Search options (Page 1 of 3)

Спокойно Хераклит, не се връзвам. Ще видя това което ми препоръча. :) Лека вечер.

Хераклит, много си прав, но нали знаеш, че аз не мога да си служа с философски изрази. :)Знам само някои, които са малко. Но във връзка с философията например си мисля следното /в същото време се надявам да се вмъкна и в самата тема за гушкането на букета/: За мен философа е мъдрец, мислещо същество, който притежава по-скоро сила в себе си спрямо живота, хората, себе си. Това е една територия на мисълта, която при всеки човек има различно разпределение. Един вярва в нещо, друг не. Има си свои постановки как, защо, по какъв начин. Всеки има различен начин на мислене относно доброто, ако щеш и за гушването на букета. Ако за мен е добро да кажа истината такава каквато е, въпреки, че е възможно да ми напримчи неприятности, за друг това е немислимо, защото едва ли истината би му послужила за нещо. От друга страна, когато кажеш истината точно на този, за който тя е немислима, му излиза през носа. Всъщност не му понася. Изкуство е да си философ. Да гледаш на живота от неговата положителна страна, отколкото да хвърляш кал по него, да гледаш на света като на една хубаво нарисувана картина, въпреки силния вятър, който клати клоните на дърветата в нея. И все пак да дадеш път на хармонията е една от основните смисли на думата философия. Мисля си, че живота и смъртта са едно цяло в програмата на човешкия живот. Едното е началото, другото е края. А средата между началото и края е изкуството да намериш правилната философска формула на живота. В един филм който гледах преди време чух следното:
- Дали някога младите ще разберат каква е истината за живота?
- А ние я знаем нали?
- Да. „ДА ИЗДЪРЖИШ.”
Философско или не, има една голяма истина. Да гледаш реалното и въпреки това да можеш да му устоиш е трудно, не но е невъзможно. В нашия мозък преминават какви ли не мисли. И лоши, и добри, и безкрупулни, нетипични, безмислени. Колкото повече успяваш да надхитриш сам себе си, толкова по-добре. Казват,че любовта също е изкуство. /прости ми, но ще направя един цитат, който си имам в компютъра и си ми харесва/„Но любов съществува не само между мъж и жена, между родител и дете, любовта, любовното отношение може да пронизва всичко онова, което съставя живота ни, а също и целостта на съществуващото и неговата “душа” и същност, т.е. истината на битието ни. Вероятно това отношение може да се нарече мъдрост, настроеността на човечността към истината на съществуването, която не може да не е изпълнена с любов; и затова човекът като такъв в своята пълнота и пълноценност не може да не е овладян от любов към мъдростта – стига да се опитва да живее и да постига живота както това подобава за човека. Следователно посоката на пътя към истината на съществуването се нарича мъдрост, а мъдростта не може да не е оплодена от любов.” Колко любов и мъдрост може да побере един човешки живот сигурно е различно. Важен е човешкия фактор, който би дал от себе си, а не отнел от някой. Една хармония винаги идва с времето и годините, стига да си успял да отклониш неравнопоставените сили спрямо своето его. Всъщност: Да можеш да елиминираш егоизма и малките вътрешни херметически затворени пространства, за да изградиш полза и да видиш не лишения от радост и щастие живот. Да отнемеш съвсем безкомпромисно сравненията за това или онова, да определиш собствения си живот като нещо, което едва ли някой друг би преживял и да прекрачиш прага на нелицеприятните истини. Те не са нищо повече от лъжите, които се случва да чуеш не само за себе си, но и за някой друг. Важно е колкото и пъти да се спънеш и паднеш, толкова пъти да станеш. Задължително е!!! Когато човек се научи да бъде себе си, сред всичката тиня и нечистотии, винаги е от полза. Винаги има на какво да се заложи и да успееш, но по такъв начин да изразиш своето залагане, че да не навлезеш в руслото на маската. Философията не е фалш, тя е показване на душевната реалност, това което си ти. В нея не съществува лъжа. Човека-личност и човека-лицемер са две съвсем различни неща. Единият е устойчив и не се принизява с всеизмерната лъжеистина, а другият е с „амбицията да покори върхове или хора”, които впоследствие биха го унизили. Всеки, опитваш се да изрази себе си чрез единодействието с истината на характер-мисъл, е в унесон само на човека-личност. Колко градивен и уникален може да бъде човек с разбиранията си, с разума и постиженията си, е една от посоките на живота. Всеки от нас търси истината и тайната на живота и всеки един от нас по един или друг начин я открива. Философията помага да можем да се концентрираме върху благоприятната страна на живота. Битието е нашето верую, а ние сме една талантлива „пасмина” /както се изразява един мой познат/, която при всички положения съществува за добри постижения. При него лошо няма, има само преиграване. От друга страна хич не е лошо да използваш живота за една сцена, не толкова за морално-етични норми /които не отричам естествено/, а за това, че човек не е роб на свободата. Оттук нататък обаче, следват много думи за свободата, която според мен се състои само в една дума: необремененост. Да си свободен това значи да НЕ пренебрегваш мечтите си, да не се отказваш от целите си, да не си дребнав, повърхностен и с „плешиво съзнание”. Да не използваш пренебрежението си за мръсни цели и по принцип пренебрежението не е философско понятие, а да удостоиш с благоразположение на своята същност, даже и тези, които са далеч от тази истината. Човек винаги може да опрости нечия назадничава мисъл, но не и душевната неспособност за категоризация. Защото ако някой категоризира друг по преценка на друг, това е сигнал за нездрав разум. Безсилието винаги ражда безсилие. Колкото повече критерии имаш да осъзнаеш цялостната битка с живота, толкова по-добре. Един вътрешен потенциал на човек откъм дух, свобода, наличие на ясна цел и перспектива може да открие апетита към живота. А да се самоосъзнаеш е една от основните диалектики на фолософията. Прочетох някъде, че човек се осъзнава в края на своя живот, тъкмо когато... гушва букета. Не съм много съгласна с подобен род твърдения. През целия си живот човек се учи и ако престане да прави това на практика излиза, че не разбира живота, а философията не му идва отръки.  Е, не става всички да са умни. Но ако си последователен в изпълнението на целта „Живот” си струва да живееш, а в определени случаи да противоречиш на твърдения, срещу които имаш мотиви и факти. Утре сигурно ще се чудя на това което съм писала продиктувано от собствения ми ум, но днес си признавам, че ме е обладал философски размисъл. Всъщност нямам представа колко е такъв, но пък се подписвам под истинността на подобен род мисли. :)

Цитат: Защото всеки един от нас полага усилие, за да научи нещо, по негов си начин. Да, на едни им е по-трудно с Разбирането, но научаването си изисква и е усилие за всеки. В същото време се налага, да стоим далече от подобни хора ... на нас самите, защото се оказва, че освен наУчени, са и високомерни в знанието си.
И освен високомерни, са и виновни за невежеството на тези, които са ненаучени невежи.
Аз пък ще отговоря с репликата на frege:
"всичко е въпрос на избор, който до край подлежи на преразглеждане" :)
(да се чете като: дали и от кой ще стоя далече си е субективно решение, а Защо е... пък... е прекалено лично, вече.)По-добре късно, отколкото... на неправилното място и в неправилното време...:)
--------------
Защо си мислиш, че всички са високомерни? Не мисля, че е така. Може би лично познаваш такива хора, защото ако не ги познаваш лично, а само си говориш не е правилно така. Това, че някой знае нещо, а друг не, едва ли е причина да бъде високомерен. Има една мисъл "Който много знае, ще има да си пати." Обаче си мисля и друго, това РАЗБИРАНЕТО не е за всеки. Защото човека, който те разбира няма да ти прави сечено или да ти поставя динена кора. Даже напротив: Ще гледа да ти помогне или да направи нещо положително спрямо теб. Няма да поставя на изпитание нервите, няма да те клюкарства, няма да праща твои лични писма на този или онзи, само и само да направи някой за смях. Глупаво е нали? Но и това става. За какво високомерие говорим в случая? Това си е чисто падение. Аз не мисля, че мога да бъда виновна за това, че съм чела някоя книга, която друг не е чел. Ами да я прочете. Не мога да бъда виновна за това, че знам по-малко от Хераклит например и живея по-затворен живот от него. И какво от това? Да не би моят живот да го унищожа и да се затрия през девет планини в десета? Този избор за който говориш, че до край подлежи на преразглеждане - сигурна ли си в това? Ако А вземе свое категорично решение спрямо Б, какъвто и избор да има Б, той вече е прекъснат от А. Затова сме хора, защото имаме съзнание и мисловен процес, който наистина не е за пренебрегване. Дали някой знае повече от друг, дали някой е с по-малко знания от друг това едва ли е от значение. Настъпва момент за... гушване на букета, а той е възможен по всяко време - правилно или неправилно. Това става в даден момент от живота. И да го искаш и да не го искаш настъпва. Понякога на 30, понякога на 80 годии. Кой когато му е писано. И всички знания отиват на вятъра. Дали и колко си бил поне малко разбран или разбрал другите, колко в теб е имало поне малко прозрение за това, че е можело да бъде не така, а иначе............. вече е късно. Ето защо понятието "късно" понякога се явява в ТОЧНОТО време. А ти си мечтай за правилно и неправилно. Днес може да излъжеш някой, утре друг, за да спечелиш нечия симпатия. Дали това ще те радва? Може и да имаш успех чрез лъжа и какво ще те стопли това? Изборът си е твой. Животът си е твой. Начинъът на живот също. Ето защо си имам един ПРИНЦИП: Не се бъркам в ничии дела!!! /а защо се бъркат в моите?/ Интересното е друго, че когато човек гушне букета, тогава на някой му преминава като на филмова лента и: или съжалява, или се успокоява, защото си се отървал от нещо или някой. За мен знанието е нищо, ако човек няма елементарна човешка етика. А това се учи първите седем години. След това вече е загубена кауза. Но в този век на душевна криза, важно е човек да запази хладнокръвие и да бъде с акъласи. Както казва един мой познат "Пести си нервите." От това не се забогатява, но пък си е друго да не губиш нервни клетки.

А гледал ли си филма "РИМ"? Съдържание: Годината е 52 пр.Хр. Четиристотин години след създаването на Републиката Рим е най-богатият град в света, космополитна метрополия с население 1 милион души, епицентър на разпростираща се империя. Републиката... е основана на принципите за поделена власт и ожесточено съперничество, които не позволяват един човек да придобие абсолютен контрол. Но сега тези основи се рушат, проядени от корупцията и излишъка. Управляващата класа е станала екстравагантно богата, старите ценности, като спартанска дисциплина и социално единство, са в упадък. Между класите има огромна пропаст. Юридическата и политическата система са отслабнали и войската придобива все по-голяма власт. След осем години война Гай Юлий Цезар е завършил деспотичното завладяване на Галия и се завръща в Рим. Връща се с легиони от калени в битките верни войници, несметни богатства под формата на роби, злато и трофеи, и популистки идеи за радикална социална промяна. Аристокрацията е ужасена и заплашва да го съди за военни престъпления, ако влезе в Рим. Деликатният баланс на властта е в ръцете на сената и на Помпей Велики – стар приятел, партньор и ментор на Цезар. Такава е ситуацията, когато двама войници от Цезаровия 13 легион – Луций Ворен и Тит Пулон, са изпратени в галската пустош да намерят и върнат откраднатото знаме на легиона си, обединителният символ на Цезаровата войска, и се заплитат в поредица от обстоятелства, които ще ги въвлекат в исторически събития в Древния Рим. Интимна драма за любов и предателство, господари и роби, съпрузи и съпруги, “Рим” описва епични времена, видели гибелта на една република и раждането на една империя. “Рядко виждаме на екрана сложността и пъстротата на Древния Рим”, казва Бруно Хелър, един от създателите и изпълнителен продуцент и сценарист на филма. “Атмосферата е по-близка до тази на места като Мексико и Калкута, отколкото до тази на тихия бял мрамор. Рим е бил ярко оцветен, изпълнен с жестокост, енергия, динамика и хаотична мръсотия. Арена на безмилостно съществуване и яростна надпревара, дом на малоброен елит и множество бедни. Виждаме същите проблеми и днес – престъпност, безработица, болести и борба да запазиш мястото си в едно несигурно общество. Потенциал за издигане в обществото имат находчивите.” “Човешката природа никога не се променя”, продължава Хелър, “а от драматургична гледна точка хубавото при римляните е това, че те са хора, напълно освободени от всякакви задръжки. Не са имали прозаичен бог, който да им казва кое е правилно и кое – не, и как трябва да се държат. Моралът е бил чисто лично понятие и преценката дали дадено действие е грешно е зависела от това дали хора с по-голяма власт биха го одобрили. Човек е можел да убие съседа си или да пожелае съпругата му, стига това да не ядоса неподходящия човек. Милостта се е считала за слабост, жестокостта за добродетел, а най-важни са били личната чест и верността към самия себе си и към семейството.” А за това което пишеш, дали изобщо човек се оказва "морален" пред самия себе си? Защото Бог е високо и невидим. Ние обаче сме живи и се виждаме.

Принципът. Добра тема. Хванах се за нея защото има какво да напиша. Има хора без принципи, а има и такива, които си играят с принципите пред хората и използват вторите като глъдка въздух за тяхното нарушаване. Всъщност не знам дали бях ясна, но е много удобно да използваш уж принципите си, да се възхваляваш като първия "екстра човек", а в същото време да ги нарушаваш както намериш за добре. Всъщност какво е това принцип? Както казах вече не съм философ, но всеки може да бъде такъв, стига да наблюдава живота, хората, уж приятелите и техните префасонирани принципи. За мен лично принципът това е правило. Но си мисля, че в основата на принципа е една много добра наука, която изучава моралните ценности, които могат да бъдат правилни и неправилни. Нарича се етика. Случва се обаче правилното за някои да е неправилно и обратно. Оттук нататък човек в себе си определя, кое може да бъде правилно и кое не. Във връзка точно с принципите, тази наука определя нормите на поведение. Според някои обаче „Принципи няма, има интереси”. Е с това не съм съгласна изобщо. Не може да се говори за етика, да издигаш плакати за доброто, когато вътре в теб крещи некачествената ти душица и определяш и квалифицираш някой като еди какъв си. С какво право питам аз??? Откъде накъде!!! Що за принципи в такъв случай има този манипулатор, който гради „доброто си име” върху лъжлива основа. Ами ето още един пример. Понеже много хора сега се мислят за „справедливи” да попитам: Що за принцип е тази така наречена „справедливост”, когато човешкото поведение говори съвсем друго. На практика излиза, че може да „критикуваме принципно”, да „квалифицираме някой и нещо” като неморално или неефективно, а в същото време да се прави точно това в което обвиняваш някой друг. Що за принципи имат хора, които изобщо си нямат на представа от етично поведение като една мярка за отношение, но техните правила /принципи/ излизат извън нормите на етиката, защото са решили вътре в себе си да пречупят нечий друг принцип и да унижат нечие право на мисъл и действие, като го дисквалифицират. Що за принцип е този, когато някой ти говори на четири очи работи, с които да го съжалиш, плаче пред теб, използва те за слушател и кошче за боклук и в същото време издигайки лозунга „Бъдете добри” се опитва да потопи и удави нечия друга справедливост, като всъщност се оказва в крайна сметка, че някой се окачествява като безотговорен и безпринципен. Принципът, като морална норма обаче, във връзка с човечността, едва ли може да се отклони от правилото да уважаваш другия. Всъщност да уважаваш, не значи да го манипулираш. Винаги сме способни да повярваме на някой когато заплаче. Винаги сме способни да се опълчим срещу някой само защото нечий "принцип" диктува това. А дали е правилно??? Правилно или не става. Етиката като основа на нормите и правилата, обединени като ПРИНЦИП, може да взема решения, които едва ли би трябвало да бъдат негативни. Човек-Принцип – това е противоречие. Някои не държат на тях, защото изопачават точно принципа-правилото. Обикновено става при тези, които не държат на правилата и по възможно най-манипулативен начин успяват да накарат другите да повярват на това им поведение, а той да ги убеди в алтернативата за КПД /Коефицианта на полезно действие/, който е предприел като в същото време този коефициент е един аргумент да се представи за етичен, а в същото време манипулацията си върши работата по всички правила на изкуството. Човек винаги може да изгради един принцип върху лъжа. Лошо е, когато сме слепи и не виждаме тази толкова очевидна лъжа. Всъщност принципът като правило, винаги може да се промени. Казват правилата са за това да се нарушават. Но от друга страна, не всяко правило /принцип/ може да се наруши, защото срещу нас винаги стои един човек. Но в една друга тема пък пишеше, че човекът е най-жестокото животно. Та ако сравним принципите на животните с тези на човека, май по-типичен представител от човека като представител на фауната едва ли може да има. За предпочитане е обаче да си останем хомо сапиенс.

Огледах се за тема, в която искам да ви поздравя с настъпващите празници. http://www.youtube.com/watch?v=3354flS1 … re=related }}}