Преди около 30 години повечето от учените вярваха, че тяхната задача е да намерят колкото е възможно повече примери, потвърждаващи теориите им. Сега те разбират, че е трябвало да търсят примери, които ги опровергават. Карл Попър ги критикуваше за това, особено със своя известен лозунг: "Безброй бели лебеди могат да докажат теорията, че всички лебеди са бели, но само един може да я опровергае." Учените днес търсят черните лебеди и ако не намерят нито един, могат да се почувстват спокойни, че теорията им е правилна, въпреки, че още не е доказана. В съвременната наука това е най- сериозното приближаване до истината.
Попър (1902-1994) е роден във Виена. Той е дете на еврейски родители, които са приели християнската религия. Ранната му философска работа е във Виена, а след като нацистите идват в Австрия, става преподавател в Canterbury University College в Крайстчърч, Нова Зеландия, където прекарва цялата война. Там той пише, както ги нарича, "военновременните си книги": две книги, от които по-известната е "Отвореното общество и неговите врагове". През 1945 година му е предложена доцентура в London School of Economics, където по-късно става професор по логика и научен метод.
И Оксфорд, и Кеймбридж, никога не са били съгласни с него, защото философията му беше горчиво противоположна на тяхната ортодоксалност и лингвистична философия. Той се присмиваше на тяхната фикс-идея за значението на думите, съгласявайки се с Хъмпти Дъмпти, който казваше, че думите означават това, което искаш да означават. И даваше за пример похабеното в спорове време за значението на думата "демокрация". Демокрация беше име, етикет поставян към една форма на управление, и той предлагаше думата да бъде използвана за описанието на държава, където съществуващите институции дават възможност за смяна на правителството без насилие. Но както обикновено, казваше Попър, ако хората пожелаят да обърнат термина с главата надолу, те ще го направят, както стана с "народните републики" в средата на 20 век, когато демокрацията в тях означаваше просто "тирания".
"Отвореното общество" беше посветено на защитата на демокрацията и опровергаването на марксизма, въпреки, че Попър уважаваше Маркс като човек. Придружаващата я книга - "Нищетата на историцизма", беше атака срещу мащабното планиране. Тези две книги, и по-специално техният анти-марксизъм, му дадоха репутация на десен философ. На една възпоменателна церемония в Лондонското училище по икономика, няколко месеца след смъртта му, Брайън Магий каза, че философията на Карл Попър ще бъде преоткривана още от онези, които мислят, че я познават и цитира един пасаж от "Отвореното общество", който опровергава, поставеният му етикет за десен интелектуалец: "Ако желаем свободата да бъде запазена, ние трябва да поискаме политиката на неограничена икономическа свобода да бъде заменена с политика на определена икономическа интервенция от страна на държавата. Ние трябва да поискаме неограниченият капитализъм да отстъпи място на икономическия интервенционизъм."
Той критикуваше това, което бе наричано сълюшъринг: големите скокове към решения - реорганизации, нови планове и мащабни проекти. Зад този светски "холизъм", както той го наричаше, стоеше вярата, че проблемите трябва да бъдат схващани като "цяло". Попър казваше, че холистичният метод е неправилен. Всяка голяма теория, решаването на всеки голям проблем, винаги носи непреднамерени и непредвидени последици, затова неговото цялостно решение е невъзможно.
Вместо това Попър предлагаше един рационален път на осъществяване на социалната и политическата промяна, чрез "инженерството на парче" - справяне с проблемите в момента, в който се появяват; подход с ограничени решения към ограничен брой проблеми, с ограничен обхват на промяна към тези, чиито изход не може да бъде логично предречен.
Попър размишляваше върху редица проблеми, един от тях бе проблемът тяло-ум. Той беше дуалист. Нещо повече, той беше плуралист. Попър дефинира един трети свят на реалност, който стои отвъд материалния свят и света на мисълта. "Свят 3", както го наричаше той, се състоеше от продуктите и творенията на човешкия разум - идеите, теориите, музиката и поезията, пиесите на Шекспир и езика. Този свят не е установен на определено място или в определено време, но е реален, заради способността си да влияе върху човешкия ум и по този начин да променя лицето на материалния свят. В една от последните си публикувани книги, използвайки своята характерна теория на вероятностите, той се зае с вечния въпрос за свободната воля - как можем да управляваме и да бъдем чувствителни в един свят, разделен между тиранията на детерминизма и лотарията на чистия шанс.
Стогодишнината от рождението на Попър ще бъде отбелязана на конференция във Виена през юли 2002.
Всезнание и погрешимост
(откъс от автобиографията на Карл Попър "Безкрайното търсене"*)
Когато бях двадесетгодишен, станах чирак на един стар майстор-мебелист във Виена, който се казваше Адалберт Пьош, и работих с него от 1922 до 1924г., малко след Първата световна война. Той приличаше досущ на Жорж Клемансо, но като човек бе много добър и сърдечен. След като спечелих доверието му, той често пъти, когато оставахме сами в работилницата му, разкриваше пред мен неизчерпаемия си запас от познания. Веднъж ми каза, че е работил много години върху различни модели на вечен двигател, като добави замечтано:
- Казват, че не мож' се направи, но веднъж кат' го направи некой, друго ще заприказват!
Любимо негово занимание бе да ми зададе исторически въпрос и сам да си отговори, когато се окажеше, че не знам отговора (макар че аз, неговият чирак, бях студент в университета - факт, с който той много се гордееше)
- А знаеш ли - питаше той - кой е изобретил високите ботуши за езда? Не знаеш? Валенщайн, херцог на Фридланд, по време на Тридесетгодишната война.
След един-два още по-трудни въпроса, зададени от него, на които той сам си отговаряше триумфално, моят майстор ми казваше със скромна гордост:
- Ето, мож' ме пита, каквото си поискаш: аз знам всичко.
Мисля, че научих повече за теорията на познанието от моя скъп всезнаещ майстор Адалберт Пьош, отколкото от всеки друг от моите учители. Никой не направи повече за превръщането ми в последовател на Сократ. Защото именно моят майстор ме научи не само колко малко зная, но и че всяка мъдрост, за която бих могъл да мечтая, би могла да се състои само в по-пълното осъзнаване на безкрайността на невежеството ми.
Тези и други мисли, принадлежащи към областта на епистемологията, занимаваха ума ми, докато се трудех върху едно писалище. По това време имахме голяма поръчка за тридесет махагонови бюра с много, много чекмеджета. Боя се, че качеството на някои от тези бюра и особено политурата им силно пострада заради заетостта ми с епистемологията. Това подсказа на моя майстор, а и на мен даде да разбера, че съм прекалено невеж и прекалено погрешим за този вид труд. Затова реших, че като завърша чиракуването си през октомври 1924 г. ще си потърся нещо по-лесно от производството на махагонови писалища. В течение на една година се занимавах със социална работа с изоставени деца, което бях правил преди и бях сметнал за твърде трудно. После, след още пет години, прекарани предимно в учене и писане, аз се ожених и се установих щастливо като учител. Това стана през 1930.
През това време нямах никакви професионални амбиции извън преподаването в училище, макар че то малко ми омръзна след публикуването на моята "Логика на изследването" в края на 1934. Затова се почувствах облагодетелстван от съдбата, когато през 1937 получих възможност да напусна училище и да стана професионален философ. Бях почти на тридесет и пет и мислех, че сега най-после съм решил проблема как да се трудя върху писалище и в същото време да се занимавам с епистемология.