Search options (Page 4 of 5)

П.П. "οсторическо" и "хронологично" не са едно и също нещо, ако и от самото начало, което е задал Васил да изглежда, че обратното е вярно. Но може да се използва хронологичното, за да се премине към историческата проблематика.

ЗА οМЕНАТА
(Към Весела)
Препрочетох няколко пъти всичко, което се написала по темата и още не съм сигурен, че съм го разбрал, ала все пак, с малки изключения, съм съгласен с това, което съм разбрал от онова, което си казала. За да няма грешки, ще напиша какво съм схванал (ще го разкажа със свои думички:-)
За теб правата са въпрос на конвенция, т.е. има ли конвенция - има и права.
Оттук правото да имаш права не може да бъде аксиологически обсъждано, според теб, защото каквото и да бъде казано, ще произлиза от някаква конвенция и разбира се няма да е адекватно спрямо собствения си статут (няма да може да го вземе предвид). Най-много през една конвенция да обсъждаме друга, но какво е правото на първата да обсъжда втората? какво ни гарантира, че та не са съвсем несъизмерими и неизмерими една за друга?

ο, да, това като че ли е така. Двата въпроса са 1)можем ли да си даваме сметка за собственото си положение и 2)това "даване на сметка" за вписаността ни в една ценностна система винаги ли предполага ценностно отношение?
Тези въпроси обаче предполагат най-малкото хомогенността на ценностната система, която би й пречила тя да се самооценява, да си противоречи и пр. Нека оставим това.
Ако насочим вниманието си само към въпрос 2), ще видим възможен изход, а именно: възможно е като че ли да говорим за нашата "вписаност" не аксеологически, а онтологически (според мен оттук подкрепата ти за Юнуз, макар и съпътствана от важно съмнение). За целта ни е нужна една онтология, която е навсякъде в ценностите, но е нещо "изконно" различно от тях и за това недосегаема за аксеологическия дискурс. Това е, според мен, решението на Юнуз. Ходът е хитър с това, че въвежда съществуването и вече не говори просто за същности, които ще се явят винаги вече онтологически определени и в този смисъл достъпни за оценностяване (не случайно от най-големите заплахи за трансценденталната феноменология на Хусерл е от една страна Гещалт-теорията, която работи с ценности, а от друга фундаменталната онтология).
Остава обаче едно съмнително място: дори да можем да си позволим да говорим за онтологичното, кое ни опълномощава да говорим от името на онтологичното?(Хайдегер, който сякаш говори от името на разкрилото се битие за обувките на Ван Гог като обувки на трудолюбива селянка е емпирически разкритикуван от М.Шапиро, че всъщност въобще не става въпрос за женски, а за мъжки обувки и най-вероятно е да са градски, на самия Ван Гог.) Никога не е невъзможна една идеологическа критика на онтологичната интерпретация. Ти си наясно, изглежда, с тази опасност.
Тъкмо заради нея обаче трябва постоянно да бъдем критически саморефлексивни. Да отчитаме собствените си контексти и изходни позиции.

ο ето сега стигам до имената. Езикът, който употребяваме, както знаеш и отбелязваш май по свой си начин, не е невинен. Той предполага мисловни диспозиции, пресупозиции от най-различен вид и т.н. (Да се сетим заедно за твоите интернет метафори и математико-логически преводи:-)) οлюзия е, че можем да се върнем обратно до началото на нещата и да ги изговорим по правилен начин. "Аксеология", "вписаност", "хомогенност", "саморефлексия" не са наши думи. Колкото повече умножаваме контекстите, към които препращаме, толкова повече ще ставаме наясно със собственото си положение и собствения си често закъснял и не винаги съзнателен избор. Оттук личните имена започват да играят своята голяма роля. Тяхната употреба не означава скриване зад тях, а напротив - разголване, сваляне на картите и скритите козове. Въвеждането им прави въвелия ги максимално несигурен и именно тази несигурност е онова, което му позволява достъпа до хетерогенната страна на нещата. (Така че например да съзре нуждата от разграничаване на нивата на онтологията в хайдегериански смисъл и жизнения свят на Хусерл.)
Втората страна е, че не ние сме първите да говорят по темата и колкото по-наясно сме какво е вече казано, толкова повече ще успеем да се отнесем критически към тази традиция, която започваме да раз-свояваме усвоявайки (странни варианти на "експроприираме апроприирайки", което звучи още по-зле). Тази страна е и страната на честността, която всяка дискусия следва да изисква.
ο, разбира се, практическата невъзможност в рамките на диалозите във форума за пълно обяснение на всички минали позиции по темата, налагат нуждата от икономичност и тази икономичност на излаганото е най-ефективна, според мен, при метонимичното заместване с философските имена (собствени и нарицателни).
Тъкмо горните три причини за употребата на имена обаче са и граница на сговарянето: за това говорих при обсъждането на любимите книги, когато споменах философското разноречие. Аз не съм запознат с философия на науката след Втората св. война. Там подобна икономичност и честност биха ме объркали и обезкуражили.
Най-доброто решение е всеки да прочете всичко:-)

Стана много дълго, затова тук спирам.

Абе, всички казвате какво искал човека, а никой не му го дава:-)
Освен текста на Лиотар, който Любен препоръча, една от най-силните тези е на Ален Бадиу в неговата "Етика", която е преведена на български пак от Любен. Там Бадиу критикува безвъпросното разбиране за неотменими човешки права, но гледната му точка е много интересна и си струва да се види независимо от целта, която води някой да зададе въпрос за най-ценното човешко право.

Към Юнуз: Правото да имаш права не може да е просто предвалителен ход ПРЕДο да тръгнеш да оценяваш, защото вече е оценяване и без да се обмисли този въпрос цялата тема за правата би увиснала.

(ама защо така самоволно изпраща?) та значи написах, че само ПОВЕЧЕТО от книгите от списъка ти са такива. А списъкът ти не е от 10, а от 12 заглавия. Според мен, достатъчно, за да бъде твърдението ми вярно.

Към Vessela: Я, истинска изненада:някой да помни нещо от толкова отдавна:) А сега директно към нещата, които казваш: Аз нямам нищо против да обсъждам дзен или нещо друго на философско ниво (въпреки, че аз не знам какво би означавало "философско ниво per se"). Защо не? Не е да не е правено и сред многото посредственост има и стойни изследнания. Така например Нишида Китаро, основната фигура в т.нар. Kyoto school (философска школа от университета "Киото"; времево се разполагат горе-долу от двадесетте години на 20 век до началото на шестдесетте), развива една от основните си теми за нищото ("му" на японски), чрез анализи на дзен, съчетани с прочитина европейската философска традиция. Мики Кийоши (едно от имената, които споменах), също е от тази школа и също се е занимавал с философски интерпретации на дзен, въпреки че основната му специланост е Кант. Книгата, която посочих, "Логика на въображението", развива темата за въображението, като онова, с което на мен ми беше важна е свързването на въпроса за въображението с този на техниката. Основният минус на това съчинение е, че както често се случва, човек като открие нещо и решава, че то обяснява всичко останало. Остава удоволствието от не тъй често срещаното предизвикателство на сериозната фиософска мисъл.
Другите двама, които споменах, са съвременни философи, пишат от седемдесетте, Юаса дълго време се е занимавал с Батай, последните му книги са върху вечното завръщане и общността, като предлага интересни тези и любопитни интерпретации на Бланшо, Дерида, Лакан, Левинас и някои други.
Нишитани Осаму (има и един друг Нишитани, който е от киотската школа) се занимава със смъртта и безсмъртието, съвременна политическа философия и др. Тези автори според мен попадат в сянката на Каратани Коджин (най-голямото име в японската философия днес) единствено защото Каратани преподава и в САЩ и Фредерик Джеймсън му е приятел. Дискусия върху споменатите автори трудно бихме могли да водим, най-много аз да превеждам някакви неща и да се опитвам да популяризирам, но като се отчетат българските контексти, по-удачно ще е други неща да се превеждат и популяризират (нещо, което с Любен бавно се захванахме да правим).

п.п. защо да обмислям отново отказа си от "текст"?

Към hphgrb01: В изречението със завесата съм бил неясен; стратегията на списъка не беше "аналитична" и при мен не аналитичната традиция доведе до резултати като Дельоз, Дерида, Лакан и Нанси. οсках да кажа, че поради избора да представя сравнително континентален списък от заглавия, от този списък отпаднаха книги, които са ми повлияли не малко, а именно тези на Витгенщайн, Дейвидсън, Остин, Сърл...
А говорих за стратегия, защото според мен е трудно да се говори за философски книги въобще като при това да трябва да изброиш сравнително малък брой: малко вероятно е списъкът да не е продиктуван от някаква прагматичност на избора. Човек, според мен, се съобразява поне с няколко неща. На първо място, разбира се,с личния си вкус и личната си история на четене (затова става въпрос за "любими книги", нали:-)), но освен това с предположена от него аудитория (не е случайно, че вероятно всички са чували, ако не друго, поне авторите, които включих), с нейните интереси, а също и с някаква по-обща история на философията и прочие. Човек не пише въобще, а се обръща към някого, в противен случай щеше да си води дневник, а не да изпраща съобщения във форума:-) Така например, ако бях написал имена като това на Бернар Щиглер (с "Техниката и времето" 1 и 2), Мики Кийоши (с "Логика на въображението"), Нишитани Осаму, Юаса Хиро или Авитал Ронел шансът да може да се случи разговор върху тях щеше да е минимален.
Така идвам и до репликата си към Лилия, която казва че не е тесен специалист и го обяснява с аргумента, че е тесен специалист в няколко области:р :-) Аз искрено се надявах ако отговорът ти не е, че не си тесен специалист, то поне да кажеш, че става въпрос за проблема на философското разноречиво несговаряне. Тъй като явно не е и това, то започвам да чета Йан Хакинг и да подобрявам културата си по философия на науката (която хич я няма):-). Но за друго иде реч: почти целият ти списък беше изграден от неща по философия на науката. Разбира се, всеки обича да говори за онова, което го вълнува, но ето аз изпратих своя списък и отместих (ща - не ща) посоката, която списъкът на Борис (в по-малка степен) и твоя бяха задали. ο въпреки че посока май все още има, и то благодарение на вашата добронамереност, разговорът върху отделните книги сякаш спря да се случва. Включването на Васил ми изглежда като реакция (съзнателна или не) на тази ситуация, т.е. вече няма смисъл да се коментират книгите, просто всеки изброява своя списък независимо от разговора. Съгласен съм с мнението на Сантулова за изпратеното от Васил, но поради горните причини, неговата реакция ми се струва мотивирана. (Васко, ако се включиш с опровержение, само да ти кажа: то не би означавало нищо повече от това, че реакцията ти е била несъзнателна:-))
Дълго стана, ама искам да кажа още две думи, за неща, които са ми по-интересни. Първото е към hphgrb01, който се отнесе сериозно към въпроса за броенето на книгите. Аз се сетих за полемиката на Хусерл с Фреге от "Философия на аритметиката"(1891г.). (Не бива да забравяме, че Хусерл впоследствие променя позицията си). Та там Хусерл настоява, че числото в някакъв смисъл предхожда понятието и че единството, конститутивно за всяко число, трябва да бъде изначално дадено в самия обект на непосредственото му възприемане. Хусерл обаче не изпада в проблемите на Мил, когото остро критикува за психологизма му. Във "Философия на аритметиката" той по-скоро се опитва да види как е възможно свързването на числото като априорно понятие и единството на отделните обекти, без което те не биха били преброими (това единство означава, че има "нещо въобще"/"etwas uberhaupt", което ние виждаме като едно цяло). Според Хусерл Фреге вижда само първата част на проблема, а Мил - само втората. Ако и двете неща са изначално дадени, то трябва да се мисли една по-сложна връзка между понятието и числото. Хусерл още тук използва интенцията като решение на проблема, но тук интенционалните анализи са все още анализи на една психологическа интенция, за което и Фреге критикува Хусерл.
Споменавам Хусерл, защото ми се струва в случая с книгите има често такова разминаване между конкретния обект, чиято основа е нещото въобще, и понятието (което ще абстрахира, например "Критика на чистия разум" от А и Б като една книга), че ние просто не успяваме да свържем двете.
Не съм съгласен обаче със Сантулова, когато предлага да не говорим за книга или още повече за обект, а за текстове. Текстът е още по-неясно нещо и е почти невъзможно да говорим за някой текст, бил той и любим, без той да бъде обект; т.е. с нищо не решаваме горния проблем. Още повече ако приемем, че текстът предполага такава множественост, която да изключва свеждането до единица.
Хитро измъкване е решението на Любен, който е сложил тежестта върху авторите (не че това е безпроблемно, например говорим за ранен и късен Витгенщайн и прочие). Все пак особено ми е симпатична неговата десета точка:-)
Във връзка с Лакан, в диалектиката на желанието освен желанието и искането, има и един трети елемент - нуждата. Докато обектите на нуждата и на искането са ясни, макар че този на нуждата скрива обекта на искането (детето казва, че е гладно, но всъщност иска майчина прегръдка, например), обектът на желанието е изцяло убеглив.
Но при Любен тази фраза за Лакан на края на съобщението му наистина е идеалният помощник за тезата, че не знае защо точно тези книги са му любими:)
Аз се сещам за още два довода, защо да не (можеш/искаш) да изпратиш свой списък:
1. οдеята за класация и то с решените 10 номера (топ тен) е твърде поп. Нежеланието за собствена класация може са е форма на съпротива срещу културната индустрия, навлизаща във философията. (Което ми напомня, че бях забравил да включа един от най-важните за мен автори, а именно Теодор Визенгрунд А., с неговите "Негативна диалектика" и "Естетическа теория").
2. Невъзможност за класация поради убегливите граници на "философията". Според мен, "Поетика на пространството" на Башлар не е съвсем философска книга, но как да отсъдим. (Към Сантулова: не съм голям почитател на онзи Башлар, който е спрял да се занимава с наука, но на Зашев много много се радвам. В "Естетически отклонения" има много хубави работи:-)) Макс Вебер, Мишел Фуко, Волфганг οзер и др. обаче ми се струват философи. Ама какво говоря - в списъка ми се мъдрят Лакан и Бланшо:-)
ο вече наистина накрая, реплика към Весела: и какво, и аз съм с двойно филологическо образование:р

Не знам доколко описанието е коректно (особено в точка 1. и 3.). Може би за точните науки, но в хуманитаристиката и социалните науки сякаш има много силно разделение на хората според основния език, на който работят. Езиците са четири: английски, френски, немски и китайски. Към тях трябва да се прибави и руски вероятно.
За международните конференции, ако са наистина големи конференции, обикновено има преводачи от трите споменати европейски езика, като не е рядкост английският да липсва (например на конференции в Страсбург англоговорящите изнасят докладите си на френски или немски).
Въпрос към Каравелов:Какво означава да владееш език в пълнотата му? Според мен преподавателите-хуманитаристи, ако са native speakers, не само знаят много добре езика си, ами и го показват.