на истина. Като не ценим истината, ние не се стремим да я търсим и така не можем да развиваме свободомислието си, а оттам и самокритичността, която единствено може да ни даде възможност да се усъмним и да проверяваме дали това, което бързаме да приемем за истина, отговаря на нея.
Клюките и слуховете са удобни и на демагогията на силните на деня, защото са удобен начин да се отклонява вниманието на обществото от проблемите, като се захранва тенденциозно с тях. Те са удобни и на медиите, защото са в състояние да раздухват конфликти и да създават зрелища, нещо, което е от полза и в интерес на привличането на вниманието на аудиторията. Така хем се правят пари, хем се „формира общественото мнение”, също част от наследството от доброто старо време. При това положение на кой му е притрябвало да се стреми да развива диалог, чрез който да се търси истината и да се допринася за общото добро, след като хората и без това си имат чувството, че нищо в обществото не зависи от тях. А  да не говорим, че общото добро е добро само за демагогия и съществува само личното добро, а то повелява да следим да не ни се изплъзне чергата изпод краката и да си изгубим мястото. Също така, ако говорим за обществено добро и за образование за промените към него, може да се окаже, че не знаем какво да говорим и ще започнем да изглеждаме малко глупаво. А кой би искал да изглежда глупав, незнаещ, неможещ и да се излага пред хората? Е, друго са си слуховете и клюките, защото тях поне си ги можем. Като в най-лошия случай ни остава мълчанието, което често обявяват за злато, само дето никой не казва, че е такова, защото „мълчанието е мъдростта на глупака”.
И какво от това? – би казал някой. Ами ако вземем пример от Европа, можем да кажем, че там хората смятат, че политиката е диалог, може би защото знаят, че чрез него се учим да мислим, да измисляме, да общуваме, да водим отношения, да вършим дела. И като е лоша работата, значи  има нещо сбъркано в диалога, който организира и направлява работата. За разлика от тях обаче ние смятаме диалога за говорилня и като минат изборите викаме: „Приказките свършиха, хайде сега на дела”, ние да ви казваме, а вие да изпълнявате. Мисля, че няма нужда да обобщавам как изглежда политиката, която не умее или даже отказва да води диалог. Това го наблюдаваме доста по-дълго от последните 20 години.

Защо диалога на доброто и лошото ченге не е полезен за България?
Схемата е взета наготово от Запада, като се смята, че държавата работи за доброто на хората, а оттам и двете ченгета стават неразделна част от доброто по предпоставка в обществото. Логиката на този диалог е играта на надхитряване между добрите по предпоставка ченгета и лошите престъпници, за да могат първите да изобличат и обезвредят последните. Когато обаче у нас доброто и лошото ченге тръгнат да си организират партия, за да превземат политиката, като хуните на Атила, по силата на волята им за власт, тогава диалога между доброто и лошото ченге става основа на диалога в държавата, тоест става правило в политическия и обществения живот. Именно това прави любопитно да се опитаме да се задълбочим в същността и смисъла на този диалог.
Оказва се, че играта на надхитряване върши много добра работа в началния етап по пътя към властта, защото отвсякъде дебнат противници-врагове, така че тя помага да оплюват и чернят тях, да представят себе си в по-добра светлина, за да печелят доверието и подкрепата на хората, да бият всички по изборите. Голяма част от тази игра са упреците, виненето, съденето на предишните управници, защото това резонира добре със силно накърненото чувство за справедливост на българския народ. Доброто и лошото ченге се справят добре със задачата и не само печелят доверието и подкрепата на хората, но и бият подред на номерата на изборите, така че даже софийските и селските тарикати могат да им завидят. Всъщност последните не само улавят духа на времето, но и започват да се присъединяват и да пригласят във виненето и съденето. Маршът за спечелването на властта е успешен и от нейните позиции виненето и съденето стават още по-енергични  и прерастват в заклеймяване. Така обществения диалог неусетно се превръща в едно непрекъснато винене и съдене на бившите управляващи, на съдебната система, на лекарите, на Андрешко, лошия данъкоплатец и независимо от приказките на демагогията, с които се опитват да компенсират, изведнъж се оказва, че всички са потенциални нарушители и всички са достойни за упреци и обвинения. Да не говорим, че даже набързо включените в употреба разузнавателни средства потвърждават това! В създалата се олелия хората не само не могат да си дадат сметка, че надхитряването и разобличаването на лошите е съвсем различна дейност от организацията и управлението на доброто, което е работата на политиката, но и започват да приемат като най-нормалното нещо взаимното надхитряване между институциите и между хората в обществения живот. От друга страна вътрешната организация по полицейски принцип означава водене на диалог на основата на заповедите и тяхното изпълнение. Диалогът извън тях е игра на празни приказки, а висшестоящия не подлежи на съмнение и е винаги прав. Оттук и самоизмамата за правотата на този, който стои най-високо и съответно нетърпимостта към критиката, която му се отправя, което води до липса на самокритичност. Като добавим към това самопризнанието на доброто и лошото ченге като влизат в политиката, че не разбират от политика и гордостта им, че са по-скоро полицаи отколкото ръководители на държавата, тогава са оказва, че вместо да се променят и образоват за политиката, те по-скоро се опитват да я преобразят по подобие на полицейската дейност. А това може би е бързия начин да се превърнат от неграмотни в специалисти и експерти по всички въпроси без даже да се образоват за това.
Ако обобщим, въвеждането на надхитряването като правило на обществения диалог не може да доведе до доброто на мнозинството, защото използвано от двама, единият губи, а другият печели. Когато пък се използва от всички, пак само един или шепа печелят, а всички останали губят. Разбира се доброто и лошото ченге може би вярват , че като разполагат с максималната власт,  ще могат да са измежду шепата хора, които печелят от надхитряването до степен да опитат да останат на власт 30 години, по примера на избрания от тях политически модел за подражание, бай Тошо. От друга страна, самоизмамата и безотговорността, които произтичат от логиката на заповедите и тяхното изпълнение, затварят диалога и убиват свободомислието, които единствено могат да ни научат, че доброто не е нещо, което някой знае и казва на другите, за да слушат и изпълняват, а е това, което измисляме, решаваме, договорираме заедно, за да можем след това убедено да го подкрепяме и осъществяваме на дело.